Сякаш най-важното, което трябваше да се каже за отвратителната случка в град Белене, вече бе казано през изминалата седмица от моите колеги в „Портала“ Теодора Димова и Тони Николов.
Само че след техните (и на други хора) писания имаше коментари и (почти) официални „становища“, които сами по себе си са симптом. Симптом за абсолютната – вече – неспособност на определени хора за нормална човешка реакция. Човешка, казвам, не християнска (да очаквам такава, изглежда, е крайна утопия). Защото човешката реакция тук не може, просто не може да бъде друга освен омерзение от стореното от онези двадесетина „патриоти“ (единият от които общински съветник, а другият „патриотично“ загърнат в руски флаг), които прогонват от църквата на католическия свещеник Паоло Кортези сирийското семейство, подслонено там, а след това заплашват свещеника, че ще го убият и ще подпалят храма му. Омерзение, казвам, и думи на съжаление, на разграничаване.
Вместо това, ето какво четем в „коментарите“. Разисквания върху отзоваването на заплашения католически свещеник. В това, видите ли, е казусът, не в другото. Един (едновремешен) демократ ни призовава да се усъмним дали пък „случилото се в Белене“ не е било само повод Европа (и Ватиканът) да ни натъртят, че сме вече европейска държава на „втора скорост“, и ето затова, затова – за такава дреболия – „знаково“ си изтеглят свещеника.
Друг някакъв (свещеник) – Владимир Дойчев (доколкото съм чувал с претенции за „писател“), ни облива – от патриаршеския сайт – с мъдрувания за „истинския пастир“, т.е. фиксира се не върху бабаитите (с руските знамена), а върху… отец Паоло, който не можело да е истински пастир, щом „бяга“ от града и страната, в която са заплашили, че ще го убият. Вместо да остане и да претърпи мъченическа смърт в нея – за чест и слава на „благочестивия и православен български народ“.
Разбира се, лъжи, защото „писателят“ знае, че о. Паоло не е избягал, а е отзован и няма как да не се подчини на своето „свещеноначалие“. Това обаче няма значение, важното е случката, позорната случка в Белене да остане на заден план, а „казусът“ да се прехвърли върху „католика“ – да започне да се обсъжда „католикът“, а не бабаитите. И Теодора Димова („православна писателка“), която, както и разни други „праведници“, само търсели повод да излеят омразата си към „своя народ“. Казусът, значи, е този: защо възмутилите се от случката в Белене (които при това са и „интелектуалци“) „не обичат своя народ“, защо не застават на негова страна, дори когато греши (като Моисей)? Защото са горди, защото нямат смирение… Елементарен трик, неосъществени писателю в расо! Точно така се прави по „Фейсбук“: ти му казваш за бабаитите, той те въвлича в спор за о. Паоло – и ако се вържеш – готово. До края на света ще си спорите за „католиците“, за filioque и пр.
Само че официализиран на патриаршеския сайт, сантименталният опус на набедения расофорен писател се превръща в нещо като реакция на самата БПЦ по случая (слава Богу, че все пак не е). Слабичко е и като упражнение по „творческо писане“. Реакция, казвам, осъждаща (или по-меко казано, укоряваща) не някой друг, а „българските интелектуалци“, че не си обичат народа, че са „горделиви“ и – пътьом, хвърляща „мълния“ към „римокатолическия“ свещеник, че не прилича на (разбира се) руска мъченица за вярата.
Познавате ли след всичко това вече изходния повод за реакциите? Онези двадесетина от Белене вече са станали само фон, само „миманс“, деянието им е някакво незначително „епизодче“. Случилото се, всъщност, е „перфидният жест“ на ония от „Европа на първа скорост“, които „използвали случая“ да ни посочат мястото в ъгъла. Случилото се – всъщност – е „бягството“ на един „неистински пастир“ (от онези „църкви“, които не са „Църква“) и за пореден път демаскиралият се „безроден космополитизъм“ на българските интелектуалци („соросоиди“, „икуменисти“ и прочее). Случилото се, значи, отново е не едно безобразие, извършено от нас, а едно безобразие, извършено срещу нас.
Това, направо ще го кажа, е вече болест. Болезнена неспособност за естествена човешка реакция. Изгонили са по брутален начин едно семейство (легални) имигранти, заплашвали са със саморазправа приютилия ги свещеник, заявили са, че може да му запалят храма, и ти не реагираш на това, а на… възмутилата се от това Теодора Димова. Търсиш под вола теле („може ли да напусне паството си един истински пастир“), за да дамгосаш и в този случай „еретика“, „филиоквиста“. Това е – направо го казвам – вече ненормално.
Добре, ще запитам неосъществения писател в расо. Да допуснем, че „римокатолическият свещеник“ Паоло Кортези действително не бе отзован, а бе „избягал“. И всички премъдрости за „истинския пастир, който не бяга“, биха били с право отнасящи се за него. Защо ни разправяш въобще това, вместо да ни кажеш – „простичко“ – какво мислиш за извършеното спрямо сирийското семейство, за извършеното спрямо – нека да е и „недостойния“ – „римокатолически“ твой събрат? За това какво мислиш, а не за „греховете“ на Теодора Димова и „интелектуалците“, дето „не си обичали народа“ (и на които, прочее, нека ти напомня, не си изповедник, за да се занимаваш с греховете им)? Защото, уважаеми, казусът този път е тоя, а не е о. Паоло Кортези, не е „икуменизмът“, „Църквата и църквите“, „високомерните интелектуалци“ и т.н. Самият факт, че за него нищо не си казал (освен алюзиите с Моисей и народа), се нарича лукавство, двоедушие.
Ще имат ли добрината да се произнесат (някак си) коментаторите на „Великите сили“, които ни сочели мястото на „втора скорост“ в Европа, изтегляйки си свещеника, коментаторите на истинското или неистинското пастирство на о. Паоло Кортези, коментаторите на „несмирената“ Теодора Димова върху ето това: не се ли превръщат бавно и постепенно „сирийците“ (и въобще „бежанците“) у нас в нещо като евреите за Германия в навечерието на Втората световна война? В хора, които нямат лица, нямат деца, нямат биографии и конкретност, а имат само етническа принадлежност? Които са сведени до възпроизводителната си способност, която може да заплаши чистотата на „генофонда“ ни (за който се грижи поне трикратно възпроизведеното на патриаршеския сайт „Становище“ за бежанците на Св. Синод). Които са „сирийци“, но не са хора. Трябва ли да позволим – особено ние, християните – подобно „евреизиране“ на хора (които преди да са „мюсюлмани“, „чужденци“, са създадени по образ Божий), да се утвърди и легализира у нас? И ако то вече се случва, кое е по-важно – да продължим да „обичаме“ и „разбираме“ своя народ, „отворените рани“ на страховете му (защото ни е „свой“), или да заявим, че той се разболява? Че вече не реагира, както е нормално да реагират нормалните хора. Че на безспорното безобразие реагира, като се опитва да „изрови“ вини на… католическия свещеник, на Теодора Димова, на „интелектуалците“ само и само да не каже за ония „българи“: това, което извършихте там, е свинщина! Това, което вършите, като дращите по Фейсбук фашизоидни глупости, е свинщина! Това, че зад „сирийците“ вече не можете дори да си представите лицата на живи хора от плът и кръв със своя биография, имали някъде там разрушен дом, близки, които са убити, а си представяте само „отпъпкуващ се“ в застрашителни размери „расов тип“, който днес-утре „ще ни залее“, е болест!
И да, да – за да не изглеждаме като високомерни външни съдници сигурно ще трябва да кажем: за това, че сънародниците ни са склонни да извършват тези свинщини, вина носим и ние – които пишем и говорим. Защото не сме говорили и писали достатъчно и достатъчно добре. Ще го кажем – но в угода на разни набедени „писатели“, естествената си реакция спрямо свинщините няма да прикриваме.
Всъщност не ме интересува изобщо какъв „знак“ ни давал Ватиканът с изтеглянето на свещеника си. Не ме интересува изобщо било ли е и преди случката „започнало да се топи“ паството на о. Паоло. Не ме интересува дори „достоен пастир“ (като автора на публикуваното на патриаршеския сайт писание) ли е този „римокатолически свещеник“. Това не е моя работа, ако щете, защото съм православен. Мен ме интересува, че в „православна“ България хора се държат като нацисти, че са безсърдечни до безобразие, че от „православна“ България един „римокатолически“ свещеник е отзован, за да не се сподоби с мъченически или изповеднически венец от сънародниците ми, сякаш сме някакво диво езическо племе. Интересува ме това, че в „православна“ България православни се опитват да оправдават това и да се карат на онези, които не го оправдават. А значи са и толкова православни.
Накрая, бих препоръчал (смирено) под писанието на „писателя в расо“ (за припомняне на „първоизворите“) да бъде публикувана една от притчите на Господа – най-„простичката“ Негова притча – тази за добрия самарянин, отговаряща на въпроса на законника „А кой е моят ближен“. В Евангелието от Лука тя гласи дословно: един човек слизаше от Йерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в страноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. (Лук. 10:30-37).
А сега да попитам: какъв би бил този, който, вместо да отговори „онзи, който му стори милост“, започне да философства, че сторилият добро бил „самарянин“ (за иудеите – неверник, еретик), или даже – представете си – да укорява Господа, че привежда такава „конфесионално-неиздържана“ притча? А какви пък биха били онези (такива притчата дори не допуска), които докато пътникът лежи и бива лекуван в страноприемницата, пристигат и със заплахи принуждават съдържателя й да го прогони?
Нека си поупражни перото и върху този „казус“ авторът на „Тези, които не избягаха“. Защото за мен сега е от тези, които вече не реагират като нормални хора.
