0
1211

Театърът в търсене на хуманност

Няколко акцента от Международния театрален фестивал „Варненско лято”

hamlet2
„Хамлет”, Театър „Глобус”, © МТФ „Варненско лято”

В началото беше темата за гузната съвест на властта, за превръщането на някогашните борци за свобода в настоящи властници. „Духът на поета”, постановката на Маргарита Младенова по пиесата на Стефан Цанев за Стамболов и Захари Стоянов, преследвани от духа на Ботев, откри на 1 юни театралното „Варненско лято”. Точно преди две години същото направи „Рицар на Светия Дух”, отново постановка на Маргарита Младенова в Народния театър, по „алкохолната халюциноза” на Боян Папазов, чието продължение в по-общ смисъл се явява настоящата. И отново коректив на пошлостта е един дух, този на Алеко Константинов. И тогава, и днес става дума за актуалност „отвъд фактологията на документа”. Режисьорката определя „Духът на поета” като поетическа гротеска – единствената възможна посока след „Рицар на Светия Дух”. Публиката беше многобройна, билетите – предварително продадени, също както и за „Възвишение” на Пловдивския театър, постановката на Иван Добчев по романа на Милен Русков. Зрителите очевидно търсят театъра, който ги връща към по-далечни и светли исторически образци и през тях говори за настоящето.

В духа на времето селекцията на двадесет и второто издание на МТФ „Варненско лято”, поверена на проф. Камелия Николова, бе заложила на това, от което усещаме необходимост: на диалога между театъра и обществото, на представата за театъра като място за съпротива и споделяне на ценности. В основната програма присъстваха класически комедии като „Волпоне” на Сатиричния театър (реж. Здравко Митков), „Ревизор” на Варненския театър (Пламен Марков), „Г-жа министершата” на театър София (Недялко Делчев), „Скъперникът” на Лили Абаджиева в Малък градски театър „Зад канала”, „Господин Пунтила и неговия слуга Мати” от Бертолт Брехт в Младежкия театър (Маргарита Младенова).

Неочаквано повече от половината представления в основната програма се оказаха на извънстолични театри. Затова трудно може да се обясни отсъствието на „Професия лъжец” на Стефан Москов, толкова награждавана постановка, при това създадена във Варненския куклен театър, един от домакините на фестивала.

nevidimi
„Невидими № 3: Дом”

В програмата за втора година се вписа социално ангажираният документален театър Vox Populi на Неда Соколовска в сътрудничество с Радослав Чичев. „Невидими № 3: Дом” сякаш най-точно отговаря на критериите на селекцията. Представлението, в което проговаря една от невидимите групи в обществото – бездомниците, вече спечели награди и внимание. Ще ми се да добавя и впечатлението, което остави у френския теоретик, автор на „Речник на театъра” (преведен и на български) Патрис Пави, който беше гост на фестивала. Той сподели, че представлението го е разтърсило, нарече го пример за театъра като политически акт, като изявление за обществото, в което живеем.

„Дом” се базира на около сто интервюта с клошари в София, взети в края на миналата година. Представлението прекрачва границите на художествената реалност и се превръща в акт на радикална хуманност посредством един жест на трупата, която е издала стихосбирката на бездомния поет Борис, прототип на един от героите, и го е приобщила към екипа. Големият успех на „Дом” е в това, че запазва достойнството на най-уязвените, показва с емпатия и хумор техните преживявания и състояния, за да открием колко е крехка границата между тях и всички останали, които се смятат за защитени между четирите стени.

Naroden vrag_1
„Народен враг”

Още една постановка изненада с актуалността си: „Народен враг” от Ибсен с мотивирани актьори от Плевенския театър. Наистина 120-годишната пиеса е преминала през адаптация, режисьорът Крис Шарков е снижил възрастовата граница на героите до 30 години, но усещането за съвременност се дължи на още нещо: екологичен проблем и финансовите интереси, които се опитват да го прикрият, продажни вестникари и непримирими млади хора, които имат само един изход – да напуснат духовното блато на провинцията.

Няма да се спирам на представленията от международната програма, които бяха показани и в София и за които Анелия Янева вече писа в Портал Култура. Международната програма на театралния фестивал все повече се превръща в мяра за състоянието на българския театър. Гостуването в две последователни години на Словенския национален драматичен театър или няколкото румънски представления през изминалите години ни позволяват макар и бегъл поглед върху интензивния театрален живот в съседните страни. Сателитните прожекции на Лондонския национален театър, представленията на европейски артисти сякаш вече са изградили траен интерес и очаквания сред публиката и ми се иска да вярвам, че разширяват рамките, в които е затворен българският театър.

Без съмнение централното събитие във Варна това лято беше гостуването на 3 юни на Театър „Глобус”, наследник на историческия театър, построен от компанията на Шекспир през 1599 г., опожарен след 14 години и възстановен през 1997 г. Като пазител на Шекспировата естетика през април тази година, когато бяха отбелязани 450 години от рождението на барда, театър „Глобус” предприе двегодишно световно турне с емблематичната трагедия „Хамлет”. Благодарение на Британския съвет Варна се оказа 14-ата спирка от турнето.

Минимум декори; костюми и реквизит от епохи, близки до Шекспировата; никакви технически ефекти; музика, която се създава на сцената… Актьорите се разсвирват пред публиката, подхвърлят й думи на английски, разхождат се из залата. Началото слага една традиционна песен. „Добър вечер дами и господа” – първото изречение е на български, после се отприщва Шекспировото слово.

Както се знае, в Шекспировия театър за разлика от съвременния публиката стои права около сцената. За този модел днес загатва осветлението, което остава включено през цялото време и променя формата на общуване между актьорите и публиката.

За турнето Доминик Дромгъл, артистичният директор на театър „Глобус”, е събрал  пъстър състав от 12 актьори с корени в Нова Зеландия, Пакистан, Нигерия, Хонконг… Всички са разучили по няколко роли и ги сменят заедно с инструментите, на които свирят. Както сами разказаха след спектакъла, трима играят Полоний и Клавдий, има три Офелии, двама Хамлета. Уменията – музикални и артистични, които трябва да придобият, са голямото предизвикателство пред актьорите. Трудно е да повярваме, че Хамлет е първата роля на Наим Хайат след завършване на театралното училище. Неговият принц бе далеч от меланхолията, по-скоро спонтанно бунтуващ се, който в мигове на колебание си гризе ноктите. Хорацио бе изигран от жена, а духът на бащата прие образа на Клавдий. Традицията, на която театър „Глобус” остава верен, обуздава режисьорското его и нагона към осъвременяване, но пък представя отчетливо мотивациите на героите и дава възможност да се обозре в цялост „механизмът” на тази велика пиеса. Чудесна възможност за първа среща с „Хамлет” и наистина в залата имаше много млади хора.

Dadagang Parad_2
ДаДаДанг, Бергамо

Това лято на фестивала имаше за всекиго по нещо: диференциране на публиките по възраст и интереси, както го нарича изпълнителният директор Николай Йорданов. Организаторите бяха предвидили студентски (от НАТФИЗ и НБУ) и ученически спектакли (от Международния франкофонски фестивал за ученически театър), но и представление като „Вятърът в тополите” на Младежкия театър, адресирано към възрастни хора. А в първата фестивална нощ по традиция минувачите се радваха на качествен уличен театър – трупата ДаДаДанг от Бергамо, Италия, премина шумно по главната улица в атрактивни светещи костюми и ударни инструменти.

migrazia
„Миграцията на птиците”

И още едно необичайно представление-разходка с екологичен импулс, „Миграцията на птиците” на театрална компания Aphids от Австралия. Въоръжени с бинокли и слушалки, от които се носи медитативна музика, съчетана с птичи шумове, публиката крачеше по варненските улици; спираше пред монитори, на които наблюдаваше делата на птиците; насочваше биноклите ту към летящите гларуси, ту към посърналата красота на сградите, някои почти рухнали; откриваше образи на митични птици по разпадащите се фасади. Усещането беше за впускане в ритуал, за вглеждане в невидими за градския човек птичи траектории. А на финала – залез и бегъл пърформанс на човек-птица на брега на морето.

Шоукейсът, който фестивалът от години организира в сътрудничество с Арт Офис, представи българска продукция (най-вече на независими артисти) пред чуждестранните гости с цел да й осигури нови сцени. А продължаващият няколко години българо-американски театрален обмен този път беше фокусиран върху американския авангард. Проектът „Представи за Америка”, организиран като театрална разходка из Художествената галерия, включваше пиеси от пет ключови имена на американския авангард от ХХ век – Гъртруд Стайн, Ричард Форман, Мак Уелман, Чарлс Л. Мий, Рут Маркграф. Представиха ги след едноседмичен уъркшоп петнайсет български актьори и петима режисьори – Веселин Димов, Ида Даниел, Явор Костов, Анна Данкова, Василена Радева – в сътрудничество с американската компания Peculiar Works Project, специализирана в театър спрямо мястото. Не успях да видя крайния резултат, отзивите, които чух, ме карат само да съжалявам за това.
Също по традиция фестивалът насърчава с научни срещи и критически дискусии вглеждането в настоящето на българския театър, а и в европейските и световни процеси. Тази година френският теоретик Патрис Пави изложи своите размисли върху понятието пърформанс, мястото на режисьора и на текста, новите инструменти и методи за разбиране на процесите в театъра, възможностите пред зрителя, чиято роля в самостоятелното извличане на понятия и смисъл расте. Стана дума за излизане от празнотата на постдраматичното, за завръщане към политическите аспекти на театъра, за използване на автентичен материал. Мисията на театъра Патрис Пави вижда във възможността да разберем своя живот, да бъдем граждани. Той се спря и на случващото се с драматургията, която е все по-глобализирана и работи с международен език. Завръщането към текста във Франция минава през идеята, че режисирането и писането не са противоположни, а допълващи се дейности, затова много режисьори сами пишат текстовете, които осъществяват.

Разширявайки хоризонтите пред български театър чрез покани към чуждестранни трупи и теоретици, фестивалът работи за бъдещето на българския театър. Затова все по-често разговорът тук ще е за липсата на разнообразни езици, за консервативността, за нуждата от „нови форми”, но и от граждански рефлекс.

Като фестивално средище и домакин на най-стария фестивал в страната, Варна днес се радва на близо 30 подобни начинания, а от миналата година и на научна система за оценка на качеството на фестивалите, създадена от Любомир Кутин. Проектът посочва, че сред 25-те фестивала, включени в културния календар и финансирани от общината, театралният попада в челната тройка след далеч по-стари форуми като музикалния фестивал „Варненско лято” и Международния балетен конкурс. За сравнително краткото си съществуване театралното „Варненско лято” показва „един успешен модел, който заслужава специално да бъде изследван”, пише авторът.

Едно от качествата на този модел е, че фестивалът реагира на настоящето, не обещава амнезия на публиката си, интересува се от потребностите й, без да стимулира апатията й. А и как да си затвориш очите за всеобхватната криза, която във Варна се усеща почти брутално. И макар залите да са пълни, външният наблюдател остава с чувството, че фестивалът се нуждае от по-силна рекламна стратегия, от по-отчетливо присъствие в градското медийно пространство. Но и тази липса е свързана някак с въпроса има ли морални основания за фестивална празничност в едно време, което съвсем не е празнично?