Саймън Армитидж (р. 1962), новият поет-лауреат на Великобритания, е и познавач на творчеството на Тед Хюз. Есето му „Тед Хюз и нежността“ бе прочетено на 26 октомври 2018 г. по повод 20-годишнината от смъртта на Хюз на проведения в град Хъл фестивал Contains Strong Language. Откъс с прочитането на есето бе излъчен в предаването The Essay по Би Би Си.

Смисълът на едно литературно наследство е въпрос на лична преценка. Или би трябвало да бъде. Посмъртната репутация на един писател може и да се измерва в национален и световен мащаб по продадените негови книги, научни изследвания и други, но в края на краищата читателите са тези, които преценяват. А читателите са индивидуални личности. „Никой вече не се интересува от Тед Хюз“, ми каза студент в един американски университет преди двадесет години. „Аз се интересувам“, отвърнах и с това семинарът ни приключи. И литературното наследство би трябвало да се определя от творчеството на автора, макар че в случая с Тед Хюз това не би могло да е така. Историята на неговия живот, на житейския път и смъртта на съпругата му Силвия Плат, както и на тяхното съвместно битие, винаги ще предшества приема на поезията им. Това е история, която е станала обществено достояние, позовават се на нея, за да онагледи изследвания и коментари в полето на хуманитарните и социалните науки, и тя съдържа потресаващи инциденти и трагични наративи, които самият Хюз осмисля чрез поетическите си хрумвания и в адаптациите си на митологически теми. И толкова много са нишките, вплетени от самото начало до края в книгите му, че е трудно, почти невъзможно, а и неразумно дори поезията му да бъде разглеждана отделно от нейните главни протагонисти.

Споменавам всичко това само като потвърждение на очевидното, вкарвам „слона в стаята“ на най-видно място, преди да започна с есето, озаглавено „Тед Хюз и нежността“. Заглавието не цели някаква провокативност или реакционност, макар да съзнавам тези отсенки и заявявам, че ги съзнавам.

Един от начините да определиш за себе си репутацията на даден поет е да се замислиш над значението на творчество му днес и да го сравниш с мига на първия прочит, един период, който обхваща в моя случай около четиридесет години, достатъчно дълго, за да може човек да оформи своето мнение и да направи нужните съпоставки. Тези мои първоначални впечатления са ярки и неоспорими и описвайки ги, говоря за отдавна отлежали факти, защото срещата ми с творчеството на Хюз, когато бях около петнадесетгодишен, е най-значимото събитие за мен като читател, а по-късно и като автор на поезия. Действието се развива в училището „Колн Вели“ в Западен Йоркшир, амбициозната цел на мероприятието е да взема изпита по английски на подготвително ниво, а стихотворението е „Битка с байонет“. Това е стихотворение от дебютната стихосбирка на Хюз „Ястреб в дъжда“ от 1957, макар че описанието на войник от Първата световна война, попаднал под противниковия огън, можеше да бъде дело на всеки един от групата от т. нар. „поети на войната“. […] Докато четях, осъзнах, че поезията ме привлича – с нейната дълбочина, с алтернативната гледна точка и със скрития смисъл, едно тайно занимание в уединение, чрез което бягах от външния свят и което ми носеше радост и утеха. Признавам си, че имаше и елемент на момчешко въодушевление, докато четях някои от стиховете на Хюз: историите за войната и суровия живот сред природата, а след това и апокалиптичните видения и насилието, присъщо за животните, както и фантастичните му истории с оттенък на шаманизъм и поетическите му авантюри в подземния свят. Донякъде виждах в Хюз това, което ми се искаше да видя, това, което определях като общия ни произход от предимно земеделския Западен Йоркшир и така Хюз се превърна за мен в мой сроден по душа земляк, племенен старейшина, напътстващ личните ми търсения.

Сега, обръщайки поглед назад, силно впечатление ми прави една строфа, всъщност вид стъпка встрани и вглеждане насред „браздите, насечени от огъня“ и „свистящите куршуми, удрящи по стомаха на въздуха“. А именно думите: „В каква хладна и механична вселена от звезди и нации се беше озовал онзи, насочващ дулото в тази секунда?“ Насред хаоса от войната отеква едно неочаквано дълбоко, по будистки вглъбено, пробуждане и себеосъзнаване, скок в екзистенциалните дълбини. […] Винаги съм имал чувството, че този стих е особен и единствен по рода си. Но като се замисля, поглеждайки в ретроспекция, виждам, че този елемент винаги е присъствал във фрагменти и дори в цели стихотворения, към които все по често се връщам и които все повече ценя. Едно такова стихотворение е „Пълната луна и малката Фрида“:

Вечерен хлад, смален до лай на куче и дрънченето на кофа.
И ти се вслушваш.
[…]
Повдигнато ведро, препълнено и неподвижно – огледало,
за да подлъже първата звезда да затрепти.

По пътя горе кравите се връщат и нанизват
по плетовете топлите гирлянди на дъха си –
тъмна река от кръв, от обли канари,
понесли бавно неразплисканото мляко.
„Луната! – неочаквано извикваш ти. – Луна! Луната!“

Луната се е дръпнала назад като художник,
вгледан смаяно в творбата си,
която смаяно го сочи.

(превод от английски Александър Шурбанов)

Хюз пресъздава атмосферата, приканва ни да се вглъбим в онзи изпълнен с поезия миг от денонощието, когато всичко сякаш забавя ход и се оставя да бъде изучено в детайли, докато тишината звучи оглушително. […] Всичко е смалено до мащабите на стиха, подобно китайска миниатюра, ясно се чуват отчетливите звуци, които някой слуша. А този някой е Фрида, дъщерята на Хюз […] и появата ѝ е оповестена с простичкото изречение: „И ти се вслушваш.“ […] Забележете колко интимни и крехки са полуримите […] – всичко друго би натежало и нарушило изобразеното, но тук присъства особеното внимание в подхода на Хюз; той се спира на всеки образ и всеки звук, преди да продължи нататък. И понеже е стихотворение на Тед Хюз и тук има кръв и тъмни сили, и риск под формата на канари, но всичко това е някъде далеч, „по пътя горе“. […] Фрида е родена на 1 април 1960 г. и Хюз е споменавал, че по време на тази случка тя е била на около една или две годинки и […] можем да видим в млякото символ на връзката с майката, […] а в образа на луната – образа на майката. В края на стихотворението става дума за една от най-трайните философски главоблъсканици, за това как само онези, освободени от разсейващото влияние на съзнателното, могат да усетят истински природата и да общуват с природния свят. В невинността си малката Фрида без свян се обръща към луната и ни се струва, че луната дори откликва, но иронията е в това, че именно неволният изблик на емоция на детето е знак за встъпването му в съзнателния живот, овладявайки говора. Последните стихове могат да бъдат интерпретирани като образ на сливането на живота с изкуството, проникнат от гордостта на родителя […]: „Луната се е дръпнала назад като художник,/ вгледан смаяно в творбата си,/ която смаяно го сочи.“

И именно това имам предвид под „нежност“: едновременно чувствителен, когато проявява внимание към другите и изпълнен с внимание, щом се отнася до чувствителни за другите теми. „Пълната луна и малката Фрида“ преобърна представите ми за поезията, подтикна ме да потърся и други стихотворения със същата проява на съпричастност и деликатност, творби, които присъстват в не така прочутите и по-малко тиражирани негови сборници като „Песни на сезоните“ и „Цветя и насекоми“, както и в стихосбирката на Тед Хюз „Река“, откъдето е и този последен откъс, от стихотворението „В онова утро“:

И ето знакът, че се бяхме озовали точно там –
две златисти мечки се спуснаха и заплуваха
като човешки същества

до нас. И се гмуркаха като деца.
И седяха в дълбоките води като на трон,
ядейки нанизана на ноктите си сьомга.

И стигнахме края на своето пътуване.

И стояхме, тръпнещи от живот в реката от светлина,
сред съществата от светлина, същества от светлина.

Превод от английски Иглика Василева-ван дер Хайден

Снимка на главната страница: Реджиналд Грей, Портрет на Тед Хюз, 2004 г.