Разговор на Младен АЛЕКСИЕВ с исландския писател: за музиката на 80-те, наследената култура и външните влияния, за стремежа на човек да запази целостта си, сблъсквайки се с хода на историята.

Сигурьоун Биргир Сигурдсон, с артистичен псевдоним Сьоун, е роден в Рейкявик през 1962 г. Печели престижната награда за литература на Северния съвет за романа си „Сказание за лисицата”(на български – изд. Intense, 2011, превод от исландски Стефан Паунов), а романът му „От устата на кита” е сред номинираните за две награди – Международната награда IMPAC Дъблин и Наградата за независима чуждестранна художествена литература. Последният му роман получава Наградата за исландска литература за 2013 г. Поет, либретист и автор на текстове за песни, той е написал три опери и има издадени единадесет книги с поезия. Романите му са преведени на тридесет езика. Сьоун е автор на текстовете на някои песни на исландската певица Бьорк, включително на I’ve Seen It All от филма „Танцьорка в мрака”, за който Сьоун получава номинация за Оскар през 2000 г. и номинация за Златен глобус през 2001 г.

Писателят е гост на Софийския литературен фестивал, който продължава до 14 декември 2014 г. в НДК.  

Нека започнем със сходството между нашите държави, доколкото и двете представляват „малки” култури и езици. Как Исландия, бидейки толкова малка държава, успя да се постави на картата на световната култура?

С увереността ни в своя културен принос.Иначе, разбира се, ние сме малка държава. Населението ни е 330 000. И, разбира се, даваме си сметка, че сме малки в глобален мащаб. При все това имаме стратегическо място в Северния Атлантик и дори няколко пъти Историята е стигала и до нас. Получили сме независимостта си съвсем наскоро, едва преди век, а самостоятелна република сме от 1944 г. Но имаме своята литература от XII век и големите епоси, сагите, написани на исландски език тук през XIII век, са основанията за нашата претенция да бъдем на сцената на световната култура. Така че ние сме отгледани с идеята, че сме допринесли нещо към световната литература и култура и че можем да влезем в диалог с когото и да е било от позицията на тази увереност.

И например моето поколение – ние намирахме за нещо съвсем естествено да търсим контакти извън страната през 80-те и 90-те. Нямаше значение дали си млад поет сюрреалист, или си в пънк група. Чувствахме лекота в това да влезем в контакт и да започнем диалог, в моя случай – с поети сюрреалисти и с активисти от цял свят, а в случая на моите приятели музиканти – много скоро те вече бяха в диалог с групи и продуценти от Англия. Някак си ние просто чувствахме, че имаме отредена роля и действахме.

В едно интервю Бьорк и Габриела Фридриксдотир казват, че през 70-те в Исландия реално не е имало съвременна култура и изкуство – повечето неща (и специално музиката) са били изключително традиционни или просто „вносни”, на английски език – затова именно са почувствали, че е време, ако искат съвременно исландско изкуство, да си го направят сами. Имаше ли такъв споделен порив в този момент?

Мисля, че дори да работиш в по-малка култура, ти винаги си в диалог с глобалната култура. Има периоди, в които приемаш влияния отвън, и други, в които използваш тези влияния, за да преосмислиш своята собствена културна традиция. Използваш новите изразни средства и идеи, за да я обновиш. Вземаш например последното развитие в областта на визуалните изкуства и го изпробваш върху народните приказки. Изпробваш го, за да видиш какво се случва, когато вземеш този нов визуален свят и го приложиш върху, да кажем, народните приказки. Така че ние винаги сме в диалог с външния свят. И понякога става въпрос само да приемаш, а понякога – да изпробваш в локалното, да изпробваш с това, което вече е тук. Исландската култура и литература винаги са били в най-голямата си сила, когато са били в интензивен диалог с чуждестранните влияния. Не знам какво точно Бьорк и Габриела са имали предвид, но и двете определено бяха изключително вдъхновени и повлияни от идеи, идващи отвън, които и двете успяха да използват, за да работят със своето исландско наследство.

Но, разбира се, има периоди и периоди: 70-те тук бяха време на почти никакво новаторство и изобилие от имитации на това, което беше популярно в чужбина – да речем, в музиката. В литературата това беше момент, в който от всички писатели се очакваше да са социално отговорни, да вземат участие в политика, основана на разделението между дясно и ляво. Това аз и много писатели от моето поколение отказахме да направим. Защото… Мисля, че пънкът спомогна за навлизането на анархизма в Исландия. Дадохме си сметка, че човек може да бъде ангажиран с политика по начини, които нямат нищо общо със старомодното ляво и дясно и конкретната партийната политика тук; че можеш наистина да се занимаваш с важни, наболели теми, без да използваш езика на лявото или дясното. Смятам, че тогава наистина успяхме да очертаем една нова територия за това какво е възможно в исландската култура.

В желанието си да преосмислите наличното в исландската култура, т. нар. наследство, как успяхте да избегнете опасността да останете впримчени в съществуващите локални канони – в литературата и изкуството въобще?

Един от резултатите на отварянето към външни влияния и усвояването им, като ги изпробваш върху наследената от теб култура, е, че тази практика е и важен инструмент срещу национализма. Защото национализмът винаги говори за нещо, наречено „традиционна култура” или „национално културно наследство”. Национализмът винаги пренебрегва факта, че всяка култура е хибридна култура. Културата е създадена през вековете от художници, музиканти, танцьори, писатели, които през огромни разстояния са били в диалог помежду си чрез изкуство. Другото, което бе особено важно тук – че ние успяхме да се оттласнем от идеите за типа на „исландския национален характер”. Ние поставихме всичко това под въпрос.

Важно е да се напомни, че културата не се прави от нации. Културата произлиза от някакво място. Културата идва от градове и села, а понякога – от отдалечени краища на страната. Ето, повечето от държавите, които са оказали влияние върху исландската литература през XIII век, вече дори не съществуват. Така че нациите са илюзия. Но винаги имаме диалог между едно място и друго.

Всъщност, питам, защото България в т. нар. посткомунистическа ера все още има изключително силна тенденция да се изолира. Много артисти, включително млади артисти, твърде често са склонни да мислят себе си в рамките на конструкцията на националното и твърде често влиянията, идващи отвън, се възприемат като враждебни и опасни за бъдещето и уникалността на местната култура.

Но, нали разбирате – ако наистина вярваш, че националната ти култура е силна, то малко диско няма да я разруши.

Настоящата световна известност на множество писатели и музиканти, идващи от Исландия, води до насочването на огромно внимание към страната и нейната култура. Считате ли се, по един или друг начин, отговорен за развитията на локалната сцена в страната и как гледате на този процес?

Да, безспорно всички тези музиканти, писатели, художници, танцьори, кинотворци от Исландия, които пътуват по цял свят, всички те, всички ние, изграждаме един образ на страната си. В известен смисъл ние всички сме нейни посланици. С тази разлика, че тъй като повечето сме сериозни артисти, не работим с клишета. Не сме говорители на исландския туристически борд или на правителството. Образът, който създаваме за страната, е много по-сложен и противоречив, отколкото този, който биха описали един политик или чиновниците в някое посолство, или дори хората от бизнеса, които също обичат да се придържат към един опростен образ на света.

Ние сме отговорни за проецирането на един сложен и комплексен и поради това може би и вълнуващ образ на страната. Същевременно на местно ниво ние сме отговорни за същото – да караме хората да осъзнаят, че няма еднозначни отговори. Че, ако ще процъфтяваме като държава или като култура, трябва да си позволим да бъдем сложни и противоречиви, и непримирими. В същото време, ние безспорно работим с материала, който ни е даден с факта, че сме се родили на този остров. Затова смятам, че именно исландските артисти, които остават ангажирани и не спират да се съпротивляват, поддържат исландската култура жива, като й позволяват да бъде сложна.

Единият от начините да й позволиш да бъде сложна е отвореността към външни влияния. Това за мен е едно от най-важните неща. Аз например започнах силно повлиян от сюрреализма. Да, бях чел народните приказки, бях чел исландска проза и исландска поезия, но силно въздействие ми оказаха сюрреализмът и авангардът, европейският модернизъм и американската битническа поезия, филми на ужасите и какво ли още не. Всичко това в крайна сметка ми даде инструментите, средствата, които ми бяха необходими, за да мога да направя определени елементи от исландската история и определени елементи от исландската култура мои собствени. За да мога да им дам нов живот.

Та отговорни сме да поддържаме картинката разбъркана.

Това ми напомня за Medúsa (Медуза) – нео-сюрреалистката група, която сте съосновали през 1978 г. Как се събрахте тогава? Как решихте да сформирате група?

Не знам. Групите някак си се появяват. Просто започват по някакъв начин – двама души си говорят и откриват, че споделят един и същ ентусиазъм по повод сюрреализма и поезията, и двамата познават един или двама други, които се интересуват от същите неща, и изведнъж –появила се е група. Един ден хората, които са прекарали време заедно и са обсъждали какво ли не, стигат до заключението, че може би ще е интересно, ако групата си има име. И тогава групата започва да прави неща като група и да върви напред, по силата на заедността на хората в нея. Няма нужда да са много хора. Мисля, че в Medúsa тогава бяхме седем човека. Седем сюрреалисти, великолепната седморка на Medúsa. Смятам, че, особено за млади хора, това да си в група дава сила. Имам предвид, че в една група ти търсиш сила от това да си с хора, които преследват сходни цели. Но с израстването си като артист човек трябва да започне да черпи сила от собствената си индивидуалност.

Събра ни идеята, че поезията и сюрреалистичната метафора са полезен инструмент за промяна на исландското общество, за освобождаване от стагнацията и от всички скучни неща, които имахме чувството, че се случват около нас. И изведнъж публикувахме книги, организирахме изложби и поетически четения. Част от нас основаха музикална група, която бързо се наложи на исландската музикална сцена тогава. Изведнъж започнаха да се случват много неща.

Много е интересно как се сформират групи. Защото не е като да седнеш и да кажеш „хайде сега да направим група”, изведнъж ето ти група и ти й даваш име, и нещата се случват. Но за мен – понеже това беше начинът, по който направих първите си стъпки на културната сцена – винаги е било от изключителна важност да работя с други хора. И въпреки че станах писател и поет, изключително ми е важно да продължавам да работя с други хора. Като с Бьорк, например. За мен това е ваканция от отговорностите ми да бъда император на моя собствен роман. Аз пиша либрета, текстове за големия екран и за сцената, и всички тези малки и големи сътрудничества ми доставят огромна радост.

Предполагам, че по същия начин, няколко години по-късно естествено сте взели участие в появата на лейбъла Bad Taste[1]. Защото това, което сега описахте за Medúsa, изключително много напомня отворения профил на Bad Taste – музикално продуцентство, но също така организиране на изложби, публикации – отново широк спектър от дейности.

Да. Medúsa спря дейността си през лятото на 1986 г. и това беше лятото, през което бе основан Bad Taste. Bad Taste започна по същия начин: между Тор Елдон от Medúsa – по това време той и Бьорк живееха заедно с малкия им син – и Ейнaр Орн, който бе станал известен на музикалната сцена от няколко години и тъкмо се бе върнал от Лондон, където се беше преместил, за да учи. Ейнaр започна да се отбива за по чаша чай. Двамата започнаха да си говорят и изведнъж се появи друга група.

Bad Taste събра на едно място двете основни направления на ранните 80-те – сюрреализма и пънка. Те станаха негов манифест.

Bad Taste съществува и до днес.

Да. Като лейбъл и музикален магазин. Продължаваме да се срещаме с нови музиканти и писатели. Мисля, че през 80-те успяхме да положим добра основа за тези неща.

За вас навремето не е съществувало нищо подобно на Bad Taste, което да подкрепя мечтите и артистичното ви развитие, а сега, предполагам, вашето присъствие служи като своеобразен гарант, че успехът е възможен. Как гледат на това новите поколения?

Не мога да съм сигурен какво мислят другите. Но смятам, че допринесохме основно в две направления: дадохме добър пример, като бяхме верни на себе си и на своето противопоставяне – и на традиционната политика, и на традиционните начини да се мислят обществото и историята ни. Мисля, че бяхме доста смели и силни в това отношение. Добър пример дадохме и със силната си воля да влезем в диалог с големия свят.

Но, естествено, всичко се променя в мига, в който някой стане световноизвестен. В нашия случай това стана със Sugarcubes[2], които изведнъж пробиха на международния пазар. Те са първите исландски музиканти, които са продали над милион копия. Озоваха се в телевизионни предавания по цял свят, бяха по кориците на всевъзможни музикални списания. Това, разбира се, променя картинката: защото изведнъж всички осъзнаха, че е възможно.

И някои хора могат да се объркат. Защото повечето от по-младите художници и музиканти не знаят за времето преди успеха на Sugarcubes. Не знаят за всички тези години на свирене пред 15 човека. Или за записването на касета, която продава 23 копия. Или за това как сам издаваш книга, която после продаваш на ръка в автобуса. И какво ли още не. Изведнъж се появи тази група Sugarcubes и те пробиха, но пътят до този успех беше пътят на усилена битка. Защото артистите от авангарда никога не очакват комерсиален успех.

След като Sugarcubes и Бьорк направиха своя пробив, а след тях и Sigur Ros, и други исландски музиканти, днес всеки, който свири в група, знае, че тази възможност съществува. И ако мога да си позволя да вляза в ролята на мърморещото старче, бих казал, че това всъщност излага младите писатели, музиканти и художници на по-голям риск от компромиси, на опасността от правене на неща, чиято цел е непременно да се харесат в големия свят. За разлика от Sugarcubes, които просто се забавляваха, защото им беше писнало от пънка и от сериозността на постпънка. Ето защо нещо се случи.

Мисля, че е много важно – ако целта ти не е просто да станеш световноизвестен, а да създадеш нещо ново – да преминеш през фаза, в която да не правиш никакви компромиси. Когато публикуваш книга, от която знаеш, че ще продадеш максимум 60 бройки, или имаш концерт, на който ти е ясно, че ще се появят не повече от 30 човека, то няма никаква причина да правиш компромиси. Напротив, имаш всички възможни причини да направиш нещото, точно както го харесваш. Особено като се има предвид, че книгата ти ще си купят и на концерта ти ще дойдат най-вече приятелите ти и едва няколко непознати извън обичайния ти кръг. Когато някой прави нещата по възможно най-своя си начин, това извиква уважение. Ние тръгнахме оттам.

Сега за младите хора е по-трудно да започнат от нула, те чувстват, че трябва да стартират от по-напреднала фаза, защото усещат, че светът гледа и те биха могли да станат големи на международната сцена. Но може би това е просто мърморещото ми аз. Може би хлапетата правят всичко възможно да отстоят себе си.

А напоследък съм и малко встрани от музиката, защото ми харесва да е предизвикателна, да бъде шумна, харесва ми да бъде малко плашеща и бунтарска, а през последните няколко години сме в период на много мека и нежна музика. А аз съм твърде стар за нежна музика. Имаме не по-малка нужда и от дет метъл и електро-пънк.

Пътувате през цялата есен и срещате много различни хора от много различни държави и части на света. С пътуванията през последните години увеличиха ли се източниците ви на вдъхновение с нови открития?

Гледам да не спирам да се уча. Пътешествията винаги са били важни за мен. Имам късмета да бъда канен на толкова далечни места: тази година например имах възможност да посетя Китай, бях в Колумбия, в Бали. И на всички тези места откривам по нещо ново. Но това, което все повече и повече ме въодушевява през последните години, е митологията – митологиите на различните култури и фактът, че всичко това е споделено, че е своеобразна обща основа. Практически откриваме същия пантеон във всяка култура. Това изключително ме вълнува през последните години.

Иначе доста ме занимават именно въпросите, по които говорим сега – за това как малките култури оцеляват и как, в моя случай, писателите от малки култури успяват да намерят материал за общозначими истории.

Това е едно от чудесата на литературата: можеш да си от миниатюрна държава, да идваш от малко селце и дори да идваш от някакво малцинство в рамките на това малко селце, и в това малцинство ти да намериш ситуации, истории, персонажи, които един ден да ти донесат Нобелова награда. Това е магията на изкуството и културата – вглеждайки се в нещата, непосредствено близо до теб, да намираш основа за големите универсални истории.

Но какво ли не ме вдъхновява. Обичам истории за технологии – може би защото като хлапе много четях научна фантастика. Дори смятам, че повечето неща, от които се интересувам през последните 40 години и до днес, са неща, които съм открил на възраст между 8 и 12. Не знам. Страшно си е. А може би е много тъжно. Но май все стигам до теми, с които съм се сблъскал в ранна възраст. Сега само като да се задълбочавам в тях, но, общо взето, не съм се развил умствено, откакто бях на 12.

Отказали сме се от големите разкази, но напоследък нещо от тях сякаш започва да ни липсва: възможност да мислим света като място, в което си струва да се живее. Когато започвате да създавате свят – роман, стихотворение – движи ли ви някакво определено схващане, желание за него?

Струва ми се, че романите ми предимно се занимават с това как човек оцелява в даден свят, в определена система. Един от романите ми например, „От устата на кита” (Rökkurbýsnir), разказва за човек, който живее през XVII век, непосредствено след Реформацията. Цялата му представа за устройството на света, цялата му католическа космология е отхвърлена и на нейно място идва друга идеология – протестантството. Той е оставен на милостта на големия исторически разказ. Това, което ме интересува, е да наблюдавам стремежа на човек да запази целостта си, сблъсквайки се с хода на историята. Та ако изобщо можем да говорим за някакво по-специално схващане във връзка със света, което ми е присъщо, то е, че индивидът има значение и че индивидът винаги трябва да създаде света сам. Той трябва да бъде верен на света, който самият той представлява, макар поместен в големите системи.

Плашещо е, че големите разкази на нашето време са всъщност творение на международните компании. Като Google, чиято е огромна част от отговорността за създаването големия разказ на настоящия момент и на близкото бъдеще. Вече не националните държави или политическите идеологии движат големите разкази на съвремието: те са в ръцете на многонационалните компании, които, от една страна, са управлявани от много творчески настроени хора – имаме личности като Илон Мъск и имахме, разбира се, Стив Джобс в Apple – но, от друга, от стремежа за печалба. Затова смятам, че живеем в много странни времена. В научна фантастика, в роман на Уилям Гибсън. Мисля, че той трябва да си понесе отговорността.

А в така описаната картина къде виждате мястото на артиста? Как бихте определили ролята му днес?

Мисля, че хората на изкуството са един пример. Те са пример за индивиди, които изпитват спешната нужда да бъдат отговорни поне за своите малки светове в рамките на по-големия свят. Затова бях толкова въодушевен от този човек, действително живял през XVII век: бил e поет, художник, историк, естествоизпитател и поради всички тези свои интереси е успял да сътвори един индивидуален, неповторим живот. Съумял е да изрази своето собствено схващане за света. И може би това правят хората на изкуството днес. Те са живи примери за възможността от индивидуален отклик на това, което светът е. Това, разбира се, е твърде общо определение, но то и трябва да е общо.

Всъщност, аз малко се боя да говоря за отговорността и ролята на човека на изкуството, защото започнем ли да правим това, ограничаваме възможностите. Така започваме да слагаме артистите в кутийки: о, да, това е ролята на артиста – ти би следвало да правиш това, ти би трябвало да правиш онова. А единствените, които искат артистите да имат ясно определена роля и отговорности, са хората, които искат да ги използват, и обикновено това са политиците.

Тази пролет английската фотографка Грейс Гелдър се омъжи сама за себе си с официална церемония и в интервюто, което даде за Guardian, тя споделя, че се е вдъхновила от текста на песента Isobel на Бьорк, в който се говори за жена, „живееща със себе си” и „омъжена за себе си”. Как гледате на такъв скок, при който въображаемото бива приложено в реалността, при който вашите стихове са превърнати в действия?

Да, изумително е. В този случай тя е подтикната към нещо добро за самата себе си. И отправя забавно предизвикателство към обществото.

Смятам, че всяко изкуство, което е създадено с благородни, добри намерения, необвързани с интереса на пари или идеологии, извежда доброто у хората. Позволявам си да бъда такъв оптимист.

При все това добре си давам сметка, че изкуството би могло да стане инструмент на нечия злонамереност. Знаем това… Възможно е артистичният талант – а той е нещо различно от самото изкуство – да бъде използван със зла умисъл, да навреди или нарани, да постави хора в опасност и да служи на силите на злото.

Смятате ли, че противопоставянето наука – изкуство някой ден ще бъде преодоляно?

Същото, което важи за артистичния талант, важи и за научния талант. Можеш да го използваш, за да доведе човека по-близо да самия себе си, природата и Вселената, до възможности да твори добро, а можеш да го насочиш и към разстройването и деформирането на връзките между тези неща.

Смятам, че един и същ стремеж стои зад всички човешки начинания. Не трябва да гледаме на науката като отделна от културата. Тя е култура. Учените са движени от културата. Затова и се шегувам, че Уилям Гибсън трябва да понесе своята отговорност за света, в който живеем: без съмнение, всички учени в един момент са били деца и са гледали научно-фантастични филми, и са слушали всевъзможни музикални стилове, а като са станали тийнейджъри, са започнали да четат научно-фантастични романи. И в един момент, може би на 18, са решили, че искат да станат физици или инженери. Но те са продължили да работят с идеи, които в по-голямата си част са стигнали до тях през попкултурата. Така че науката очевидно е в диалог с културата и е едно от нейните творения. Вземете последните изобретения, идеята за създаване на нов животински вид чрез съчетаването на мишка и риба… Откъде идва това? Може би от картините на Йеронимус Бош, рисувани през XV век?

Единият от героите на романа ви „Сказание за лисицата” (Skugga–Baldur) – Фридрик Фридьоунсон – твърди, че вселената е направена от стихотворения. Значи ли това, че не бихме могли да живеем без история, без да сме част от някаква история?

Можем да живеем само в историята, която създаваме. Можем да живеем само в историята, в която вярваме, че живеем. Всички населяваме колективния разказ, а всеки от нас – своя личен. Вселената, каквато я познаваме, е част от нашия колективен разказ. Тя е там, защото изглежда, че е там. Тя е част от историята.

А Вселената от стихотворения е препратка към гностическата идея, че Вселената е направена от думи. А ако е направена от думи, то няма как те понякога да не се подреждат в стихотворения. И тъй като в гностицизма Софѝя се нарича създателката на вселената, радвам се, че имам възможността да бъда в Сóфия.

Младен Алексиев (р. 1980 г.) е театрален режисьор на свободна практика с интереси в областта на съвременната литература и философия, визуалните изкуства и пърформанса. Негови публикации са излизали в списание Identities и в електронния сайт на Платформа „Нови драматургии”. Понастоящем живее в Амстердам, Холандия.