За десет години режисьорката Елена Панайотова и международен екип артисти създадоха в Широка лъка успешен модел за работа с деца в неравностойно положение, театърът е средството за общуване. Споделят опита си и с други домове и училища в България, а от една година и в Кения.
Пътят към училището се вие нагоре сред пъстри книжни чадърчета и постепенно отваря панорамата към Широка лъка. Чудно място, но като повечето български селища занемарено, край реката – боклуци. Обедната жега почти не се усеща, деца и възрастни бързат към импровизираната сцена, където ще е заключителният спектакъл на Лятната театрална академия, организирана от фондация „Ден Гри”. Вече 10 години режисьорката Елена Панайотова и международен екип артисти идват тук всяко лято, при децата от дом „Катя Ванчева”. За три седмици повече от 60 деца от рискови социални групи на възраст от 6 до 18 години попадат в кухнята на театъра – според интересите и възрастта в ателиета за танцови и музикални игри, за маски, игри с кукли, работилница за изработване на декори и костюми и още: йога и бойни изкуства, фотография. Цялото село участва заедно с тях. Привечер читалището се пълни за поредното гостуващо куклено представление, а сутрин инструкторът по тай-чи чака всички желаещи в центъра на селото. За заключителния спектакъл, на който децата показват постигнатото, дойдоха техни връстници от Панагюрище, Гоце Делчев, Девин, Смолян, Пловдив, даже от Добрич. Празник е, но очите се пълнят със сълзи, порасналите момичета трудно се разделят с режисьорката Катя Петрова и нейната работилница за разказване на истории. Единствената тъжна страна на академията е, че свършва, артистите си отиват, а децата остават в дома с очакванията си.
Тази година спектакълът представя приказния свят и митологията на древен Египет и Северна Африка, кулминацията е историята на Слънчевото дете, изтанцувана по неповторимо искрен начин. През годините тук са оживявали в драматизации и танц японски, индийски, тибетски и китайски приказки. Сред публиката неизменно е бил и Адам Бейджър, собственик на LLP Group и основен спонсор на проекта. Той подкрепя финансово не един дом в България, но академията в Широка лъка особено го радва, личи си по реакциите му, докато гледа представлението, седнал сред децата.
Хореографката Вероника Петрова също е от самото начало с Елена Панайотова. Може дълго да се говори за ползите от този модел на работа с деца. Една от тях се усеща и с просто око на външен човек: няма го традиционното недоверие между местните и децата от дома, огромно постижение за нашите условия, театърът е като мост между двата бряга. „В началото децата от селото изобщо не общуваха с нас. Спомням си как се опитвахме да доведем деца от Девин, за да гледат представлението. Но постепенно хората от селото започнаха да изпращат децата си в академията, вече идват и от други градове. Директорът Станислав Шиков се вълнува: „Нещо невероятно се случи в моя дом!” Уверява, че децата са станали много по-спокойни и сигурни, не се чувстват така различни, а местните дори ги молят да им помагат в къщната работа.
Театралната академия за пръв път обучава и хората, които работят с деца в неравностойно положение – социални работници, възпитатели. „За тях беше преживяване да погледнат от другата страна, да преоткрият детето в себе си и играта, която помага да намериш вярното средство в общуването с децата.”, казва Вероника.
Защо обаче всеки бъдещ артист умира да е звезда, не съм чула някой да мечтае да работи с изоставени деца? „У нас все още не се осъзнава ценността на това да се прави изкуство с деца. Изкуството и образованието са разделени. В други страни училищата имат тясно сътрудничество с артисти, този различен тип общуване е изключително важен за децата. Много ни е малък контекстът и трудно допускаме новото.” – заключава хореографката, която е участвала в много международни проекти, но винаги се е връщала с желанието да промени нещо тук. Освен това артистите имат нужда от познания за моделите на общуване с деца от рискови групи, за поставянето на граници и дистанция. „В началото и на нас ни беше трудно – децата започват да те наричат „мамо”, ти се влюбваш във всички тях, плачеш, искаш да осиновиш половината и не знаеш как да продължиш. Много мои колеги опитаха, но разбраха, че не могат да бъдат полезни за децата. За да си полезен и да се развиваш, трябва да минеш през специализиран тренинг. Вече имаме и стажанти – артисти или студенти.”
Датчанинът Йенс Якоб и Дороти де Пласе от Германия идват от Хамбург, правят ателието за игри с маски. Запознали се с Елена в Утрехт, двамата завършвали Висшето училище по изкуствата, а тя преподавала там. Довела ги в онова първо лято. След 10 години се връщат заедно с двете си дечица. Дороти, която междувременно води програмата за работа с младежи в Талия Театер в Хамбург, намира организацията за много професионална, екипът се е увеличил. В началото работата с големите и малките вървяла заедно, артистите се обучавали в ход. Йенс си спомня, че тогава били като извънземни, кацнали в селото, сега проектът е част от Широка лъка. Той разказва, че обикновено децата са неспокойни, не могат да се концентрират, но щом започнат да работят с глината, някои не се откъсват за цели два часа. Дороти: „Всяка маска има свое движение, свое темпо и ритъм. Когато слагат маски, децата са принудени да погледнат на себе си с други очи. Тези деца често имат чувството, че са в ситуация, определена от възрастните, важно е да открият, че те определят ситуацията. Да се уверят, че участват в процеса на създаване, да видят каква динамика внасят и какъв ефект имат върху своите зрители и върху групата.” В Хамбург Дороти работи с деца с телесни и психични заболявания, до тях обаче винаги са грижовните им родители, дори прекалено грижовни, настояват за специално внимание към тяхното дете. Тук е съвсем различно, всички се нуждаят от много внимание и същевременно непрекъснато проверяват преподавателите: „Наистина ли ме взимаш насериозно, наистина ли ми даваш шанс? Забелязваш ли ме? Ако сега побягна, дали ще ме последваш?” Дороти продължава: „Те трудно се обвързват, половината ни енергия отива в това: „Ще дойдеш ли утре, ще работиш ли с нас?” Талия Театер има голям педагогически отдел и работи с деца вече 20 години. Днес, в конкуренцията на медии и изкушения за свободното време, немските театри са осъзнали необходимостта да развиват активно своята най-млада публика. В какво е удовлетворението за един режисьор? Дороти се въодушевява: „В театъра трябва да намериш подходящата форма за съдържанието, но в случая за мен и децата са съдържание, трябва да намеря подходящата форма за тях – как да излязат на сцената, дали за 20 или за 5 минути, дали заедно или отделно, какво можем заедно да постигнем? Мога да осигуря самостоятелната изява на всяко дете, но искам тези деца да излязат като група на сцената, защото точно това им е най-трудно.” Радостта да наблюдаваш колко щастливи са децата от това, което сами са успели да създадат, е заразителна. Но целта на двамата артисти е по-амбициозна – да ги научат да възприемат групата, да наблюдават другите, да разберат, че ако искат да бъдат забелязани, трябва да дадат пространство и на останалите. Имат много неща за споделяне, Дороти работи с ученици в театър, наречен FUNDUS, който по прелюбопитен и иновативен начин свързва изкуството с науката и създава общност от хора около проектите. А Йенс е в екипа на Елена, който преди година отива в Кисуму, третия по големина град в Кения, там моделът от Широка лъка намира ново поле за реализация. В Кения домовете са пълни със сираци, СПИН е оставил много деца без родители. Екипът обучава млади артисти как да работят с тях.
Режисьорката Елена Панайотова
Каним децата да влязат в света със самочувствие
Какво се промени за 10 години в първоначалния замисъл на Лятната театрална академия?
Началото беше спонтанно и авантюристично, не знаехме докъде ще стигнем. Постепенно в годините развихме ноу хау за работа чрез драма и изкуство с деца от различни възрасти. След 10 години имаме метод на работа, подкрепа на няколко нива от държавни, общински, местни, международни институции – вече успяхме да изнесем опита си в Кения и да поставим началото на театрална академия за деца в нужда в Кисуму. Тази година в Широка лъка обучаваме млади артисти и социални работници, разпространяваме опита си в повече от седем дома и училища в страната. Но най-важното: мечтите на децата, с които все още поддържаме контакт, са различни: те са успели да преодолеят малка част от вътрешния си страх и мечтаят да станат еколози, психолози, фотографи, артисти… Всички ние – и децата, и артистите, дръзваме да следваме сърцето си, да мечтаем постоянно да променяме себе си и заедно с това света около себе си.
Разкажете накратко за подходите в работата с децата от домовете. Как успявате да спечелите доверието им?
Децата вече знаят, че по време на проекта се създава едно пространство на любов и доброта, където се чувстват безопасно. В изкуството и игрите получават свободата да изразят себе си. Всички наши ателиета целят събуждане на присъщия на всяко дете ентусиазъм към изкуството, подобряване на концентрацията, запознаване с основните категории добро и красиво. Програмата ни включва различни ателиета за различни възрастови групи – игри с кукли, в които детето, скрито зад куклата, започва да споделя и играе себе си; в ателието за игри с маски се развива телесното въображение, отдъхнали от необходимостта да се идентифицират и скрити зад маската, децата реализират неочакван потенциал; в ателието по танци започва директна интеграция на тялото и ума и осъзнаване на цялостта на личността чрез движението; в ателието по музика чрез ритмични игри и импровизации с инструменти се развиват умението за слушане и работата в група. Включваме и две тренингови ателиета по йога и бойни изкуства. Водещите са обучени в програми по арт-терапия, танцова терапия, системата на Льокок и други, но основното е, че чрез средствата на изкуството и създаването на представление се постига социален ефект на интеграция. Всеки ден, преживян от детето в Лятната театрална академия, оставя спомена за себереализация, важност и най-вече приемане. Защото мотото на нашата програма е една мисъл на Лакан, че „всяко дете ще влезе в света, въпросът е дали ще се почувства поканено”, точно това правим ние тук – каним децата да влязат в света със самочувствие и увереност в собствената си значимост.
Предстоят промени в статута на дома в Широка лъка. Как ще се отразят те на проекта?
Промените, които предстоят, ги очакваме от няколко години. Разработваме стратегия заедно с община Смолян, основното училище и дома в Широка лъка за устойчивостта на проекта. Предстои създаването на национален център за талантливи деца в неравностойно положение в Широка лъка. Тази година за първи път дете от ромски произход от дома премина успешно изпитите и е прието в танцовата програма на Националното училище за фолклорни изкуства в селото, това стана с помощта на нашата програма „Артисти за деца”, с която поставихме началото на фонд за стипендии за талантливи деца.
Тази година в обучението са включени и социални работници. В какво се изразяваше работата с тях?
„Театър и Образование” е паралелна програма за споделяне на нашия опит с млади професионалисти и студенти по изкуствата, подкрепена е от Министерството на културата. Тази година по препоръка на фондация „Международна социална служба – България”, която разпозна нашия опит като изключително полезен, се включиха социални работници от цялата страна. Обучаваха се в програмите за кукли, маски и театър на сетивата. От обратната връзка, която получихме, знаем, че си тръгнаха от Широка лъка силно вдъхновени, мотивирани и с много нови идеи.
От разговорите останах с впечатлението, че театралната академия е онзи мост, който е свързал децата от дома с жителите на Широка лъка. В духа на това общуване – защо не потърсите и връзката между театъра и екологичното възпитание?
В програмата е залегнала философията за развиване на сетива за добро и красиво, за проумяване на етичното поведение, за себеосъзнаване и остойностяване на другостта и традицията като ценност. Всички тези теми се съдържат в екологията, защото екологията е преди всичко етично поведение и връзка към себе си, другите и природата. Развитието на детската личност, възникването на себеуважението и поглеждането към другия с уважение вече посяват семената на екологичното поведение или поне на осъзнаването, че ръцете са мръсни и реката е мръсна. За три седмици не може да се промени съзнанието на хората, то изисква по дълготрайна и системна намеса, но може да се постави началото на осъзнаването, това е и главната ни цел.
Фондацията ви осъществи сходен проект в Африка. Как се стигна до него?
Преди три години една британска организация ни гостува в Широка лъка и оцени високо нашите методи на работа и постижения и ни предложи да финансира подобен проект в Кения, където тя подпомага и други социални проекти. Разработихме специална тренингова програма за млади професионалисти и студенти по изкуствата от Кения и миналата година направихме първото издание на петседмична международна програма „Артисти за деца” в Кисуму, бяха въвлечени деца от шест дома и 20 местни артисти. В последващата програма са включени 25 артисти и 240 деца от домове.
Защо българският театър толкова трудно формулира своите социални функции?
Обществото ни трудно формулира своите социални отговорности и функции, така че за българския театър става все по-трудно да намери мястото си. Обществото ни има нужда на първо място от ясно дефиниране на културната си идентичност и после от осъзнаване на етичната необходимост за грижа за другия. Когато не знаеш кой си, много трудно може да видиш, че другият съществува и има нужда от помощ.
