В условията на социална изолация покрай коронавируса и на новините за рязък скок в молбите за развод, филмът „Брачна история “, който върви по Нетфликс, може да бъде гледан като терапевтичен и дори успокояващ в тези напрегнати времена. В крайна сметка щом дори героите на Скарлет Йохансон и Адам Драйвър не могат да се разберат помежду си, наистина няма от какво да се притесняваме.
„Брачна история“ безспорно е най-доброто, което Ноа Баумбах, едно от големите имена в независимото кино, е направил след дебюта си през 2005 г. „Китът и сепията“. Режисьорът отново черпи идеи от душевните травми като дете на разведени родители (неговите се разделят по време на юношеството му), както и от собствения си развод с актрисата Дженифър Джейсън Лий през 2010 г. Доколко в „Брачна история“ са привнесени биографични нотки, няма как да знаем със сигурност, но при един сюжет с две артистични персони в криза (Чарли, героят на Адам Драйвър, е театрален режисьор, а Никол – Скарлет Йохансон, е актриса), това изглежда напълно логично.
Точно както „Крамър срещу Крамър“, и този филм подлага на безпощадна аутопсия брака на двамата протагонисти. Филмът започва с емоционалните монолози на Чарли и Никол. Двамата много красноречиво и с голяма нежност изброяват чертите, които най-много харесват в своите половинки. Това е и единственият момент, в който ставаме свидетели на отминалното им щастие. Тук Баумбах е в стихията си и точно в такива моменти най-силно проличава умението му на разказвач. Той ни показва нагледно какво двамата герои безвъзвратно са изгубили. Повечето филми за разводи се фокусират върху натрупаните огорчение и омраза. В „Брачна история“ обаче виждаме, че между двамата има много повече чувства отвъд гнева.
Основната част от разточителните 136 минути на „Брачна история“ е посветена на процеса на развода. Никол се мести в Лос Анджелис, за да даде тласък на занемарената си кариера на телевизионна актриса, докато Чарли остава в Ню Йорк, за да работи над бродуейската си пиеса. Тъй като синът им Хенри заминава с майка си, Чарли бива принуден да прекосява редовно половината страна, за да е с детето си. Раздялата придобива истински враждебни измерения, едва когато в нея се намесват адвокатите. Никол избира да бъде представлявана от безцеремонната Нора Феншоу (Лора Дърн), a Чарли, макар че първоначално залага на добродушния възрастен адвокат Бърт Спиц (Алън Алда), скоро се оказва принуден да прибегне до услугите на същински вълк (Рей Лиота), който да отстоява интересите му. Филмът показва без никаква завоалираност грозното лице на бракоразводните дела, което превръща всяка раздяла в абсолютен кошмар. В крайна сметка адвокатите не се интересуват от това, че клиентите им в повечето случаи искат да продължат живота си възможно най-безболезнено, а се вълнуват единствено от парите и от това да „спечелят“ на всяка цена.
Театралност срещу спонтанност
В най-добрите си моменти този филм е изпепляващо суров. Той показва някои от малко обсъжданите аспекти на развода, които може и да са доста незначителни, но често са най-болезнени. Макар че Баумбах до голяма степен успява да овладее склонността си към претенциозност и интелектуална дистанцираност, и в „Брачна истрория“ има следи от неговия артистичен снобизъм. Например във втората половина на филма, Чарли ни ви клин, ни в ръкав запява песента Being Alive от мюзикъла на Стивън Зондхайм „Компания“.
Емоциите и преживяванията в този сюжет са универсални и е заслуга на режисьора, че успява да ги представи с такава яснота и откритост на екрана, но главните герои все пак не са обикновени хора. Те съществуват под привилегирования похлупак на нюйоркската бохема, чийто свят и проблеми често ни изглеждат твърде далечни и дори непонятни. И макар че всеки от нас може да бъде докоснат от емоционалните им травми, често е трудно да им съчувстваме на по-дълбоко ниво. При все това е цяло чудо, че Ноа Баумбах успява да запази симпатиите ни към тези персонажи, независимо от очевидния егоизъм и твърдоглавие, които те многократно проявяват.
Ключовата сцена в „Брачна история“ е един брутален скандал между Никол и Чарли, когато и двамата се поддават на гнева и огорчението, трупани през годините. Тази сцена илюстрира най-добре как филмът, от една страна, иска да бъде яростен, спонтанен и неподправен отрязък от живота, а от друга, изпада в маниерност с песни, танци и класически филмови намигания. Това подчертава същностните различия между „Брачна история“ и превъзхождащия го носител на Оскар от 1980 г. „Крамър срещу Крамър“.
Актьорска нирвана
И тъй като споменахме „Крамър срещу Крамър“, не може да се отрече, че този класически вече филм бе толкова успешен главно заради незабравимите, наградени с Оскар роли на Дъстин Хофман и Мерил Стрийп. „Брачна история“ също залага много на умелия кастинг. Адам Драйвър и Скарлет Йохансон напълно заслужено бяха спрягани за множество награди в началото на годината.
Едновременно чаровен и странен, Адам Драйвър е много убедителен в ролята на контролиращ нарцисист, който се възприема за жертва. Скарлет от своя страна, всеки път, когато дръзне да излезе от лесните пътища на свръхкомерсиалните роли, ни показва колко добра актриса е в действителност. Тя изважда на показ всеки нюанс от емоционалното състояние на персонажа си, една жена, която много обича партньора си, но го напуска поради невъзможността да издържи повече в клетката.
Баумбах щедро дарява Драйвър и Йохансон с монолози, скандали и драматични раздели, материал, за който всеки актьор си мечтае. Тази негова щедрост се простира и до поддържащите роли, особено на Мерит Уивър като сестрата на Никол, както и винаги великолепната Лора Дърн като страховитата адвокатка Нора Феншоу с нейните високи токчета, перфектeн стайлинг и остър като бръснач език.
За Ноа Баумбах, „Брачна история“ представлява стъпка от елитарната независима режисура към нещо по-масово достъпно. Въпреки отделни моменти на творческа невъздържаност, той си остава един от най-добрите филми, продуцирани от Нетфликс.
