Heritage Project на Пламен Деянофф е представен за първи път през 2024 г. в Kunsthaus Graz, Австрия. Преди изложбата да замине за Германия, през февруари 2026 г. е представена и в България, в галерия Credo Bonum, по покана на кураторите Весела Ножарова и Стефан Стоянов.
Няколко години след пространствената инсталация „Бронзовата къща“, поставена временно на мястото на мавзолея в София, българо-австрийският художник Пламен Деянофф отново е в България, продължавайки логическата линия, търсеща връзка между културното наследство и съвременното изкуство. Темата е логично продължение спрямо цялостното творчество на автора, но с какво тя е актуална, защо тя ни е важна точно днес?
Цялата експозиция е изградена около един от обектите – голяма входна врата от ковано желязо, изработена от австроунгарска фирма през 1830 г., поставена на входа на Търновската катедрала и пострадала при голямо земетресение през 1913 г. Още тогава е демонтирана и стои известно време като експонат в двора на Митрополитската църква, след това е продадена и заминава за Унгария, а впоследствие и за Германия. Над сто години по-късно Пламен Деянофф успява да издири тази врата и я купува обратно в много лошо състояние.
Отделя една година за натрупване на занаятчийски умения и знания, които да му помогнат не само да реставрира обекта, но и да осмисли логиката на този процес, за да превърне тази реставрация в художествен жест. Заедно с различни специалисти от ателиетата по реставрация на Федералната служба за паметници на културата на Австрия Деянофф проучва задълбочено вратата и я възстановява етап по етап до първоначалния ѝ зелен цвят, скрит под 18 слоя боя.
Именно малахитенозеленият цвят се повтаря в цялата визуална естетика на експозицията, сякаш за да обобщи цветово всички обекти. Богато орнаментираната порта е окачена на сигналножълти текстилни каиши. Около нея, на същите ярки каиши, са спуснати ниско светещи стъклени обекти в същия цвят като вратата, произведени в Мурано, които имат връзка с осветителни тела от по-скорошната архитектура на Велико Търново. Тези своеобразни лампи осветяват каменни блокове от материали, също останали от разрушенията през 1913 г. Те ще са бъдещата конструкция, която някой ден ще носи портата, но в експозицията са поставени върху сигналножълти греди като отделни обекти. Пространствената композиция се допълва и от голям метален полилей, боядисан в общия зелен цвят.
Дали изложбата остава удобна естетизация – образи, които не водят до нищо? Или се превръща в операция, която променя начина, по който виждаме случващото се днес?
Всичко е прецизно подредено, така че да преодолее даденостите на галерия Credo Bonum и да фокусира вниманието ни върху културното наследство. Но въпреки задълбочената реставрация нищо не е възстановено в оригиналния си вид, а е поднесено под формата на съвременно изкуство, подредено в нова логика. Сякаш се намираме в ескейп стая, в която, за да излезеш, трябва да решиш логическата задача, разположена в пространството. Всъщност дали се намираме пред вратата, или зад вратата? Част от обектите са от интериора, а други – от екстериора.
Вратата на първо място се явява вход към разговор за наследството, стана ясно от последвалата лекция на автора и разговора между Пламен Деянофф и Джанфранко Мараниело за съвременното изкуство, ролята на музея днес и връзката между институции и артисти (27 март 2026 г.).
Извадена от архитектурния си контекст, вратата престава да бъде част от среда и започва да функционира като изложбена конструкция – ситуация, в която миналото се осветява по различен начин. От вход към разговор, тя се превръща в механизъм за вписване в по-сложна структура. Австроунгарски обект с българско минало преминава през австрийска реставрационна инфраструктура и се свързва с елементи, произведени в Мурано, а после е изложен в Австрия, България и Германия. В този процес обектът напуска локалния си контекст и започва да функционира в по-широка европейска система, вписвайки България органично в общата ситуация.
Вратата може да се разглежда дори и буквално, спрямо геополитическата ситуация в момента – в която България се явява вход към Европейския съюз. Но отвъд очевидното, вместо да се фокусираме върху вратата като най-интересен обект от изложбата и така да правим изводи за цялата изложба, можем да разсъждаваме върху всички знаци, които авторът волно или неволно е заложил.
Именно още по-ярките сигналножълти каиши и греди, на които са поставени обектите, изцяло променят смисъла. Това не е изложба на обекти, а на самия процес по преместване. Вратата нито е върната в оригиналния си вид, нито все още е в оригиналната си среда, а продължава да пътува. Показан е самият процес, чрез който обектът придобива нова стойност.
Сигналножълтите елементи, на които висят вратата и лампите, както и гредите под каменните блокове не са просто технически елемент, а ярък знак, че обектът все още не е на окончателното си място. Те правят видим процеса, който обикновено остава скрит, сякаш не е важен — транспортирането, временното закрепване, подготовката за нещо, което предстои да се случи. Вратата не е нито в миналото, нито във финалното си състояние, а е в движение между тях.
Вратата не просто се връща, а надгражда статута и стойността си с всяко преминаване от държава в държава. Не принадлежи напълно нито на мястото, от което идва, нито на това, в което е показана. Подобно на самия автор, тя съществува между контексти.
Именно тук изложбата започва да допуска прочит отвъд собствената си рамка. Тази логика на преразпределяне описва по-широка ситуация. Изложбата престава да бъде единствено метафора на наследството. Връщането назад не възстановява миналото. То го произвежда наново, без сантимент и излишен патос. По-точно – умишлено произвежда връзки с него. А връзките с миналото вече са позиция спрямо настоящето дори когато изглеждат неутрални.
