Интервю на Владислав Христов с Теа Монева
Четири години след като дебютирахте със стихосбирката си „Преводачът на света“, публикувате романа „Мандарини по Мариенплац“. Къде за вас се пресичат поезията и прозата? Имахте ли усещането, че пишейки дълъг прозаичен текст, „изневерявате“ на поезията?
Докато пишех романа, виждах света все по-често като текст от салфетка и все по-рядко като стихотворение. Опитвах се да вляза в обувките на Ния и на останалите герои и да мисля като тях. Не исках да спирам да пиша поезия, но думите започнаха да пристигат при мен подредени по друг начин. Впрочем това ми е любимата част от писането било то на проза, или поезия – онова магично завладяване от думите, които просто трябва да запишеш, за да заживеят свой собствен живот.
Книгата много лесно може да бъде причислена към категорията емигрантска литература, всъщност съществува ли в литературата ни обособен подобен жанр? Отвъд емигрантството в кои полета се простира романът ви?
Не съм сигурна дали съществува подобен жанр, но мога да кажа, че на мен преди време много ми се искаше да прочета подобна книга. Още в първия семестър в мен се роди идеята за нея. Не знаех какво точно искам да напиша – дали разказ, новела, роман, но просто знаех, че трябва в даден момент да го направя. И така, в рамките на няколко години останах само с идеята, липсваха ми опит, истории, зрялост. След известно време в Германия се осмелих да започна. Първият вариант на ръкописа не беше много сполучлив и се наложи да се сбогувам с него.
Изхвърлих ръкописа и отидох при една от най-добрите си приятелки в Берлин. Там тя ми чете „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, както и предисловието, в което той описва как тези разкази непрекъснато са странствали между бюрото и кошчето му, тук срещнах и спасителното изречение „Истинският писател се познава по това, което хвърля, а не по това, което публикува“. Тези думи ме окуражиха и започнах отначало. Щом велик писател като Маркес е трябвало да изхвърля, коя съм аз да се суетя около първата чернова на първия ръкопис.
През цялото време, докато работех над книгата, вярвах, че ще е важна на някого, ще му бъде приятел, дори това да е само един човек… Усещането, че трябва да подам ръка на този невидим читател ме вдъхновяваше и правеше отговорна. Написах я за моето поколение, за всички нас, децата, стъпили за пръв път извън границите на дома. Това не е книга само за емиграцията и колко е трудно да си чужденец, тук става дума за нещо по-голямо, за човек, който търси смисъл.
За мен „Мандарини по Мариенплац“ е по-скоро роман за порастването, Bildungsroman, отколкото емигрантски роман. Ния пътува не само в пространството, а и в самата себе си, тя задава големите въпроси за сънищата, истината за вселената, смъртта, лута се между два пътя – този на фармацията и този на изкуството, и всичко това, докато е на границата на порастването и я обзема неутолима жажда за живот.
Моят личен опит с емиграцията в Германия ми показа, че всъщност научих много повече за България, напускайки я, отколкото за Германия, живеейки в нея. Как протече при вас този процес, какво ви даде възможността да погледнете от дистанция своята родина?
В началото в Германия ми беше много трудно, прибирах се три пъти годишно за по няколко седмици и имах чувството, че единственото ми истинско съществуване е във Варна, до морето. С всеки полет сякаш преминавах през портал между двата си свята. С времето пиедесталът, на който бях издигнала България, започна да се срутва. С всяко завръщане изрисувах нова картина на родното в ума си, докато не създадох галерия, тя имаше двa Ausstellung-a (изложби). Едната беше за топлината, свързана с всички спомени и красиви места в България, другата беше изпълнена с детайли, които и сега продължават да ме дразнят – кофите за боклук, зеещи по улиците (в Германия има специални помещения), грубото отношение (например на шофиращи или на чиновници, които ти казват, че сега ще се разправят с теб и по нелеп начин им е дадена твърде много власт), как цели градове като Варна и София имат нужда от незабавен ремонт… Тротоарите не са мечтателски, непрестанно трябва да внимавам да не ме предаде плочка или атакува клон. Как живеят достойно в такива градове хора в инвалидни колички? Впрочем и защо на места за инвалиди се паркира от напълно здрави хора? В България има много топли души, чудеса, но едновременно с това липсва общество, не се следват правила, девизът ни е „Тук е така, всеки сам си преценява“, и това е ужасно.
Завършвате фармация в Мюнхенския университет, в същото време литературата и хуманитарните дисциплини са сферите, които истински ви вълнуват, на какво отдавате тази двойственост?
Още от детството не мога да живея изцяло в света такъв, какъвто ни се казва, че е, изпитвам нуждата да бъда и на друго място. Това мисля, че е вътрешен закон на почти всеки творец. В моментите, в които не пиша, се чувствам безсмислена.
В момента фармацията и литературата живеят в симбиоза в мен. С фармацията или се справям, или не, резултатите и чувството за удовлетворение идват на края на работния ден. В литературата е по-трудно, там трябва години наред да се трудя, за да видя резултат.
Ще дам пример с Айзък Азимов (един от любимите ми фантасти) и Лиу Цъсин (когото чета в момента) – тези автори са завършили научни специалности, както и много други от великите фантасти.
Доколко главната героиня в „Мандарини по Мариенплац“ Ния е ваше алтер его? Къде този литературен образ се разминава с вас самата в реалния живот?
Много хубав въпрос, аз също се чудя доколко приличам на мандариненото момиче от корицата. Ще се изразя по георгигосподиновски – Ния сме. Ния сме много хора, това съм аз, брат ми, мои приятели от Мюнхен и други немски градове, приятели за пръв път сами на квартира, заминали за София, Пловдив, Австрия, Англия, САЩ… Ния е съвкупен образ, но и голяма част от нейната душевност и светоусещане са базирани на мои чувства. Обичам точно като нея да събирам кълба и вселени в балончета от дъвки, само дето не мога да ги надувам така големи като мандариненото момиче от корицата, провалих се в това начинание.
Красимир Лозанов е редактор на романа, наложи ли се да отстоявате някоя своя идея? Лесно ли понасяте редакторските намеси в текстовете си?
Красимир Лозанов е много грижовен и всеотдаен редактор с око за детайла, изключително искрен и директен. Беше ми казал: „Където съм коментирал, трябва да се оправи, но ти не се тревожи, ако нищо не съм писал, значи е добре. Ще видиш червено на много места, но наистина не се тревожи, това е в реда на нещата, нали не те уплаших много“. Аз съм свикнала, на предната си работа трябваше да редактирам медицински текстове и ги бях върнала още по-червени, така че го приех за нормално.
Благодарна съм му за този подход и му имам доверие, изчел е няколко влака с книги и също като мен целеше най-доброто за ръкописа. На някои места все пак не се съгласявах с редакциите и имаше дискусия защо, как, къде. Краси ме изслушваше и разсъждавахме заедно. Все още го мъча с въпроси понякога, но той продължава да проявява търпение, благодаря!
Книгата има специфична конструкция – на определени места повествованието бива прекъснато от пасажи, в които споделяте свои мисли за живота и заобикалящата ни реалност. Лично на мен те ми подействаха като своеобразни кодове, които дават допълнителна дълбочина на случващото се в романа. Каква е функцията на тези обособени части?
Салфетки, обелки от дъвки, пликове от писма. Основно салфетки, които в даден момент биват одухотворени, стават най-добри приятели на Ния и отворени за нейните най-лични мисли, без да съдят.
Исках по-дълбоко да се вникне в света на младия човек с всичките му търсения и копнежи, това ми се стори възможно само в дневников вид, освен това исках да изследвам и други гледни точки и възможности. Как виждат насекомите стаята? Защо именно те да не са измислили света? Бог е метафора, но за какво?
Не като религиозно търсене, но не изцяло и научно, отделна история, оплетена в съзнанието на Ния. Не можеше само аз в качеството си на автор да съм създател, исках и Ния да е творец, тези нейни лутания сякаш я правят по-човечна. Така я приближих повече до себе си, аз пиша основно в движение и на каквото ми попадне. Пиша в метрото, самолета, докато пътувам с влак, навсякъде, където се лутам между пространствата. Понякога и върху салфетки в кафенета, свита в някой ъгъл пред лабораторията с намачкани листчета в ръка, в тетрадки по време на лекции, върху пликове на прочетени и непрочетени писма…
С паралелния сюжет, разказващ за насекомите и сътворяването на света от тях, исках да се измъкна от илюзорната големина на човешкото племе, която така важно си придаваме. Нашето съществуване нямаше да е възможно без това на насекомите и това не е само метафора.
В един то тези пасажи, свързана с гъбата Кордицепс, която влиза в телата на мравките и ги подчинява, вие задавате следните въпроси: „Щом мравките така лесно биха могли да бъдат манипулирани от гъба, какво означава това за нас? Кой командва света ни, кой заповядва емиграциите ни?“. Имате ли вече отговори на тези въпроси?
Не съвсем. Понякога обстоятелствата, друг път ние самите, желанието да излезем от зоната си на комфорт, копнежът да бъдем други, да изследваме себе си и своите реакции из непознатите земи. А този копнеж къде действително се заражда, това само тялото знае, може и да има там някоя митохондрия, която се изказва философски по въпроса и ни дава енергия за предстоящото.
Ако приемем образа на разпилените по площад „Мариенплац“ мандарини като метафора на объркаността на съвременния човек, вие самата как излизате от моментите си на несигурност и обърканост?
Не излизам напълно, винаги съм застанала на прага, космосът ми е ентропия. Понякога намирам разни уравнения и теореми в цялото нещо, помагат ми шляенето и спорта, най-вече ащанга йога. В ащангата се учиш да дишаш правилно, докато се движиш пак правилно. Много е трудна работата с дишането, въобще не ми е лесно, но след това се чувствам като възкачена на облак, все едно всичко е наред и не съм объркана. Дишане и движение. Движение и дишане. Ако остана твърде дълго на едно място и потъна в мисли, нещата не задължително кристализират, понякога попадам в блато и няма бързо измъкване, трябва бавно и постепенно движение.
Ина Иванова определя писането ви като деликатно, тихо и утешително. От това ли има нужда съвременният читател? Какви хора срещате на премиерите на вашите книги?
Аз като читател търся красиво писане, съмишленост, някой да ме разбере и да е в унисон с мен. Мисля, че от това имат нужда и много други читатели – от убежище под покривчета от книги.
Ще цитирам Антония Апостолова, която по време на премиерата на новия си роман „Болката идва по-късно“ каза, че няма съвършена книга, която напълно да отговаря на търсенията на всеки читател, едно ще се хареса на един, друго на друг… „Може би някой ден ще можем да кажем на изкуствения интелект какво искаме и той да ни напише точно такава книга, но дотогава ще пишем и четем несъвършени книги“.
Много ми харесаха тези нейни думи, надявам се компютрите да не ни заместят съвсем и хората да предпочитат несъвършенството. Както е казал поетът Марин Бодаков – „След всички съвършенства вия“.
Безкрайно признателна и благодарна съм на всички читатели, те са моят празник. Огромна чест е някой да се опитва да вникне в написаното от мен. Срещам познати и непознати лица, хора с различни истории, някои от тях живели или живеещи в чужбина, както и изненадващо за мен – техните майки и баби. Няколко родители ми благодариха, че съм им помогнала да разберат през какво минава или е минало тяхното дете. Срещам често също и хора, на които им се пътува към несигурността на двайсетте и искат да се завърнат в това състояние на сладка и на моменти безотговорна безтегловност.
След периода в Германия се върнахте отново в България. Какво в литературно отношение ви донесе това? Чувствате ли се приета в литературната ни среда?
Още е рано да се каже, живея в София едва от средата на януари, но чувствам и вярвам, че се случват хубави неща, има повече внимание и видимост към романа ми, а и за мен самата е страхотно, публика съм на премиери на страхотни книги напоследък, усещам една споделеност на езика и мисията, когато присъствам на такива.
„Мандарини по Мариенплац“ беше сред книгите, номинирани за Националната награда за български роман на годината „13 века България“. Дават ли ви стимул подобни признания? С какво око гледате на литературната суета?
Отличия като номинацията на мандарините за роман на годината ми показват, че има смисъл, човек все пак не е остров и не бива да разчита само на своето мнение. Чувствам се разцъфнала след тази номинация и съм признателна на журито за оказаната чест да съм в такава добра компания. Дава крила на ръкопис, замислен преди десетилетие, който вече е роман и живее своя собствен живот. Много се радвам за „Мандарини по Мариенплац“ и пожелавам на всички читатели да са дръзновени.
Колкото до суетата било то в литературата, или в друго поле – харесвам хора, които са постигнали много, но остават земни и благодарни. И тук ще си позволя да завърша с любимото ми стихотворение на Марин Бодаков:
На този език знам единствено как е благодаря
и това е напълно достатъчно.
Твърде много ми отне да разбера,
че благодаря е синоним на всички думи във всички езици,
че изобщо няма антоним.
Теа Монева е родена във Варна. Завършва Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Автор е на стихосбирката „Преводачът на света“ (Жанет 45, 2021), отличена е в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Награждавана е в литературните конкурси Рашко Сугарев, Георги Черняков, Мара Белчева, Морето, Магията любов и други. Нейни стихотворения и разкази са публикувани в Литературен вестник, сп. Страница, Кадър 25, Кръстопът, La Tortuga Búlgara. „Мандарини по Мариенплац“ е дебютният ѝ роман.
