С Робърт Валтъл,  актьор, режисьор и директор на независимия Мини театър в Любляна, разговаря Катерина Георгиева.

Между 26 януари и 1 февруари се намирам в Любляна. Почти като в приказките, ако изключим факта, че режисьорът Петър Тодоров ме кани да участвам в работилница, която той провежда там. Нека я наречем работилница за „малки истории за любовта“ и за срещата между драматургията и театъра. Среща в непринудена среда, която извиква фантазията и кани нови герои. От листа до сцената – това е идеята на Петър, а Мини театър, създаден през 1999 г. от Робърт Валтъл и Ивица Булян, е магичната къща домакин, която предоставя всичко необходимо за процеса: много бели листи, усмихнати непознати (от актьори до художници), кафе и не на последно място – разбиране, че театърът може да се случи от една дума, смешка, намигване.

Нека започнем от самото начало – как бе създаден Мини театър?

Завърших актьорско майсторство в тукашната театрална академия, след това работих десетина години в различни театри, а също и в телевизията. Докато в един момент не разбрах, че не искам повече да бъда част от някаква институция, дори и да бях много добре платен и да имах добри роли. Не исках повече да работя на място, където другите решават репертоара. Така че просто напуснах и тръгнах към свободата. След една година разбрах, че най-доброто, което мога да направя, е да създам частен театър. Това беше необикновена стъпка за 90-те години. Тогава имаше повече държавни и национални театри, не частни. Не исках да създавам частен комерсиален театър, а арт театър в някакъв аспект. Това беше първоначалната идея. Тогава се роди и първата ни сцена в замъка на Любляна (известен още като Люблянски град), в който по това време нямаше нищо. Получих известна подкрепа от познати и малко спонсорство. Това беше първата културна институция в замъка, а откриващият спектакъл – „Пепеляшка“, беше създаден от Жени Пашова. Беше много забавно, защото нямахме време да направим цялата сцена и актьорите играха на жълти стени. Чак след това ги боядисахме в тъмно.

Когато говорим за независими инициативи, винаги възниква въпросът за финансирането. В България той е болезнен за независимите артисти. Получихте ли материална подкрепа от общината и министерството?

Не, в началото нищо. Първата година работихме без никаква подкрепа. Но важното е, че градът ни даде пространството без да иска наем. Всичко останало се случи с помощта на приятели – архитекти, инженери, близки хора, които поеха идеята. А на мястото на днешната сцена в замъка нямаше абсолютно нищо, дори електричество. След време получихме малка сума от общината. И тогава направихме един летен детски фестивал. Имахме около 150 участници, гости и много безплатни работилници. Програмата се случваше навсякъде – в града, по улици, площади. Това беше началото. През ноември направихме първия моноспектакъл с Ивица Булян, с когото създадохме театъра. Той е режисьор, а в момента е директор на Националния театър в Загреб, Хърватия. Беше нещо ново за времето си и го играх около 500 пъти в много държави из Европа – в Хърватия, Чехия, Унгария, Румъния…

Разбира се, играл съм и в България. Но по-важното е, че първият режисьор, когото поканих да поставя тук, беше Славчо Маленов. По това време срещнах много добри български артисти – Георги Спасов, Жени Пашова, професор Атанас Илков, Майа Петрова. Славчо направи два спектакъла, а аз играех. Много скоро започнахме да каним и други артисти – режисьори, актьори, сценографи.

Всъщност Мини театър не е стандартен театър. Той е пространство за споделяне на идеи и срещи на хора?

Да. От самото начало театърът реализира две паралелни линии на развитие и програмиране – едната за деца, а другата за възрастни, която ние нарекохме Постдрама театър.

Как и защо Постдрама?

Има много различни отговори на този въпрос, също така и толкова много начини да се търси постдраматичното. Но накратко и категорично – постдрама заради Ханс-Тис Леман.[1] В началото започнахме с поставянето на текстове от Бернар Мари Колтес, който според мен е най-големият драматург за последния век. Ивица поставя почти всичко негово, и до днес. Получавахме пиеси от брат му, който ни е близък, а някои от тях дори не бяха публикувани и имаха своята световна премиера в Мини театър. Първата стъпка бе да тръгнем от познатата постдраматична тенденция в драматургията – да вземеш една идея или известна история, да я поставиш някъде и да изведеш нещо ново от нея. А Колтес е чудесен пример, той беше нашият първи автор в търсенето на постдраматичния театър.

А Хайнер Мюлер?

Същото се случи с Хайнер Мюлер. Тук направихме „Материалът Медея“, „Квартет“, „Макбет“. Той също е много важен за нас. Ивица и аз работихме много и извън театъра, но и до днес продължаваме тези две линии – за деца и възрастни. Но това не е единствената дейност. Организираме и много други инициативи и проекти. В този смисъл Мини театър не е просто театър, той е един вид културен център. И когато започнахме да го строим, това беше нещо, което не се беше случвало дотогава в Словения. Ние наистина сме единствените, които построихме театър в буквалния смисъл. В началото беше стара малка къща и от нея ние създадохме това, което виждате сега.

Къща със сцена?

Да, точно така – къща със сцена, която е и резидентски център, на последния етаж има стаи за гости, за да отсядат артистите, участващи в различни проекти. Също така организираме събития, свързани с литература, поезия, музика. Много творци идват тук и правят свои премиери, четения, концерти, изложба. Но всичко е много свързано с театъра.

Вие ли ги каните или те ви намират?

В повечето случаи ние решаваме, ние ги каним. От известно време тук има и еврейски център с музей и библиотека. Последните години организираме и фестивал на толерантността, който е свързан с Холокоста. В програмата са включени много филми, документални и късометражни, водим разговори. Каним оцелели хора, както и ученици. За нас е много важно младите да разбират и да се интересуват от теми като развитието на фашизма. Важно е да знаят за кризата, която расте в Европа, за всичко, което се случва с бежанците. Организираме и лекции против омразата и на други базисни теми, за да създадем друга нагласа у младите, а и не само у тях.

Това е добър пример за социалните функции на театъра.

Аз силно вярвам, че театърът трябва да е с отворени очи за това, което става извън него. Когато през октомври бежанците започнаха да идват и в Словения, ние организирахме акции в подкрепа – с храна, медицинска помощ и др. Създадохме три различни работилници за деца. Каним известни писатели, художници и режисьори. По някакъв начин започнахме да подготвяме себе си за тази промяна. Опитваме се да създадем среда, в която ще можем да живеем и общуваме с тези хора, а и да им помогнем.

Може ли театърът да бъде носител на хуманизъм в настоящата криза на духа?

Вярвам, че на мнозина театърът помага. Кара ги да се чувстват може би дори по-разбрани, по-свързани. Не става въпрос за политически театър, а за социално ангажирани теми. Когато видиш програмата, ще разбереш, че почти всеки спектакъл е за различията – колко различни сме всички ние, въпросът е как да приемем по-нормално различията и да живеем с тях.

Много е важно какво ще е онова съобщение, което ще достигне до хората. Говорим за това, нали?

Абсолютно. Театърът може да бъде носител на връзката между тези проблеми и да направи говоренето за тях откровено. Театърът може да съдейства да разпознаем себе си като хора в обществото, където трябва да се общува и да се разкодират социалните проблеми, но и да се мисли за тях през разбирането, през поставянето на мястото на другия, през комуникацията.

Разкажи повече за настоящата работилница.

В Любляна няма академия за куклен театър, затова за всички нас беше важно да получим знание за този тип театър, за този тип игра. Преди осем години започнахме инициатива, която нарекохме Puppet Nomad Academy и в момента се провежда четвъртата такава академия. Идеята е да каним артисти, които да предават знанието и опита си на други хора. Не като в класическо училище с уроци и учене, а по-скоро с експерименти и предаване на личния опит, стил, подход към кукления театър. А след това направихме и много спектакли, като някои от тях бяха дебюти на млади режисьори. Дойдоха млади творци от цяла Европа, тъй като проектът е международен. Белгия, Чехия, Унгария, Хърватия, Армения. Имахме работилници не само за режисьори, но и за актьори, сценографи, драматурзи. И се връщам на темата за метода – ние не изучаваме един подход. Може би сме най-повлияни от Арто. Това е, от което най-много се вълнуваме, но не се ограничаваме в ученето и създаването на един тип театър. Разбира се, от гледна точка на организацията и финансирането всяка година е много напрегнато. Получаваме 15% от средствата от общината, 15% от правителството, а това са само 30% от необходимото субсидиране, така че трябва да намерим отнякъде останалите 70%.

Как решихте да поканите точно Петър Тодоров да участва в тази академия?

Петър сам предложи идеята и темата на спектакъла – „Малки истории за любовта“. Обикновено режисьорите работят с екип, който познават от предишни процеси. Но се радвам, че Петър работи с артисти, които не познава в професионален план. За мен като режисьор този риск винаги е красив. От една страна, хубаво е да има хора, с които можеш да работиш винаги и връзката ви да е специална, но от друга, понякога трябва да променяш. Това прави театърът друго пространство. Идеята на тази академия е да разменя идеи, прекрасна е възможността, която имаме в Европа, – да обменяме творчество. Хора от различни страни се срещат, с радост разбирам, че и впоследствие продължават заедно в някакъв друг проект. Репетициите с Петър Тодоров ще продължат един месец, очакваме премиерата да се случи на 14 април.

Харесвам темата „Малки истории за любовта“. Свързвам я с това, което се случва днес в света. И въпреки че е за деца…

Знаеш ли, мисля, че всички спектакли за деца са също толкова необходими и на възрастните. Ако не са – нещо е сгрешено. Режисирал съм много спектакли, около 60-70, и всеки път се опитвам да постигна разнообразие – от спектакли за малки през младежки, до спектакли за възрастни. И чудесното е, че всички те имат различна гледна точка, но в същото време се докосват до едно послание.

А след толкова много срещи с български артисти, какво мислите за българския куклен театър?

Мисля, че в България имате много добри режисьори, много добри актьори, сценографи, композитори. Но това, което според мен, не се развива достатъчно, е визуалната част на спектакъла. Просто всичко много си прилича. Очаквано е. Също така имате качествена драматургия, но базисният проблем, който откривам навсякъде, и особено при студентите, които изучават този „занаят“, е, че драматургията е в твърде литературен аспект. А драматургът е много важен, не само за режисьора, но и за актьорите. Мисля, че това е нещо, над което не се работи особено днес, не само в България.

Как задържате баланса между изграждането на програма на театър за деца и театър за възрастни?

В Словения тези две понятия са все още твърде разделени. За мен театърът не е театър за деца или за възрастни, той е просто театър. И аз се опитвам да гледам на двата с еднакви очи. В началото беше малко объркващо и за нас. Имахме само спектакли за деца в замъка, а другите играхме на други сцени в Любляна и тогава нямаше проблем. Но сега, когато сме на една сцена, хората са малко изненадани – един вид шизофрения (смее се). Но малко по малко хората разбират, че това е къща за 24 часова дейност и всичко е възможно, че 150 актьори са работили тук, че много студенти започват тук, че има и много възрастни актьори, които вече не играят на други сцени, но тук го правят…

Звучи като мисия?

Да. Но е трудно. Няма точно работно време. Театърът не е точно работа, той е живот. Надявам се и другите да го разбират. Хората, с които работя, публиката. Това е борба всеки ден.