
Откъс от романа на чешката писателка, получил през миналата година наградата Магнезия Литера за проза.
„Теория на чудатостите“ описва няколко месеца от живота на пражката академичка Ада, която във фиктивен научен институт изследва взаимността на човешките симпатии. Наближава краят на света, който според някои трябва да настъпи през декември 2012 г., а заедно с него идват и множество по-малки свършеци в професионалния и личния живот на Ада и хората около нея. Книгата съчетава любовна история със загадка, но също и разсъждения за смисъла на съществуването, характера на времето, историята на Централна Европа и странните явления, които Ада наблюдава около себе си и които с характерния си хумор се опитва да обедини в единна „теория на чудатостите“.
Романът излиза с финансовата подкрепа на Министерството на културата на Чешката република.
Павла Хоракова (р. 1974, Пилзен) е чешка писателка, преводачка от английски и сръбски език, публицистка и редакторка в Чешкото радио. Авторка или съавторка е на осем книги. Дебютира през 2010 г. с детективска трилогия за деца и младежи, участва в съставянето на два книжни колажа от писма и спомени на чешки войници, участвали в Първата световна война. През 2018 г. издава първия си роман за възрастни „Теория на чудатостите“, който през 2019 г. печели в Чехия наградата Магнезия Литера за проза.
„Теория на чудатостите“, Павла Хоракова, изд. „Ерго“, 2020 г., превод от чешки Маргарита Руменова
1. За комуникациите, неравностите на терена и кризата на средната възраст
Оглеждах стогодишните жилищни сгради, покрай които минавам вече толкова години на път за работа. Фасадите им, в близост до земята черни, а с всеки следващ етаж малко по-светли, са доказателство, че концентрацията на отрови е най-висока долу до земята. Несъзнателно задържах дъх.
На тази улица, както и на няколкото околни, от години не живее никой. Магазинчетата на приземните етажи или са празни, или пък в тях се помещават съмнителни заведения, които често се сменят. Зеленина няма, тук не вирее нищо, само мръсотия. И Институтът за интердисциплинарни изследвания на човека.
Светофарът зачука четири пъти по-бързо и светна зелено. Пресякох улицата и се насочих към металната врата, останала тук от седемдесетте години, която видимо не подхождаше на новоренесансовата фасада. Колкото повече се приближавах, толкова по-силно усещах как ме отблъсква. След десет години всекидневно присъствие тук, понякога включително съботите и неделите и отпуските, в мен се беше насъбрало отвращение към цялата сграда и към онова, което тя олицетворяваше. Винаги най-силно го усещах сутрин, до входната врата като на панелка от времето на нормализацията[1] – с алуминиева дръжка и мръсна табла армирано стъкло. За толкова години ръката ми сигурно вече е отпечатала вдлъбнатина в метала.
Поех за последно въздух от булеварда и влязох в мрачния вход. Миризмата вътре си е същата от години. Състои се от външни изпарения, мирис на влага и застояло, цигарен дим, пропил будката на портиера (ако тук изобщо съществуват някакви забрани за пушене, все едно никой не ги спазва), и аромат на нескафе. Премигването и шумът на черно-белия екран на прастария „Тесла Меркурий“ бяха отстъпили място на равномерното лъчение на по-нов модел.
Поздравихме се, както всеки ден, с едноръкия господин Кожнар, наричан Безруч, който работи тук вече толкова дълго, че никой от служителите не помни друг портиер. Господин Кожнар е преживял десетки шефове, няколко промени на наименованието на учреждението, както и двете му закривания и повторни откривания в зависимост от промените в политическата обстановка отвъд стените на сградата.
Втората такава константа е библиотекарката на институцията Валерие Хаузерова. Едва ли на някого на пръв поглед би му хрумнало, че невзрачната шейсетгодишна жена с бял силонов шлифер има най-високо образование и квалификация в целия институт. Няколко години доцент Хаузерова беше директорка. Но впоследствие, още преди да ѝ изтече мандатът, внезапно се отказа от длъжността. Прекрати всички започнати проекти, унищожи бележките и премести скромното си съществуване и най-необходимите лични вещи в по-малък кабинет с по-лош изглед и обзавеждане.
Напусна по лични причини. Малко по-рано синът ѝ, единствено дете, странен и много талантлив младеж, беше обявен за безследно изчезнал. До ден днешен не беше открит. Тя самата никога не говореше за това, а след няколко напразни опита да се започне разговор на тази тема, вече никой не я разпитваше. Всеки ден идваше на работа първа, още преди седем, и в три вече затваряше библиотеката. Служителите недоволстваха от работното време, което не се припокриваше особено с това, с което те бяха свикнали, но мърморенето не помогна и положението остана без промяна. Понякога сутрин, когато нямам сила или мотивация за работа, се отбивам при нея.
– Ще пиеш ли с мен зелен чай? – провикна се тя към вратата с пушаческия си глас. – Водата е още гореща.
Нещо не ми се връзваше. През живота си не съм виждала Валерие да яде или пие нещо, което напомня здравословна храна. Тя не криеше презрителното си отношение към съвременните постижения. По няколко пъти на ден си правеше кафе в стъклена чаша – евтино насипно кафе, залято с гореща вода, с две бучки захар. Като видя неразбиращия ми поглед, посочи чашата, пълна с тинеста течност, от която се носеше дим.
– Чашка мента и гореща вода. Май започвам да се разболявам. Ада, не ми казвай че никога не си пила такова нещо.
Като познавах Валерие, най-вероятно току-що беше измислила въпросното питие. Сетих се, че заедно със закуската неволно бях пропуснала и миенето на зъбите. Горещата вода с мента щеше да свърши по-добра работа от пастата за зъби.
– Искаш ли захар? – Поклатих отрицателно глава. – Отивам да пуша една цигара на балкона, ако искаш ела.
От неуютния библиотекарски кабинет се излиза на терасата на библиотеката. Тя гледа към улицата, така че да се седи там не е никак идилично, но за заклет пушач като Валерие Хаусерова е добре дошла.
Седяхме край прашната маса и си топлехме ръцете с чашите с течност с отровен цвят. Под нас се точеха колони от коли, дозирани равномерно от светофарите. Транспортна перисталтика. Лентите от автомобили се придвижваха на тласъци от един светофар към друг и отново спираха. И после пак. И също като съдържанието на червата превозните средства изпускаха вонящи газове. Да инхалираш доброволно още пушек и да го изпускаш във въздуха си беше чисто прахосничество. Или може би тъкмо обратното: околната среда беше толкова безутешно замърсена, че вече не беше от значение дали човек вдишва с няколко десетки канцерогенни съединения в повече.
– Какво става с Роберт, знаеш ли нещо? – попита Валерие след малко.
– Нищо.
– И таз добра – кимна тя и продължи да мълчи.
Допреди няколко месеца Роберт беше моята така наречена сериозна връзка. Запознах се с него, когато вече бях уморена от всезнайковци, които не могат да закачат дори една етажерка. Затова си намерих мъж, който беше завършил само техникум, но пък изглеждаше зрял, имаше мускули, собствена фирма и кола и пет пари не даваше за двата ми доктората. Приех простата му маскулинност и се опитвах да убедя сама себе си, че това е истинският живот и че себеотрицанието ще ме направи по-добър човек и зряла жена. През почивните дни по време на спортните предавания готвех по Ретигова[2], бършех капките от пода в тоалетната, а през нощта тайно слагах в ушите си тапи, за да мога да спя с неговото хъркане. Привикнах, научих се да го обичам и някак си си правех сметките с него и занапред. Когато го видях за последно, тъкмо си разпечатваше вкъщи някакъв документ. Не че ме интересуваше какъв, погледът ми попадна върху него по-скоро случайно. Беше чисто свидетелство за съдимост, което току-що си беше изработил. Фалшиво. За една условна присъда знаех. За другите присъди, както и за изпълнителните листове научих много по-късно, когато Роберт вече се укриваше. Преди това беше успял да прибере всичките си вещи заедно с няколко мои. Не знам в коя страна се укрива в момента, за да не бъде предаден на полицията. Парите, които взе на заем от мен и инвестира зле в коли и кой знае какво още няма да ги видя повече,. Него, надявам се, също. Радвам се, че се махна. Само дето не мога да си простя, че бях готова да се обърна наопаки, за да се нагодя към начина му на живот и най-вече към конвенциите. От него ми останаха само няколко дупки от дюбели и зееща рана там, където беше доверието към хората. Иска ми се един ден да му поискам обезщетение за пропуснатия живот. „Всичко, което ти се случва, е само предисловие към чудесата, които тепърва ще се открият пред теб“, успокояваше ме тогава Валерие. Все още чакам.
Гледахме надолу към шумната улица. Коли, хора, стоки, мисли, всичко се движи от едно място към друго. Ако комуникацията прекъсне, става проблем. Така ми го обясни образно моята психоложка, убеждавайки ме да говоря за проблемите, да комуникирам.
– Хрумна ми, че на тази улица не се задържа нищо друго освен мръсотия – посочих надолу. – Например магазинчето на ъгъла. Колко магазина се изредиха там през последните години? И сега пак е затворено.
– Също като с вените, скъпа – доцент Хаусерова всмука пушека. – Това е болна артерия, в която текат само токсични елементи и се натрупват по стените ѝ. Полепват по нея подобно на кристалчета холестерол. А върху наносите продължават да се трупат други лошотии. Затова наоколо има само сексшопове, заложни къщи и игрални зали. Мръсотията се лепи по мръсотия – довърши тя изречението си и издуха остатъка от пушека.
– Съмнителните заведения се концентрират в улиците, които водят надолу. Забелязала ли си? – продължих аз разсъждението си. – Вземи например някоя улица, на която има фурни за хляб, кафенета, книжарници и месарски магазини – докато върви по равното, но започне ли да слиза надолу, изведнъж се пръкват импровизирани квартални магазинчета, барове, магазини за стоки втора ръка, сватбени рокли под наем и антиквариати.
Валерие се замисли.
– Сигурно хората не обичат да вървят нагоре и надолу по баирите, нито клиентите, нито търговците. Може би затова там и наемите са по-ниски. А когато искаш да отвориш набързо някакво заведение, така че с минимална инвестиция да получиш бърза възвръщаемост, в кофти район по-лесно намираш помещение.
– Или пък по баирите не се задържа нищо добро заради гравитацията – възразих. – Качеството или остава на върха, или се стича в долината. А по склоновете се вкопчват само особено слузести и лепкави елементи, при това за кратко.
Валерие ме потупа по рамото.
– Да подхвърля идеята на днешната среща, а? – смигнах ѝ. – Някой тук занимава ли се с локална антропологична география? Темата си я бива за изследване: „Връзка на социално-патологичните явления с неравностите на терена в урбанистична среда“.
– Звучи достатъчно тъпо, за да се намери субсидия! – Валерие се разкашля от смях. На мен обаче не ми беше смешно. Моето собствено изследване от известно време се беше запънало и не успявах да продължа.
– Е, хайде. Благодаря за зеления чай – станах да си ходя.
– Няма за какво – отговори Валерие, – хайде, дръж се.
Колко ли пъти в последно време съм чувала или сама съм изричала тези две думи? Дали в живота на човека настъпва определен момент, от който нататък вместо с „всичко хубаво“ приятелите започват да се разделят с „дръж се“? Или просто съм повлияна от актуалните си чувства, затова накъдето и да погледна, виждам само трудности? Може би ме гони прословутата криза на средната възраст, за която всички постоянно говорят, само дето в моя случай е настъпила още преди да успея да натрупам опита и състоянието, присъщи на средната възраст. Можеш да се обличаш и да се държиш младежки, да отлагаш зрелостта и задълженията, свързани с нея, но не можеш да надхитриш времето. Отчетът на разходите в живота ми започваше да нараства.
2. За симпатиите, изцеждането на системата и недвижимите имоти
Предметите възникват от представи, записах си тази сутрин в тетрадката, в която си записвам сънищата. Погледах изречението, после го подчертах и затворих тефтера. В този момент мисълта ми се стори грандиозна. Седях на леглото и оглеждах стаята със сънени очи. Действително всички вещи наоколо първо съществуваха във фантазията ми. Дори апартаментът ми отначало беше само предмет на моя копнеж. Всичко наоколо се беше появило от мислите, мечтите и желанията и се беше материализирало срещу парите, които бях получила в замяна за други мисли. Замислих се дали тази идея е моя или просто някъде съм я прочела и съм я присвоила. По-добре да стана и да дръпна завесите.
Тази гледка не омръзва. Множество дворци и катедрала, красиво разположени върху хълма над реката. Панорама от пощенските марки и картичките и само за малцина щастливци – всекидневна гледка през прозореца.
Бях гладна, но в кутията за хляб намерих само празна торбичка. Вратата към стаята за гости беше затворена. Това означаваше, че брат ми още спи след снощния купон, а нощес е успял да ми плячкоса кухнята. Той спи при мен, когато няма покрив над главата. И когато не живея с някого. Което е точно сега. Брат ми обикновено остава няколко седмици на мои разноски, а после се премества при когото и да било, който го прикотка. Без разлика на пол, възраст, националност и положение. Малкият ми брат Грегор, плод на късна страст или несработване на антиконцепцията. Той помогна на нашите да отдалечат кулминацията на съпружеската криза, само че в бурните времена след промените, когато и двамата имаха много грижи с новите си кариери и неврози, вече им дойде малко в тежест. Затова вместо към родителите клони повече към нас, сестрите, и то най-вече към мен, може би защото голямата ни сестра Силва от години живее в чужбина. Никой от нас не е бил планиран. Спокойно са можели да ни кръстят Авария, Грешка и Нещастен случай, сигурно както и повечето от връстниците ни. А може би и по-голямата част от човечеството.
Есенното небе над Петршин беше ясно, а на запад, като настъпена топка, бледнееше намаляващата луна.
Половин час по-късно ментолът и спиртът в гърлото остро ми припомниха, че не съм закусвала. Отключих кабинета, хвърлих чантата на перваза и включих компютъра и радиото. Женски глас съобщаваше:
…още една новина от страната: Полицията в Шумперк разследва необичаен случай на удар от мълния. По време на бурята, връхлетяла района миналия месец, електрически заряд засегнал стадо крави, нощуващи под дърво, убивайки ги всички. Специалистите от ветеринарната инспекция констатират, че не помнят подобен случай. Под липата загинало двадесетчленно стадо едър рогат добитък. Фермерът оценява щетите на 300 хиляди крони. Според специалистите вероятността мълния да засегне цяло стадо е много малка, но не е нулева. Ако животните се намират плътно едно до друго, мократа земя може да бъде проводник. Следва спорт…
Изключих радиото по памет, защото междувременно екранът на компютъра светна, довършваха се актуализациите, а програмите се отваряха. По средата на работната площ светеше документ с работното название „СУБЕКТИВНА ПЕРЦЕПЦИЯ НА ВЗАИМНАТА ВИЗУАЛНА СЪВМЕСТИМОСТ“. Рехабилитационният ми труд. Борих се за тази тема, но сега, честно казано, не знам откъде да я подхвана, а хипотезата се рони между пръстите ми. По-опитните колеги ме съветваха да си избера материя, която не ме вълнува особено и с която не съм никак емоционално обвързана. Но аз исках да бъда честна в научните си намерения и да се занимавам с нещо, което истински ме вдъхновява. Казано с прости думи, моят труд си поставя за задача да провери доколко е валидно, че ако някой човек ти е симпатичен, автоматично и ти си му симпатичен и обратното. При това само въз основа на чертите и изражението на лицето, още преди някой от изследваните да отвори уста. Нещо като двоен халоефект, но не точно.
Зяпах иконата на документа на десктопа и мислех дали няма да е по-добре да изляза да хапна нещо. В този момент вратата се отвори с трясък и влезе колегата, с когото споделям кабинета. Обикновено с хората от института не се срещаме често, защото повечето от тях имат договори на различни места, освен това преподават в различни университети. Непрекъснато някой е на терен или ползва научен отпуск.
– Какво правиш тук толкова рано сутрин? – подхвана той още от вратата. Иван Мразек обикновено не се появява в кабинета преди единайсет, затова го учуди, че аз съм тук още от девет. Днес по изключение беше пристигнал по-рано, защото хванал първия автобус от родния си пограничен район. Вече няколко години полека-лека ремонтираше една къща, която беше наследил в подножието на Йесеники. Баба му и дядо му купили евтино бивша немска къща скоро след войната. Преди сто години тя била част от доста многочислено село, но днес стои самотна. Мечтата на Иван открай време беше да си направи семеен хотел. Цялото си свободно време и приходи посвещаваше на ремонта. Щом бизнесът му стартирал, щял да скъса с науката и да стане хотелиер в планината, да създаде семейство, да си купи куче и котка и да заживее щастливо до края на дните си.
Той никога не е криел, че за него науката е най-лесният начин да се реализира в обществото. Не посмял да постъпи в някоя международна корпорация, защото няма нагласа за работа на високи обороти в конкурентна среда, нито пък с фирмена култура. Също като мен. От друга страна, нямал достатъчно капитал, за да започне собствен бизнес. Оставало да се хване на работа някъде в държавния сектор. Още в университета си направил сметка, че академичната сфера ще му даде най-голяма свобода и възможност за развиване на бизнеса, а ако бъде достатъчно активен – и прилични доходи. Няколко договора като асистент в различни университети, заплата от института, издаване на публикации, преводи, дневни от командировки в чужбина – като се сложи всичко това, беше успял да натрупа солидни спестявания, при това без стреса, който влекат след себе си отговорните постове. Освен това неговото изследване беше доста забавно. Изследваше вероятността за поява на вредни явления, с други думи, искаше да провери дали на практика наистина и доказуемо действа Законът за всеобщата гадост или е само субективно усещане.
Методът на най-малкото положено усилие в академичната сфера при него работеше и никой от началниците не беше разкрил камуфлажа му. Никой не се беше усъмнил в трудовия му морал, резултатите от изследванията му, публикациите или стила му на преподаване. Пък и защо да го прави? Всеки предпочиташе да се спотайва – да не би пък в замяна някой да започне да се рови излишно в неговите собствени резултати. Такава е ситуацията при нас в института вече от няколко години. Пък и така някак си завърши нашето поколение. След промените изхвърлиха от университетите комунистическите кадри и започнаха да връщат преподаватели, които преди това нямаха право да преподават. Много от тях вече не се ориентираха в академичната среда. Имаше недостиг на професори и доценти, затова преподаваха асистенти и преподавателските места се закърпваха както падне. Много педагози се страхуваха да не бъдат набедени за приятели на стария режим и предпочитаха да си затварят очите, така че студентската свобода често граничеше с анархия.
Дипломирах се по време, когато преподавателите се правеха, че преподават, а студентите се правеха, че учат. На изпитите се спазваше джентълменско споразумение: „Ние ще ви пуснем да минете, а вие след това няма да се оплаквате, че не сме ви научили на нищо.“ Редовно се случваше преподавателите да четат лекции от собствените си студентски записки в оръфани тетрадки. Слушателите чинно си записваха тези трийсетгодишни истини и на изпитите ги рецитираха. Рядко се случваше да скъсат някого и то беше не толкова поради незнание, колкото заради цялостна негодност за обучение. Повечето от записаните в нашия факултет в крайна сметка завършиха успешно. Само най-глупавите от време на време повтаряха по някой изпит. А рейтингът на университета в международната класация бележеше траен спад.
Следреволюционните години отминаха и нещата започнаха да се стабилизират. Въпреки това нещо от първоначалния хаос във висшето образование беше останало, особено в по-периферните катедри. Например точно за нивото на упражненията, които води Иван, не си правя никакви илюзии. Поговорката, че който не може да прави нещо, преподава, извира директно от живота. И се опасявам, че важи и за мен. Въпреки че се отнасям към работата си отговорно, не мога да се избавя от усещането, че цялата ми квалификация е една преструвка и в най-скоро време ще бъда срамно разобличена. Това била честа диагноза, засягаща невротиците като мен. Нарича се синдром на самозванеца. В последно време не бях сигурна почти в нищо. Затова пък Иван най-вероятно не се съмняваше в себе си.
– Оня плочкаджия от Ханушовице да вземе да налепи плочките в две от баните хоризонтално вместо вертикално, представяш ли си? Слава богу, видях го навреме. Накарах го да ги свали. Добре че имах писмена поръчка, сега разходите ще бъдат за сметка на неговата фирма. Непрекъснато трябва да вървиш подире им, иначе ще оплескат каквото могат – оплакваше се той, докато си мажеше ръцете. Това е единственият ми познат мъж, който има на бюрото си туба с крем и няколко пъти на ден го втрива в дланите си.
Всяка седмица слушам от Иван някакви строителни истории, така че вече дори не полагам усилия да демонстрирам интерес, камо ли да задавам допълнителни въпроси. Само кимам и от време на време измъмрям по нещо. С ремонти и реконструкции имам богат личен опит. Както веднъж провъзгласи един приятел на общото ни празнуване на трийсетите рождени дни: „Недвижимите имоти, това е темата на нашето поколение.“ Започнахме да ставаме самостоятелни в края на деветдесетте години, по времето, когато пазарът на жилищата най-сетне започна да се либерализира. В градовете бурно се приватизираше, реституираше, разпродаваше, търгуваше с жилища на регулиран наем, купуваше, продаваше, спекулираше и рядко строеше. Регулацията на наемите и приливът на чужденци в Прага развратиха пазара на квартири под наем за семействата, затова за младите беше по-изгодно да си купят апартамент и всеки месец да изплащат на банката под формата на ипотечен кредит сумата, която иначе щеше да отива в джоба на хазаина. И така почти цяло едно поколение задлъжня по-рано, отколкото беше необходимо и стана кротко, изнудваемо и послушно.
Аз, за разлика от повечето хора, имах късмет. Сдобих се с апартамент на брега на реката евтино, по подобен начин, както Мразек се беше сдобил с къщата. По време на приватизацията купих евтино общинския тристаен апартамент на баба ми. Оставаше само да се ремонтира. Премеждията с майсторите не бяха чак толкова страшни; по-лошото бяха преговорите с общината. Игнорирах искането за рушвет, затова се наложи да чакам година, докато ми издадат разрешително за ползване. Много ми се иска да забравя за тези перипетии, но Иван всяка седмица ми ги припомня със своите истории от хотела.
– Наложи се да рекламирам и пода, защото в единия ъгъл беше с два сантиметра по-висок. Накарах момчетата да свалят ламелите и да налеят още един слой замазка, представяш ли си?
Нощувките в Прага Мразек си е уредил по възможно най-пестеливия начин. Въпреки възрастта си и академичните си титули той все още живее на общежитие. Успял е да намери вратичка в правилата и нормите и ежегодно представя документи, доказващи, че има право на субсидирано жилище в общежитие на университета. И в новата система той прилага успешно изпитаното правило от времето на социализма, че който не краде, ограбва собственото си семейство. Напълно в рамките на закона успява да изцеди възможностите до максимум. Бях се заклела, че няма да му завиждам за привилегиите, които е открил, ако не ми се фука с тях прекалено често.
– Освен това хванах бояджията, че лакира дограмата на прозорците, без предварително да я обгори, разбираш ли?
– Нали знаеш какво казват архитектите и строителите? – прекъснах го аз. – Всяка сутрин хващаш произволен работник на строежа и го застрелваш за назидание. Със сигурност не е невинен. Отивам да си взема нещо за ядене. След малко се връщам.
Имам едно странно качество. Вечер, преди да заспя, например докато си чета в леглото, изведнъж страшно ми се прияжда закуска. Но това не е обикновен глад, който да се засити с хляб или банан. Това е съвсем конкретно желание за горещ чай или бяло кафе, хрупкави кроасани, малки палачинки с яворов сироп и препечени тостове с масло и сладко от портокали. Обикновено когато съм сама, не закусвам нищо такова, сутрин нямам време, а и никога не разполагам накуп с всички необходими съставки. Но най-важното е, че сутрин почти никога не ми се яде такава закуска. Обикновено ставам със свит стомах и най-много да хапна хляб с нещо. Сега беше дошъл моментът мечтаната закуска да ми се сбъдне.
Колите пълзяха в утробите на града като тения, която непрекъснато се удължава с нови и нови членчета. Промуших се между тях и завих по една по-спокойна, но също толкова безутешна улица. Под една арка до изхода от метрото седеше насред локвите грохнал наркоман и свиреше на блокфлейта El Condor Pasa. С пръсти с дълги черни нокти запушваше дупките и непрекъснато се връщаше назад в мелодията, защото не уцелваше тоновете. След рефрена си дръпна от оръфаната цигара и продължи да свири. На ъгъла имаше двойка наркомани, млад мъж и жена, лицата им осеяни с рани, тя почти беззъба, и се караха с най-вулгарни думи. Между паркиралите до тротоара коли някакъв мъж пикаеше по средата на улицата.
Затова пък кафенето на ъгъла беше пълно с красиви, здрави, млади хора. Всички седяха сами на маса, пред тях – чаша кафе или плодов сок, и гледаха в компютрите. Заведението беше отворило наскоро и отговаряше на всички нови тенденции, затова незабавно привлече всички, които искат да са на гребена на вълната.
Срещата с колега от института помрачи радостното ми очакване на спокойната закуска. Нямаше как да се направя, че не съм го видяла. Патрик Свачек, известен също като Мъжът без качества. Веднага скокна, за да ме целуне по двете бузи. Патрик също умее да се постави добре в системата. Въпреки че отдавна трябва да му е станало ясно, че не е академичен тип, благодарение на определен вид прилежност и старание той беше преминал успешно през всички нива на образование и се беше издигнал чак до академичната сфера. Онова, което му липсваше като съобразителност и обща култура, наваксваше с охота и отзивчивост, усмивка, комплимент, полезна информация, контакт или дребен жест. Като се замисля, нещото, което ме вбесява най-много, е не пресметливостта му, а това, че номерата му минават. Социалната му интелигентност е заучена от ръководствата и американските сериали. Пада си малко хомункулус – прототип на нов човек, когото са създали някъде в някоя лаборатория и са вкарали в него една-единствена програма: непрекъснато да намира най-изгодния модел на поведение и редовно да го ъпдейтва. Този човек никога не изразяваше собствено мнение, само възторжено проповядваше онези, които в дадения момент бяха най-приемливи в неговата среда – независимо дали ставаше въпрос за екологична устойчивост, политика или качество на храните. Никога за никого не казваше крива дума, за да не си създаде врагове, никога не изричаше нищо спорно, за да не се наложи, не дай боже, да защитава позицията си с аргументация, която не е могъл да заучи предварително. Ако се случеше да няма под ръка емоционален или аргументационен модел за дадена ситуация, просто изчезваше от сцената. Никога не съм виждала у него спонтанно чувство – радост, въодушевление или гняв, – всяка ситуация оценяваше с опортюнистичния си софтуер и изваждаше от съответното чекмедже имитация на външните прояви на дадената емоция. Но за да съм честна – ядосваше ме най-вече защото и аз му налетях. Защото не го разобличих веднага. А най-много от всичко ме вбесяваше, че издържа успешно моя тест за визуална съвместимост. Затова сега проектирам върху Патрик Свачек целия си гняв срещу неумението си да преценявам хората.
– Вземи си дрип кафе, фантастично е – посъветва ме той вещо.
Патрик се отличаваше от останалите колеги в института и по външен вид. Докато повечето академици ходеха неглиже в удобни дрехи, той винаги беше перфектно облечен, много държеше на качествените обувки и аксесоари. Прическите си менеше според модата, както и приятелките. С всяка издържаше по един сезон. Сменеше ли се модата, трябваше да се смени и партньорката. Срам ме е, че някога бях една от тях. Докато се усетя, бях заменена с по-нов модел, както се подновява телефон или компютър. Сега от дистанцията на времето, обобщавайки всички индикации, ми хрумва, че зад неговото непостоянство в любовта се крие най-обикновена непризната хомосексуалност…
[1] Нормализация – период от историята на Чехословакия след потушаването на Пражката пролет през 1968 г. до събитията през 1989 г., довели до края на социалистическия режим. – Всички бележки под линия са на преводача.
[2] Магдалена Добромила Ретигова – чешка писателка, авторка на книгата с класически чешки рецепти „Домашна готварска книга“.