1
2987

Теория на политическата относителност

В рамките на три месеца в България на два пъти се проведоха парламентарни избори, които могат да бъдат добра илюстрация към една несъществуваща, но вероятна теория на политическата относителност. Нека видим как.

Първо да кажем, че известната теория на относителността във физиката най-общо засяга измененията на установените стойности, които настъпват, когато явленията се разгледат в различен мащаб и условия. Едно е изследването да се прави с оглед на земните реалии, така да се каже – на нивото на очите, друго е да се разшири навътре и навън – към елементарните частици и към космическите обекти. Тогава се появява относителният фактор, който преобръща първоначално възприетите представи.

Ако в политиката има елемент на състезание за получаване на по-голяма обществена подкрепа, то човек може да има очакването, че тази надпревара прилича на други такива, които познава, например в спорта. Да, има прилика, но и не. Резултатите от политическото състезание се определят по други критерии.

На изборите през април първият (ГЕРБ) спечели 24 места повече от втория (ИТН), но тази преднина не беше достатъчна, за да се говори за победа. По-скоро се отсъди, че ГЕРБ загуби. Някой би казал – ясно, значи разликата трябва да е много по-голяма и чак тогава състезанието е спечелено. На изборите през юли обаче ИТН получи само 2 места повече от ГЕРБ, но пък изведнъж минималното предимство се отпразнува като истински триумф, а постижението на втория, почти равен с първия, се сметна за катастрофа.

Във футбола това би изглеждало като: ако побеждаваш с пет на нула в поредни мачове, значи печелиш, ако след време победиш с три на два – губиш, а ако резултатът някога стане почти равен, направо трябва да се скриеш някъде. Или пък във хвърлянето на копие: ако го хвърляш 50 метра по-далече от втория, печелиш, ако са само 20 метра по-далече – губиш, а ако стигнеш до равенство, обърни копието срещу себе си. Звучи абсурдно, но в политическата надпревара стойностите имат относително значение и произвеждат различен смисъл.

Правилата за почтеност на рицарските двубои също изглеждат сходни на тези между политиците, но това впечатление е подвеждащо. Отново говорим за относителна почтеност. Защо?

Защото когато дългогодишният първенец започне трудно да се държи на коня си, не се отчита обективната тежест на многото спечелени битки, а фокусът попада единствено върху слабостта. Изглежда непочтено, но в политически контекст е естествено. Така или иначе в хода на състезанието съперниците си отправят жестоки морални обвинения и да се говори за каквато и да било чест е неуместно – всички са маскари, но най-голяма е този, който не е победил отново с нокаут, а се е стигнало до броене на точки, което значи, че е загубил.

Въобще, очертаването на регламентите и целите на политическото състезание и занимание като цяло е особена работа. Първоначално всеки настоява на най-справедливото и доброто, но после е склонен да действа извън строго зададените предварителни параметри.

Говорейки за изборите през април и юли, твърдението беше, че страната е изправена пред безпрецедентна революционна криза, желанието за незабавна промяна е масово и ще се изрази в невиждано увеличена избирателна активност и категорична смяна на парламентарното мнозинство. Нищо такова не се случи нито първия, нито втория път. Избирателната активност падна и ново мнозинство не е налично.

В други сфери подобна грешна преценка би била безспорно доказателство за несъстоятелността на този, който я е направил, но в политиката по правило грешките не се признават, а се приписват на противниковия отбор. Вината е относителна и лесно може да бъде прехвърляна на чужд гръб. Ако нещо не се е случило така, както ти си твърдял, значи твоят опонент е мошеник и толкоз.

В този ред на мисли се стига и до друга територия на относителността. Дори някой (ГЕРБ) наистина да е мошеник, той може и да не е, ако този, който го обвинява в мошеничество (Изправи се! Мутри, вън!), също се окаже мошеник. В собствено морален план такава двусмисленост е изключена, но в плана на политическото тя е напълно приемлива. По този начин несъмнено корумпирани политици престават да са такива, когато попаднат под ударите на техни също корумпирани колеги и оцелеят, защото някой не си е преценил силите. Относителната корумпираност нараства или намалява в съответствие с ефективността на оказвания натиск и с качеството на оказващия го.

Възможна абсолютна политическа стойност е тази на вечно правия политик, който не участва във взимането на големите решения, защото е малък, но пък винаги може да критикува от пасивно-агресивна позиция. Такива в политическия ни живот са ДПС и ДБ.

Първите имат дългогодишна история, но никога не са носили основна политическа отговорност и това им е давало правото на константен страничен съдник – ние не сме пряко замесени и затова ясно виждаме къде и как се бърка. Историята на вторите е кратка, като най-добрите им изборни резултати са около процентите на ДПС, което значи, че пак не се стига до упражняване на власт, а се коментира от дистанция.

Такива партии и коалиции могат наистина да остават непроменливи величини, независимо от промените по върховете. Единственото условие за тяхното постоянство е да запазват ниското ниво на подкрепа и така да не се въвличат в неприятностите на публичното управление, което води до трансформации.

Но дори в случаите на абсолютни политически стойности като тези на ДПС и ДБ отново присъстват аспекти на относителност. Относителна е силата на техния стремеж към властта, защото ако реално я получат, те биха променили своя неутрален статус на критици, а едва ли искат да го загубят, защото той им носи дивиденти – материални за първите, морални за вторите. Тези дивиденти мотивират тяхното присъствие в политиката.

Относителни са приликите и разликите помежду им. От една страна, споделят едно и също битие като четвъртостепенни парламентарни групи с независимо поведение, макар електоралният им профил да е много различен, от друга страна, те са крайни антагонисти, макар на думи да се стремят към еднакви цели – равни права и свободи в демократична България.

Ако останем още малко при тези две организации, можем да открием и друг парадокс. Политическите протести, предхождащи изборите, сякаш очертаваха противопоставяне на всички срещу ДПС. ГЕРБ беше упрекнат като слуга, но иначе „Сарая” беше посочен като център на мафиотската власт. След изборите обаче се оказва, че получената политическа конфигурация е всички срещу ДБ, доколкото останалите противници на „Сарая” по време на протестите не искат да продължат борбата нататък. Преди изборите ДПС има врагове, а ДБ – приятели, после става обратното. Т.е. отново се изправяме пред относителните измерения на политическото сътрудничество в различни условия.

Фигура с променливи свойства е и тази на президента. От обединител на нацията той става разединител, от проводник на руските интереси той се превръща в предпочитан американски партньор, от представител на БСП той прескача при антисистемните играчи и е склонен да рути статуквото, което сам олицетворява.

Но като споменахме БСП, не можем най-накрая да не определим столетницата като майка на родната политическа относителност. Говорим за партия, която не е БКП, но си брои конгресите ведно с тези на комунистите, не приема основни заръки на ПЕС, в която членува, и вместо да участва в леви ЛГБТ паради, пее „На крак, о, парии презрени” на 9-и септември, концентрира огромен капитал в свои ръце, но разчита на подкрепа от бедните и онеправданите. Та оцеляването на тази партия и нейния ДС придатък дава карт бланш и на останалото, колкото и на пръв поглед неприемливо да е то. Щом БСП го има без лустрация, всичко е позволено. И относително.

Не знам дали тези щрихи към несъществуващата, но вероятна теория на политическата относителност помагат за разбирането и приемането на положението, в което сме. Отвъд добро и зло. Дано има и други несъществуващи, но вероятни теории. По-обнадеждаващи.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияИздълбоко, надалеко
Следваща статияКиното на Изтока се спусна в Кан

1 коментар

  1. хайде бе !,,известната теория на относителността във физиката,, вече се е превърнала в Холивутска звезда – можеш да я показваш на всякъде и за всичко. Дори и за българската политческа безвкусица. относителността е любима на десно мозъчните хора защото противно на детерминирания Нютонов свят чрез относителността можеш да твърдиш всичко. Интересно е сравнението между ДПС и ДБ. Макар че по точно е да сравним ДБ с НТН, и двете партии са нишови, стари и изнудвачески, Това което прави нема такъв идиот днес го правеха дб (като костови производни) в коалицията с ГЕРБ – малки, много гласовити и като котката на Шрьодингер и в управление и в опозиция. ДПС са руска направа (сделано в СССР) с цел да държи политиката у нас нестабилна, в лицето на Доган плановете на ГРУ имат своето тържество. Внукът Бойкикев е кръпка за коалиции, които трябва да бъдат разтурени когато потрябва, и толкова. като сравнението между круша и ябълката. Ще трябва да помолим автора да опита пак,