Войн Де Войн обяснява на Даниела Радева как да въртиш кураторския занаят, когато си мотивиран от любовта.
Нормално за кураторската работа в днешно време е паралелно да се грижиш за между три и пет изложби по едно и също време, вместо да се отдадеш на една-единствена. Нормално е да има утвърждаване на власт – кой да е отгоре и кой отдолу във взаимоотношенията между куратори и художници. Нормално е също вземането и даването никога да не е наравно. Нормално е след няколко години работа рутината да те накара да мислиш за други професии, или просто да продължиш да произвеждаш изложби като по учебник. Една алтернатива на това положение може да се окаже начинът, по който Войн Де Войн курира дългосрочен проект в художественото пространство „Етер”. Това е поредица от изложби, в които художници, които са двойка в живота и по принцип работят самостоятелно, са поканени да правят съвместни изложби. В интервюто Войн Де Войн разказва за проекта, но също така разкрива и собствената си емоционална обвързаност със самия процес на куриране. Става дума за връзки и дори от време на време като че ли не е ясно дали с Войн си говорим за работа или за любов. Това е така, защото той съвсем съзнателно проектира нагласата и поведението на обвързаните хора върху поведението си като куратор. Така че разговорът може да се чете и като вид терапия за куратори, за връзките между куратори и изложби, които са в момент на криза.
Интересува ме новият проект на „Етер”, в който двойки в живота, които са художници, но по принцип не работят заедно, са поканени от теб да направят съвместни изложби. Първата беше през декември и януари, втората се провежда през май 2017 г.
Решихме да експлоатираме принципа на работа с обвързани помежду си художници. Започна се с идеята как, по какъв начин ние да правим изложби. Не че имаме проблем с днешното куриране, но не искаме нещо да има доминиращ характер върху работата на авторите. Има някакво влияние, което аз съм изпитвал през последните години – не тук, в България, а с куратори в чужбина. И други колеги казват, че не винаги е лесно да се работи с куратор, който си има собствената роля и манипулира по някакъв начин. Заради това си казах, че искам пространството да е по-отворено и да няма такъв модел на лична намеса, който се е сформирал и е грешен по някакъв начин. Също така реших всяка изложба да има различен подход и започнах със серията The Lovecrafting, както аз го наричам.
В смисъла на „занаят“?
Да, както има craft and art (изкуства и занаяти), може да има и „любовен занаят“ или „занаят на любовта“. Исках да направя експеримент, да поканя три двойки, които да реагират на този принцип на работа или по-скоро на това предложение.
Защо точно три двойки?
Проектът може да се продължи в течение на времето, но искам да има и други изложби. Настоявах да са една след друга, за да можем да видим ефекта. Хората от публиката да наблюдават как двойката работи, после да се развие някакъв диалог между нас, на нашата малка сцена тук. Иначе със самите двойки е различно – те си намират своя начин на работа. За първата изложба поканих Сара Шонфелд и Адриан Мисика, които сключиха брак миналото лято. Тя е от Берлин, работи с фотография, пърформанс и експериментални практики в областта на модерния шаманизъм. Среща се с шамани, прави фотографии на духове със стари техники. Правил съм пърформанс с нея няколко пъти, веднъж в Краков, в музея на Тадеуш Кантор – там правихме сеанс, викахме духа на Тадеуш Кантор[1].
Той появи ли се?
Ние искахме по-скоро да създадем един вид модел, пример и накрая да напишем манифест.
Ти не се страхуваш от такива неща – психоанализа, викане на духове.[2]
Искам да ти кажа друго, че те и двамата в момента са доста известни в Европа, на сцената на съвременното изкуство. Той е от Париж и се занимава с неща, свързани с геологията, и прави доста експериментални работи. На двамата така им върви, че са стигнали точката в кариерата си, в която всички ги наблюдават. Така че да дойдат в някакво ъндърграунд пространство като нашето… Имаше малко колебание дали да си го позволим, защото все пак е предизвикателство. Те са сега в един пик на кариерата и ако направят някой гаф, може веднага да се променят нещата. Но те приеха предизвикателството и го намериха доста вдъхновяващо. Първо казаха, че са намерили идея, и изглеждаше много лесно, но впоследствие разбрах, че всъщност не е станало и въобще не са успели да намерят общ език. Когато наближи времето да ми дадат по-конкретна информация, тогава дойде и идеята. Двамата бяха на някакъв рисърч в Мексико и там са открили една сбирка на копролити от динозаври отпреди двеста милиона години. Общата им идея беше формулирана като Partition Animale, което означава част, остатък от животно, това беше и заглавието на изложбата. На откриването направиха ритуал. Обикновено те са доста спиритуални, но сега го изчистиха и изглеждаше по-научно, или по-скоро без някаква емоционалност. Много изчистен, минималистичен, доста клиничен дори ритуал. Копролитите са експонирани като обекти, публиката получава предложение да влезе в контакт с тези обекти. Двамата дават също определени факти – като например, че са на двеста милиона години, от което представата за време започва малко да се върти. Натрошават част от копролита и ти предлагат да вземеш, да го преглътнеш – като религиозен акт, чрез едни листа от желатин. Получава се ритуал. И тяхната идея беше не само да се хапне от това, а да бъде като някакъв вид причастие.
И като някакъв вид дрога.
Точно. Те много работят с такъв вид състояния, изследват дори самите флуиди на тялото, както и нещата, които те карат да се чувстваш щастлив. Но това го използваха като един друг вид претекст, използваха го като един шанс да се свържат с хората. След това, като трета част на изложбата, хората от публиката бяха поканени да реагират, като опишат преживяното. Тези описания ги получавахме по имейл. Имаше и партитури, които са прах от копролит с желатин, като пет различни тънки линии, които с времето се деформират в много странни форми – беше доста минималистично и много красиво. Плюс цялата колекция от копролити, които висяха в пространството. Аз бях малко изплашен, защото хората не обичат да ядат такива неща. Бях много скептичен, но като започна, имаше такъв интерес, всички така страхотно реагираха и настана една фурия от обмен на идеи, полудяха просто. Доста хора реагираха с текстове, някои от тях дори са много красиви, като поеми. Искаха да споделят какво са почувствали, дали въобще нещо се е случило с тях, или само са си въобразявали. А подтекстът беше да се търси информация – отговори за бъдещето, от тези животни, които са изчезнали. Вземайки единствените неща, които са останали от тях, ние приемаме част от тяхното ДНК, вече сме всъщност като част от тази информация, която е изгубена и до която вече нямаме достъп. По този начин двамата артисти искат да направят мост. Интересува ги дали е вероятно човешкото тяло да бъде използвано като някакъв вид трансформатор, кондуктор на информация, идваща от онази епоха. Да пренасяш информация чрез менталното, чрез психичното, чрез телесното и чрез някакъв вид лично свързване. Дали наистина можеш да се добереш до някаква информация, която вече не ни принадлежи.
Сетих се, че по Discovery в един филм говореха за „алфа” двойките при животните – това е водещата, най-силната и влиятелна двойка в животинската общност. Ти имаш ли такава цел при избора на двойки – да имат авторитет и висока репутация?
За мен е по-важен езикът на любовта, оттам тръгва цялата идея. Думата „етер“ е и друга дума за любов. Също така изкуството е вид език, който е свързан със създаване. Интересуват ме процесът и самата реализация на идеята. Не толкова да са установени артисти, а че не знам всъщност какво ще се случи, вълнуващо е неочакваното. Проблемът е, че ти трябва да направиш абсолютния компромис, който правиш и в любовта – отричаш себе си, докато по някакъв начин не намерите нещо, което и двамата ви интересува, и двамата искате да постигнете. Не може единият да дърпа конците. Това е много интересно, защото в любовта могат да се правят компромиси, обаче като си артист и като си в двойка, по-трудно се правят компромисите. Много е важно, че ставаш по-самоосъзнат в този процес.
Наистина ли според теб е възможно да се постигне такова равноправие между двама художници?
Ето че се случи с първата двойка. Получи се много интересна алхимия.
Съвсем ли не се вижда единият да доминира? Някой не се ли повлиява?
Ще ти кажа истината. С тази първа изложба те трябваше да са истински, за да не се случи това, и мисля, че го постигнахме. Но от втората двойка бях принуден да се откажа, точно защото видях, че единият започва да доминира. Те не изтълкуваха правилно идеята да създадат нещо ново заедно. Сега другите две двойки вече са готови. При втората, с която работим, и двамата са фотографи – Стефани Балънтайн и Дзак Хаакс. Той е израснал в Ню Йорк, с египетски произход и с корени от Румъния, и има независимо изложбено пространство в Берлин. Тя е от Лондон, също живее в Берлин, с философско образование. В последните години прави фотография и пърформанс. С тях правим абсолютна психология на връзките. Започнахме с взаимоотношенията – доминиращото, доминираното, женственото в мъжа, секса. Те сами подадоха тази посока и аз реших, че е интересна.
Доколкото разбирам, основното, което те вълнува, са взаимоотношенията в една двойка и тяхното влияние върху професионалните занимания. Дали защото там има много по-сериозен емоционален елемент?
Мен ме интересуват процесът и по-скоро начините, по които те вземат идеята и как я развиват. Първата двойка реши съвсем да се абстрахира и да започне много отдалече, за да се срещнат двамата накрая. Следващите пък са абсолютно противоположни. Подадох им идеята за Lovecrafting – чрез правене на работата ти всъщност да правиш собствената си любов. Това е оптималното изкуство, не това, което всъщност ще покажем, а как те двамата са в едно пространство. Всъщност ние гледаме каква е тяхната любов, малко е ексхибиционистично. Така че в този Lovecrafting кое идва първо – дали те ще направят страхотен проект, или всъщност работят над връзката си, което може би в живота е по-голямото изкуство…
С втората двойка започнахме да правим формули – формули на съжителството, на връзката, на отношенията, на новосъздадените модели. Какво означава да си във връзка? Какво е директното отношение към другия? Какво означава „другият“ като понятие отвъд „аза“? Защо избираме да сме в някаква връзка, в двойка? Оттам вече се създават дори политически модели – как да бъдеш в пространството в такъв вид конструкция.
Забелязваш ли взаимоотношенията им да се променят в хода на работата?
Първата двойка много искрено благодариха, че им е бил предложен този шанс, казаха, че искат да работят и в бъдеще заедно. Не са мислили, че това ще им се случи. И сега дори искат да ходят с подобен проект на Московското биенале за млади автори, където са поканени. И за мен това беше страхотно удоволствие и страхотна отплата, че в този процес те са се намерили много повече.
А може ли единият от тях да не е художник? Да се занимава с друг вид изкуство?
Може, но там мисля, че вече ще дойде доминиращата роля, художникът ще се почувства по-опитен. Но всъщност Lovecrafting може да стане форма на всекидневие, да се практикува в живота, независимо каква ти е професията.
Стефани Балънтайн и Дзак Хаакс за формулата на любовта
Любовта е изключително трудното осъзнаване, че някой друг освен теб е истински, пише Айрис Мърдок. Това определение е само по себе си формула – трагично, болезнено осъзнаване, че съществуваме отделно, разделени, сами и че сме преходни.
Формулата на любовта е процес на приемане. Приемането на разделянето, приемането на празнотата и на това, че няма предварително съществуваща хармония, в която можем просто да влезем.
Изложбата Lovecrafting ІІ продължава до 20 май 2017 г. в художественото пространство „Етер“, на ул. „Княз Борис І“ №39 в София.
[1] Тадеуш Кантор (1915 – 1990) – полски режисьор, сценограф, художник авангардист, теоретик на театралното изкуство. Б.р.
[2] В рамките на работата си Femmely (2014) Войн Де Войн се подлага на хипноза с цел да изследва връзката с майка си. Нередактиран и напълно достоверен видеозапис на сеанса е част от произведението.
