Сапунени мехури край парламента; балерина от „Urban Butterflies” („Градски пеперуди”) пред Министерския съвет; бял роял на „Цар Освободител”. Образи от 60-те дни на протеста, в които всеки съзира или разчита онова, което иска или пък може да види. Интерпретациите са толкова полярни, сякаш искат да ни покажат, че всъщност живеем в „две Българии”.
Според едни споменатите по-горе образи са израз на порива към свобода и пародия на деградиралата политика; според други – те са само символ на „нездравия патос” и самоцелното оригиналничене, наложило се като стил на жълтите павета. Едни разпознават зад нашумялата „жива картина” по Дьолакроа устрем на насъбралото се множеството към Свободата; други – само евтина театрализация и имитация, свидетелстващи за „липса на знания и култура”: манекенката повела протеста в навечерието на 14 юли 1789 г., а пък картината е вдъхновена от Юлската революция от 28 юли 1830 г. и т.н. Без да навлизам в подробности, ще си позволя да отбележа, че самият Йожен Дьолакроа заявява в писмата си, че картината е „нова алегория” на Френската революция (фригийското боне на Свободата, санкюлотите и народът-суверен). Още повече, че конкретният исторически повод – трите „славни дни” (27-29 юли 1830 г.) – е всъщност следствие от решението на Шарл IX и неговия непопулярен министър принц дьо Полиняк да издадат четири декрета, с които на практика премахват свободата на пресата и сериозно ограничават всеобщото избирателно право (тоест завоеванията от 1789 г.). Бунтът на народа на Париж избухва тъкмо заради погазването на тези фундаментални права, извоювани от Френската революция и така Бурбоните са свалени. Да не говорим, че преди нас на „Таксим” красива туркиня повела народа, а пък нашето било „имитация” и т.н.
Разминаванията са показателни и имат своето по-дълбоко измерение. Най-вече за това как, в какъв мащаб и контекст, искаме да видим или виждаме събитията от „българското лято” на 2013 г.
Възможностите, поне на теория, са две: чрез екстраполация, тоест в съпоставка с други сходни събития, случващи се почти едновременно по време и място; или чрез интериоризация – в опит за „ограждане” на събитието и открояването му в локален исторически контекст.
Няма място за спор, че и двете възможности са еднакво валидни, доколкото предлагат ключ към събитията. Въпросът е операцията да се проведе относително коректно, без да се изпада в политически астигматизъм или ако предпочитате в историческо далекогледство или късогледство.
Какво имам предвид? Доста лесно и изкусително е да проектираме българските събития на фона на международна матрица – „Окупирай Уолстрий”, бунтът на площад „Таксим” и т.н. по логиката „оригинал и копие”, „съвпадения и несъвпадения във времето”. Тогава нещата стават някак „безвъпросно ясни”, интерпретативните обяснителни схеми се отливат по поръчка и изводите не закъсняват:
1. Протестите в парка „Зукоти” („Окупирай Уолстрийт”, 2011) и в парка „Гези” ( „Таксим”, 2013) продължиха само два месеца. При това в световни центрове на мегаполиси, с откритата подкрепа на международната общност и пред вечно наличните камери на глобални телевизионни канали. Не е ли самомнително и нахално тогава „някакви си там хора” в „някаква София” да смятат, че могат да упорстват и продължават, особено като се има предвид дребнотемието на техния залог („оставка” на някакъв си Орешарски, политически лилипут спрямо Гъливери на глобалната политика като финансистите от „Уолстрийт” или Ердоган)?
2. Кой смее да твърди, че тези на практика „софийски протести” биха могли да достигнат онези „99%”, за които претендираха в девиза си участниците в движението „Окупирай Уолстрийт”? Повече от ясно е, че там залогът е глобален, а тук какво – някакво конкретно искане (оставка!) изведено като морален жест? Ей така – „направо бика за рогата”! Без участниците първо да анализират, да привлекат общественото внимание, да разширят социалната си база, а сетне да формулират искания. (Не съм си измислил последните четири аргумента – прочетох ги във високо ерудирана статия).
3. Нима на участниците в българските протести (уж „умни и интелигентни”) най-сетне не им увря главата, че неуспехът на тяхната кауза е предварително описан от анализатори като Славой Жижеж и Адам Михник? Нали Жижек (в ролята на Карл Маркс на XXI в.), още в първата си свръхмедиатизирана поява пред камерите в парка „Зукоти” даде „ценни насоки“ на протестиращите, разяснявайки им как техният нарцисизъм и самовлюбеност отдавна са съсипали лявата идея за бунт, свеждайки я до „безобиден морален жест”. Интересно е, че и до днес, има хора, които, неясно защо, провиждат в провала на „Окупирай Уолстрийт” едва ли не теоретична заслуга на Жижек. В това отношение истинският Карл Маркс е бил доста по-праволинеен – той просто отказва да „посети” Парижката комуна, очевидно предпочитайки теорията на пролетарската революция пред самата революция.
А що се отнася до Адам Михник и неговото интервю пред „Шпигел”, то в тезата му за „копелетата на комунизма”, на които лисва „културата на компромиса”, също няма нищо ново. „Демокрацията важи и за възвишените и умните, дори на власт отново да се хората от стария апарат” – казва Михник за България, припомняйки ни старите аргументи на статуквото. Което пък ме подсеща за нещо друго – за един несложен жест с три пръста, който Михник направи през 1993 г. в студиото на „Всяка неделя” срещу протестиращите от втория „Град на истината”, когато те искаха оставката на президента Желю Желев. През 2008 г. Михник дойде на конференция за „национализмите” в София и тогава в интервю за RFI го питах за онзи „жест”, но той махна с ръка.
Явно театрализациите и „жестовете” са част от мизансцена на Историята. Политическият език го показва най-добре: говорим за „роли”, „персонажи”, и „развръзка”. Театърът е „чист акт” на политическо действие, който оголва човешката участ. Особено в традиционно безхитростното българско обществено съзнание, където реално и въображаемо често се смесват.
Не е ли било тъкмо така през Възраждането? Известен е случаят с двама българи, които посещавайки „възрожденско театро” в Габрово, изпадат в толкова силен революционен екстаз, че на излизане от града започват да гърмят с пищовите си, заявявайки: „Ей дотук е турско, оттук нататък е българско!”
И за да не ви връщам пак към представлението на „Многострадална Геновева” от „Под игото”, нека дадем думата на друг съвременник и участник в събитията – Константин Величков:
Всички ония, които са присъствали на представления в турско време, знаят с какво въодушевление се отнасяше към тях публиката. Не се касаеше за едно просто развлечение. Един по-висок интерес движеше всички: и ония, които се вземаха да устрояват представления, и ония, които отиваха да гледат. Мимо сюжетите, които се изкарваха на сцената, мимо начина, по който се изпълняваха от любителите, те отговаряха на една насъщна нравствена нужда за повдигане на духовете. Настъпващите велики събития искаха от всички подем от мисли и чувства. Сърцата се стопляха от тази страстна горчивина, с която се развиваше представяното действие, издигаха се високо над тъжната и горка действителност в областта на бляновете, там, гдето се развиваше и този лъчезарен блян, който скоро трябваше да увлече цял народ.
В този смисъл „всичко е театър”. И все пак, замислете се, колко малка, ала колко решаваща е стъпката, която отделя това „възрожденско театро” от „кървавото писмо”, смъртните стенания в Баташката черква и платената с кръв свобода…
Ето защо ми се струва, че в български (локален) контекст някои привнесени външни постулати могат и да не изглеждат чак толкова възвишено. И, обратното, тъкмо наивистичните „театрализации” („живи картини”, сапунени мехури, дюдюкане, плакатни стихове по подобие на възрожденското римуване на „народ агарянски” с „тигър африкански”) понякога структурират обрати в хода на Историята.
И нищо по необходимост не предполага изчезването на „Urban Butterflies” или на „белия роял” от жълтите павета. Сещате ли се впрочем за „ефекта на пеперудата”? Още Едуард Лоренц във вече далечната 1961 г. описва как мах от крилете на пеперуда в Айова може да има ефекта на опустошителен ураган в Индонезия (пряка алюзия с разказа на Рей Бредбъри „И удари гръм”). Защо тогава стъпка на балерина в София да не се окаже частица от такъв „ефект на пеперудата“, който би донесъл на едни протестиращи тъй дълго очакваната оставка.
