За вътрешната свобода, за спящата креативност, за театъра, който постига смисъл…. С режисьора Галин Стоев, който снима своя дебютен филм, разговаря Стефан Джамбазов.
„Мисля, че никак не му е лесно на българския театър. Мисля, че се опитва да оцелява с достойни и по-малко достойни средства. Мисля, че във време на абсолютно абдикирала държава, театърът минава през изпитание. Когато се отделят от нас всичките ни възможни ресурси, на които сме свикнали или смятаме, че ни се полагат, ако анулираме всичко това, големият въпрос би бил какво остава”. Това казва режисьорът Галин Стоев, който е в България за монтажа на своя дебютен филм по пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно”, която той постави в Театър 199 в София.
И продължава: „Има ли театралният практик потенциално енергия да съществува адекватно в общество или реалност, които с всякакви средства показват, че нямат нужда от него, нямат нужда от мислещ театрален практик или интелектуалец, който визионерски да дава посока, да вдъхновява или да отваря нови територии за мислене и за чувстване. Който да може да прожектира в бъдещето някаква обща социална енергия”, пита Галин Стоев.
„Театралният ни практик все още не е еманципиран. Той смята, че трябва да получи нещо, което още не са му дали, че трябва да бъде разпределен в роля, която може да изиграе, а никой не го е видял, че може да изиграе. Че трябва да бъде поканен да направи това и това представление. Изначално се поставя в позицията на зависим и всъщност на очакващ, понеже от другата страна няма никой. Ние нямаме политическа класа с по-сериозна концепция или мисъл за това какво е културата и има ли тя място у нас. И какво значи културен капитал, защото това въобще не съществува в главите на управляващите. То не съществува особено много и в самото общество. От една страна, хората ходят на театър, от друга, те отиват, за да видят някой, когото са видели по телевизията. Един вид театърът е продължение на телевизията или на такъв тип медия. А театърът всъщност е потенциално много по-богато пространство за обмяна и за среща. И понеже сетивата за това все още не са развити нито у тези, които гледат, нито у онези, които го правят, всъщност театърът малко по малко се превръща в булевардна манифестация. Няма нищо лошо в това да има частни театри, да има булеварден театър. Той съществува навсякъде по света, както няма нищо лошо да има и жълта преса – тя съществува навсякъде по света. Проблемът се появява, когато общественото мнение всъщност е формирано от жълтата преса и когато зрителят смята, че булевардният театър е всъщност това, което наричаме театър. Не е така. Лъжат ни и по двата параграфа. Но тук въпросът е вече за разширяване на границите на собственото съзнание, за една персонална работа, която би трябвало всеки да свърши. Добре е да има държавни институции, които да помогнат. Тоест, ако не искаш да бъдеш културно лоботомизиран, е добре да има някакви структури в държавата, които да ти помагат да не се подхлъзнеш, и понеже няма, на индивида му е много трудно. Но колкото му е по-трудно, значи толкова ситото става по-тънко. Мисля, че тук има много адекватни хора и между тези, които гледат, и между тези, които правят театър. Техният единствен шанс е да останат такива,
да бъдат маргинализирани тотално.
В този смисъл им е много трудно да оцелеят и достойно да правят това, което правят. От друга страна, когато ножът, както се казва, е опрял до кокал, истината или автентичността би трябвало да излезе – или имаме потенциал да създаваме театър, аз не говоря за европейски театър, модерен театър или театър с нови технологии, аз не говоря за формата, аз говоря за смисъла. Защото смисълът е нещо, което непрекъснато се изплъзва. В този смисъл театралният творец би трябвало непрекъснато да участва в батален процес за постигането му отново и отново в реално време. Това би трябвало да прави той и да предлага на зрителя. Мисля, че има нужда от това. То не е формулирано като тенденция в наши дни, защото тенденции, свързани с мисъл, не се формулират по принцип, това е световна тенденция. Но това не значи, че те не съществуват”, казва Галин Стоев.
Както вече стана дума, той прави филм по пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, постановката му по нея беше наградена през 2010 с Аскеер за режисура и за най-добър спектакъл. Две години преди това Галин Стоев пък получи Аскеер за режисурата на „Малка пиеса за детска стая” отново от Яна Борисова, която пък тогава взе и приза за драматургия. Сега в Театър 199 продължават да се играят двата спектакли и последният от трилогията на Яна Борисова – „Хората от Оз”, отново под режисурата на Галин Стоев. Питаме го защо е решил да направи филм по текста на „Приятнострашно”. „Това беше диалог, който започна веднага след премиерата на „Приятнострашно” с авторката на пиесата – Яна Борисова. В един разговор, в който обменяхме идеи, решихме, че кинематографично историята потенциално носи заряд, който би могъл да се разкаже през образ. Оттам започнахме и то много бавно, с много малки стъпки. Отне ни доста дълго време да направим едно леко преместване от театралната конвенция към киноезика. Понеже и двамата сме дебютанти в това, ни отне малко повече време да разберем кое би трябвало да запазим и от кое би трябвало да се откажем.
Винаги съм мечтал да правя кино,
но никога не съм стигал до материализиране на подобен импулс. Може би не съм се чувствал окуражен или не съм смятал, че имам достатъчно добър материал, история за разказване. А тук всички тези елементи се подредиха, защото от една страна имах подкрепата на Яна Борисова, от друга страна на Мартичка, Жоро и Борис (Мартичка Божилова, продуцент; Георги Богданов и Борис Мисирков – оператори от АГИТПРОП, където се реализира филмът). Всъщност, когато се намерих обкръжен от такъв тип подкрепа, дръзнах да направя първата стъпка”, разказва режисьорът.
С какво го привлича драматургията на Яна Борисова? „Много ми харесаха диалозите и това, че на съвременен език при нея могат да се изразяват много деликатни и на пръв поглед невидими усещания. И това цялото да се случва на български, а българската литература и българският език са срамежлива литература и срамежлив език. Ние не сме свикнали да говорим много за интимното през този език и мисля, че нейните текстове имат качеството да акумулират нежност у гледащия. Мен това ме докосваше и ми беше някак си близко и така се появи този триптих, който ние направихме с нейните текстове. Което беше доста приятно преживяване за всички участници”, разказва Галин. Какво обаче му носи киното повече от театъра при един и същи текст? „Не мога да ги сравня, защото „Приятностстрашно” беше отправна точка и оттам насетне проектът и историята много се промениха. Това, което разказва филмът, няма почти нищо общо с пиесата, като изключим конфигурацията от четиримата герои. Но начинът, по който е разказана историята, това, което се случва, темата – всичко е модифицирано. В пиесата много се говори, има много добре написани органични диалози, които почти всички всъщност изчезнаха във филма. Така че ние се опитваме през други средства да разказваме. И това е процес на откриване за мен самия. Аз самият откривам неща, понякога ми изглежда толкова трудоемко, скъпо и трудно, че се питам защо въобще човек трябва да се подлага на подобни изпитания. Мисля, че ако бях на двайсет и няколко години, щях да си задавам по-малко въпроси, може би много по-бързо щях да направя филм. Но понеже така се стекоха обстоятелствата, на една среща го бях споменал, че явно съм в криза на средната възраст, и понеже не мога да си купя „Порше”, правя филм. Това също е вариант”, шегува се Галин Стоев.
Питаме го кризата на средната възраст в творчески или житейски смисъл. „Мисля, че в един момент те всички се приплъзват една в друга и става чудесен хаос, в който се чувстваш много изгубен. Пуснах един SMS на Иван Панталеев (режисьора – б.р.) и го попитах: „Ти минавал ли си я тази криза на средната възраст? Какво да правя?”. Той ми отговори: „Криза на средната възраст? Това е най-благодатният период. Аз тогава взех книжка, минах изпита по кормуване и направих едно от най-добрите си представления”, смее се Галин. И продължава за филма: „Трябваше категорично
да се отделя от театралния проект
и реших да взема съвсем други актьори, да сменя конфигурацията изцяло, да сменя възрастово героите. Заглавието също е променено – засега е „Безкрайната градина”. Във филма играят четирима много млади актьори – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова и Елица Матева. Оригиналната музика все още не е написана, тя ще бъде на композитора, с когото работя във Франция и Белгия, Саша Карлсон. Той през последните години пише музиката за представленията ми. Георги Богданов и Борис Мисирков са оператори, художник на филма е Юлиян Табаков, Людмила Тенекеджиева е художник по костюмите”, допълва режисьорът.
Каква е новата посока на филма като послание? „Аз в момента се опитвам да го формулирам по време на монтажа. По някакъв начин темите от „Приятнострашно” са там, но са разказани много повече с щрих, с нахвърляни бързи движения. Общо взето е една конфигурация от четирима души, като всеки един от тях преследва под една или друга форма идеала си за красота или за истина, или в крайна сметка идеала си за любов. Има странни приплъзвания в самите двойки. Има един момент, в който те почти се разменят. Това е един филм в идеалния вариант, когато емоционалните импулси и движения, които на пръв поглед са невидими, стават основните лостове, придвижващи историята напред. И въображението е много деликатно, защото трябва да балансира между хумор и някаква обезоръжаваща нежност или автентичност. Това се оказа не много лесно за разказване, но от друга страна, пък е много вълнуващо, когато видиш на моменти, че се получава”, споделя режисьорът.
Впрочем, негов учител е покойният проф. Крикор Азарян. „Всичко, което знам за тази професия, идва от него. Ретроспективно погледнато, всъщност виждам механизмите, завоите, пътищата, извивките, лабиринтите, през които той ни е прекарвал. И как ни водеше през това и водейки ни, разширяваше пространството на собственото ни разбиране за природата и материята на този тип занимание. Той един вид технологично ни занимаваше с анализ на сцена, но всъщност ти изведнъж ставаш съзнателен за огромната отговорност, която носи след себе си създаването на цял един свят. И освен че е много мамещо и вълнуващо да изпиташ мощта и силата, създавайки този свят, изключително страшно е, ако разбереш, че си създал чудовище. В този смисъл
правенето на театър е съзидателна дейност,
така както се създават и светът, и природата, и човешките същества. Този импулс творчески е изключително опияняващ единствено през призмата на съзнанието, че имаш възможност да се доближиш до истината, упражнявайки този тип дейност. Мисля, че това научих от него, че цялата тази машинария има смисъл да бъде задвижвана единствено и само, ако се доближава до някакъв вид истина, която в противен случай остава невидима за нас”, разкрива Галин Стоев.
По някакъв начин и на него му се иска вече да преподава. „Истината е, че се преработих през последните две години. Искам да си завърша филма и да си дам малко време за себе си, за да мога да пътувам и да пиша може би. Нещо ще се формулира и ще излезе от това, а не от този френетичен ритъм да влизам от един проект в друг, което правех последните няколко години. И което не е много вдъхновяващо като начин на функциониране. Мен все по-малко ме интересува да поставям само за да поставям. Ако имах малко повече време, бих преподавал, примерно. Бих се занимавал с това да предавам нещото, до което съм се докоснал. Нещо, което мислиш, че владееш под една или друга форма, да го предаваш на по-малките. Защото те са тези, от които ще зависи ще има ли български театър, или няма да има”, твърди режисьорът. А за най-важното, което иска да им предаде, освен технологията казва: „Мисля, че това е вътрешната свобода, която идва от някакъв по-широк мащаб. Проблемът тук е, че макар и влезли в Европейския съюз, контекстът остана доста затворен.
Когато си под похлупак, е много трудно да дишаш свободно,
да се чувстваш част от някакъв по-голям процес . В този смисъл трябва да се отваряме много повече и много по-смело. Мисля, че това ни липсва. Факт е, че залите са пълни, когато в София се играят чуждите представления от театралния фестивал „Варненско лято“. И виждаме как нещо, дори и малко по-различно от това, което сме свикнали да гледаме, предизвиква такава вълна на вдъхновение. Тоест енергията съществува латентно. Тя е тук, тя спи някъде. Просто трябва да бъде задействана, за да може тази креативност да се смеси със свободата и да предизвика отговорността, която би могла да ни позволи да създаваме артефакти, които да ни изразяват адекватно”, завършва Галин Стоев.
Интервюто е публикувано на сайта ВЪПРЕКИ.
