Романът Терез Дескейру на Франсоа Мориак (1885 – 1970) поставя началото на поредица от 6 книги, с която Фондация „Комунитас” иска да запознае читателите с творчеството на един от най-големите християнски автори на ХХ век.

Терез Дескейру, Франсоа Мориак, Фондация „Комунитас” 2013, превод от френски Донка Меламед, 6 лв.

Мистерията Мориак

Романистът от всички хора най-много прилича на Бога: той е маймуната на Бога. Той създава живи същества, той измисля съдби, изтъкани от събития и катастрофи, като ги сблъсква помежду им,  довеждайки ги до край.

Франсоа Мориак,  Романът, 1928

В самия център на древната римска провинция Аквитания (днес в региона на френския град Бордо), сред песъчливите земи на Ландите, прочути със своите лозя и ширнали се борови гори, има едно необичайно кътче – Малагар. То трудно се открива на географските карти, ала го има във всяка литературна енциклопедия. Местните хора го наричат земята на Франсоа Мориак. На това място, където книгите съзряват за три седмици, се случва творчеството на един от най-големите френски и християнски писатели на ХХ в., носител на Нобелова награда за литература (1952 г.). Върху тази земя – в границите на едно имение от XVIII в. и на фона на привидно задрямалата френска провинция – се разгръща  наситеният с драматични страсти романен свят на Мориак, където витаят сенките на най-прочутите му героини – отровителката Терез Дескейру или фарисейката Брижит Пиан. Тъкмо в Малагар, най-често на коляно в градината, писателят нахвърля и някои особено полемични статии в своите Бележници (Bloc–notes), изобличаващи колаборирането с нацистите след 1940 г. или пък следвоенните ексцесии в колониалната политика на Франция…

Писателят не отрича, че в романите му винаги присъства по някой двойник на малкия Франсоа (Луи Пиан от Фарисейката или Ален от Юноша от едно време). Литературен двойник или бленуващ съзерцател, чиято съдба се кове, докато сам той в продължение на часове, с плътно долепено чело до масивната метална решетка на портата, се насилва да удържи спомените от каменния дом на детството си – за миризмата на изгорели въглища или тръпчивия мирис на чемширите. Ала защо всичко това, кому е потребна цялата тази феноменология на паметта? Обяснението на Мориак е сходно с прочутия стих на Сен-Джон Перс: Няма история освен на душата. Всичко останало – домът с чемширите или тъмната маса дъбове, закриващи боровете, които подобно на невидима вражеска армия обкръжават къщата (Терез Дескейру) – е важно с оглед на другото, което пребъдва, като се помества в душата. Става дума за битието на нещата-след-нас, когато нас самите вече няма да ни има. Непознати на днешните читатели поколения ще продължат да обитават същите места, със същата сила и присъствие. Декорът на всекидневието се променя, но не и пейзажът. Какво всъщност е един пейзаж?  Нито стръкчетата трева, нито листата или лозите… А нещо по-дълбоко, което непрестанно се възобновява, възкресява, отвеждайки далеч към дълбините на земята, към която човекът е съ-причастен. Нали тези жита и тези лозя са всъщност нашият глад и нашата жажда – отбелязва в един от пасажите на своя Дневник Мориак – които придават сакраментален характер на спомена, причастявайки го към реалността.

Такава, според Мориак, е функцията на писателя като подражател, като маймуна на Бога – да възкресява чрез въображението си спомени, а не толкова да измисля реалност, колкото и на някои писатели да им се иска да се кичат с титлата творец. И за да бъде по-конкретен, Мориак оприличава пишещия с пламъчето на Истината. То е, което прави възможно на пръв поглед невъзможното: да удържи със своите думи присъствието на Словото. В този смисъл истинността е основополагаща за формата на романа, в чиято оптика се фокусират големите визии за света, на което впрочем настоява и Херман Брох, друг голям писател на ХХ в., без значение дали става дума за универсални разрези на външни събития (Балзак, Зола), или за универсални разрези на душата (Достоевски).

Пламъчето на думите променя света до неузнаваемост, населявайки го по този начин със сенките на миналото във вид на нови персонажи. До степен, че при приемането на Франсоа Мориак сред безсмъртните членове на Френската академия, писателят Андре Шамеи иронично възкликва: Когато чета книгите ви, те са в състояние да разсеят завинаги хармоничния образ, който имам за щастливите дни, прекарани във вашия регион. И започвам да възприемам Жиронда като огнена река, а Гиен като змийско гнездо.

В това е мистерията на романите на Франсоа Мориак. Творбите му наистина преобразяват пейзажа на Ландите, на дълбоката и спокойна френска провинция, изначално възвръщайки на природата нейния присъщ драматизъм. И настъпваше тишина; тишината на Аржелуз! Хората, които не познават тези загубени Ланди, не знаят какво е тишината: тя огражда къщата, втвърдена сякаш в гъстата мъгла на тази гора, в която нищо не живее освен понякога викът на кукумявка. Тогава ни се струва, че чуваме в нощта своето задържано ридание (Терез Дескейру). На този фон изникват ярки образи и съдби, символ на цялата драма, която доминира човешкото съществуване. Дотогавашното спокойствие на дълбоката френска провинция е пометено в миг, сякаш под напора на бурния и палещ вятър от съседна Испания, който носи със себе си не само страстите на любовта, коридата и жежкия спомен за Толедо, но и  мистерията на мистичните нощи на св. Тереза Авилска и св. Йоан Кръстни, чийто отглас долавяме в тези романи. Въображението на някогашното „момче от Бордо” наистина изважда на бял свят тайнствени и мрачни персонажи, които смущават спокойствието на сънните и безинтересни Ланди.

Мистерията на една детска душа. На едно момче, останало без баща още преди да навърши две години. Възпитано със строгост от майка си, то намира упование във вярата, като с любов и преклонение украсява с цветя плащаницата на Велики Четвъртък и едновременно с това е чувствителен свидетел на всичко заобикалящо го. Ето как личната драма в детството на Франсоа Мориак задава оптиката на типичната драма в романния свят на Мориак – драмата на семейството, на непонятното противопоставяне, което изправя едни срещу други героите, както впрочем и всички човешки същества…

Читателите на избраните романи на Мориак имат възможността да се срещнат с най-емблематичните му персонажи: с жената, непонятно защо замислила да убие своя съпруг (Терез Дескейру); с властната Родителка, обсебила живота на сина си и лишила го от обич (Матилд Казнав); с фарисейката, истинско чудо на деформацията, която смята, че може да се върши милосърдие без любов (Брижит Пиан); с младежа, открил едва след години, че обичта противостои на страстта, защото иначе се превръща в пустиня на любовта (Реймон Куреж); както и с един юноша от едно време, който не е като другите момчета, който е изгубил вярата си и върху когото се стоварва греховността на този свят (Ален).

В този смисъл романите на Мориак са християнски романи. Те разкриват сблъсъка на един вярващ писател с изкушението на литературата. Усещане, което е трудно доловимо, ала бива особено добре формулирано от неговия герой абат Калу във „Фарисейката”: Нищо не показва така добре какви са отношенията ни с Бога, както естеството на влечението ни към хората и към даден човек в частност. Ако той е изворът на всичките ни радости, на всичките ни страдания, ако душевният ни мир зависи от него едничък, всичко е ясно: ние сме възможно най-далеч от Бога, без да сме извършили никакво престъпление. Интуиция, която Франсоа Мориак следва цял живот, неспирно повтаряйки на по-младите писатели една единствена заръка за писателското поприще: пречистете извора…

При Мориак в центъра на романа е човекът като образ Божий. И едновременно с това като човешко същество, превърнало се тук на земята в плячка на своята плът и страсти, търсещо удоволствия и чувствени наслади. Поради което и героите му най-често пребивават в отвращението или отчаянието.

И все пак въпросите остават. Като този вечен въпрос: защо Терез Дескейру е искала да отрови мъжа си? В Романистът и неговите персонажи Мориак дълго разсъждава над тази част от тайната, от несигурността и възможността, които всъщност придават на персонажа интерес и живот: тъкмо въпросителната в питането допринася най-много за удържането в нас на нейната скръбна сянка.

Как иначе да обясним защо едно човешко същество внезапно се оказва чудовище (както самата Терез определя себе си)? Няма отговор. Това е сенчесто-тайнствената страна на живота. Терез Дескейру не знае защо е отровила мъжа си и аз не знам защо написах „Терез Дескейру”. От какви елементи се формира в нас битието, което внезапно  усещаме, че оживява и надава своя вик? Това е като мистерията на зачеването; мистерия, която е може би не е толкова непроницаема, колкото си мислим,  но която, за да бъде решена, изисква огромно и недискретно изследване.

Земното правосъдие оправдава Терез Дескейру, макар виновността й да е била доказана. Причината е не само в оттеглената жалба на мъжа й или в политическия натиск върху съда (което е факт), а в цялостната несправедливост на земната справедливост, препращаща  по този начин към най-висшата Справедливост. В дебата, който противопоставя една жена на своя мъж и една душа на Бога, хората трудно намират основание да се намесят. Мориак отказва да се произнесе по случая Терез. Той оставя читателят сам да реши и да направи своя избор по този казус, съответен на избора между Христос и света. Защото в човешкия свят има място за чудо, но и за чудовищност. Ето защо, запитан от скандализирана читателка – къде намирате всички тези ужаси?, писателят отговаря с думите: в мен, госпожо. Без да се бои да заяви, че обича най-силно тъкмо проблемните си героини, както една майка най-вече обича болното си дете; обича грешниците, защото всеки усетил се грешник е вече пред дверите на Царството Божие. В което е разликата между християнина Мориак и атеист като Флобер, между Терез Дескейру и Ема Бовари. Ако за Флобер небесата са изначално празни, Мориак, напротив, вярва във възможността за диалог с невидимото, търси неговите знаци и ги предава на читателя.

Романът на Мориак като универсален срез е едновременното саморазкриване на най-различни неща: процес на истината, отделно пространство, лаборатория на спасението, където нахлуват поривите на един човек и на цяло едно поколение. В това си напрежение романът като форма е разказ на кризата: на личната, семейната и религиозната криза, вкоренени в голямата криза на епохата.

Нека впрочем не забравяме какъв зашеметяващ удар по неговата младост е била Първата световна война, безмислената кланица на 1914-1918 г. завинаги разсеяла илюзиите за разумността, хармонията и добротата на „Бел Епок”, вярата в цивилизоваността на Европа. Ето го скокът в бездната. Военните години, които младият Мориак прекарва в санитарните части на Солунския фронт и то срещу българската армия, са невероятен трус, който пренарежда неговите ценностни ориентири и разколебава вярата му в човешките същества, в неизменния и божествен закон на живота. Мобилизацията на 2 август 1914 година ни разбуди от дрямката. Тази мълния прекъсна хиляди лични драми като нашата. Сгромолясаха се порутените устои и ние изплувахме от потулените си и глупави страсти, ослепени от това безмерно нещастие, несравнимо по-голямо от всичко, което сами си причинявахме (Фарисейката).

Оттук и категоричната линия, разполовяваща неговото творчество на две: първата част е цикълът на самотата и отчаянието, който започва с Родителка (1923), като черните краски се сгъстяват в Пустинята на любовта (1925), за да се стигне до апотеоза на отчаянието, до самотния вик на престъплението в Терез Дескейру (1928). Става дума за време на наситено духовно терзание на самия автор, което преминава в опита на неговите герои да скъсат семейните вериги, да напуснат средата си, да се разбунтуват срещу Бога, стоварвайки върху него проекциите на собствените си злочестия и безизходност. Опитаме ли се да очертаем облика на мориаковия герой от този период, той като че ли приема облика на Терез Дескейру в Париж – онтологически наранена, ала търсеща свобода, болезнено сама, но искаща лично да изкове щастието на участта си.

Всичко като с един замах се променя  в периода 1929-1931 г. Причината? Трудно е да се даде еднозначен отговор. Обстоятелствата са поне няколко и всяко от тях има своето значение. През юни 1929 г. умира майка му Клер Мориак – важна опорна точка в неговия свят. На 24 октомври 1929 г. икономическата система на Америка и на Стария континент за миг полита в бездната. Някъде в този период Мориак преустановява приятелските си връзки с Андре Жид, събеседникът, умело сеещ съмнения в душата му, чийто резултат е романът Змийско кълбо.

Но ето че с настъпването на 1929 г. нещата се променят: вярата се превръща в принцип, структуриращ романния свят на Мориак, където изникват темите за обръщането и помирението с Бога. Нещо, което става очевидно още в есеистичните творби: Бог и Мамон (1929), Щастието на християнина (1929), за да стигне тенденцията своя апотеоз в полифоничния роман Фарисейката (написан с трескава бързина през втората половина на 1940 г.). Роман, определян от самия Мориак като една от най-добрата ми книги, една от тези, в които религиозният опит наистина подпомогна романиста.

Впрочем, ако има ад у Мориак, то той е в Змийско кълбо (1932), а ако има рай – в Мистерията Фронтенак (1933) – рай, не без отсенки, но безспорна среща с невидимото в живота на писателя. Между Христос и младия Ив, който би могъл да се нарича и Франсоа, се провежда този вечен диалог: Ти знаеш добре, кой съм – казва един вътрешен глас. Аз съм, Който те избра. Но, извиква детето, аз говоря на себе си. Аз те избрах, продължава гласът, аз те отделих и белязах със знак.

Като дете Мориак (според Вътрешни мемоари) се покатервал на масата и крещял с пълно гърло: „Аз! Аз!”. След години констатира, че тогава е звучал  гласът на изкушението, на неговото ego, коригирано впоследствие от вярата. Да вярваш, означава да обичаш – настоява той в Това, в което вярвам (1962). И е повече от твърдо убеден, чевярата го е спасила, защото адът започва още тук, на земята, затвориш ли сърцето си за другите. Което е и най-трагичният жребий: към своята вътрешна самота човек да прибави пустинята (Терез Дескейру). Другата възможност е да се прекоси пустинята, която е пустинята на любовта. Защото, както заявява във Фарисейката абат Калу,  дори и най-невярващата душа иска да я обичаме заради Бога, заради този Бог, в който тя не вярва.

Тони Николов

Терез Дескейру

Първоначален вариант

Превод Тони Николов

„Това е първата чернова на Терез Дескейру, замислена най-напред като християнка, чиято писмена изповед бива адресирана до един свещеник.”

Ф. М.

Нищо не бих могла да ви кажа, отче: как да успея, с няколко думи, да предам целия си живот? Пък и още хора чакат в предверието:  нали мисията ви е да узнаете и опростите греховете не само на мен, но и на всички тези същества преди вечерня! Всеки жадува да се заемете с него. Една душа, познала сквернотата си, която се губи из лабиринта на скрупулите и угризенията, си въобразява, че носи в себе си твърде много злочестия, за да бъдете погълнат тъкмо от нея. Истината е, че обърнете ли се към някое човешко същество, създавате у него илюзията, че то единствено съществува за вас. Несъмнено по тази причина не си отреждате на земята друга задача, освен максимално да се уподобите на Небесния Отец („бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец”[1]); постигате това уподобяване с Бога чрез пълното себеотдаване на всяка твар в частност. Заклевам ви да не съзирате в думите ми никакво ласкателство: имам нужда да вярвам във вашето всемогъщество! Доброто и злото, пшеницата и плевелът дотолкова са се сраснали в мен, че никой на този свят, освен вас, не би могъл да ги отдели. Тази вечер дойдох с надеждата да ви намеря най-сетне свободен: ала няма час, в който хора да не насилват вратата ви и, независимо от всякакви разпоредби, да не ви тревожат. Понякога се оплаквате, казвайки: „Аз съм изяден приживе”. Грешниците се нахвърлят върху вас с жадността и свирепостта на дете, търсещо майчина гръд. Отбранявате се зле, подобно на човек, който единствен притежава хляб и вино в град, където цари глад. Не смятате за редно изповедник да откаже да изслуша дори някое момченце, което припка по петите му заради дребно угризение по повод на трудно уточним грях: така постъпвате и със сина ми Реймон, когото аз сериозно укорявам по тази причина. Но сигурно ви додявам безкрайно. Дойдох и ви отнех повече от час, без да направя каквото и да е признание: повярвахте, че съм обзета от срам и ме посъветвахте да напиша онова, което не дръзвам да изрека: „Пишете, пишете, клето дете; не се бойте да изпишете цели страници…не махайте нищо…” Разбира се, че приех с радост; но първо искам да знаете защо мълчах. Не, не бях смутена, нито засрамена: само объркана: всички думи, с които бих се послужила, ме предадоха. Как всички тези хора успяват да разпознаят греховете си? – Аз не разпознавам греховете си. Вече бях отворила уста и тъкмо щях да ви заявява, че съм престъпница и че моето престъпление е от тези, които биват строго наказани от  човешкото правосъдие, но всички думи останаха в устата ми; защото не бях сигурна, че съм искала да извърша убийство, нито че съм го извършила. Още повече, че този, когото имам предвид, е жив. Ала над него тегне смърт, в която аз съм съпричастна; ще разбера ли някога защо ми трябваше да се нагърбвам с толкова смазващо бреме? Стъписан ли сте, отче? – Представям си как ме е описало нашето кюре: „Изключителна интелигентност, възвишена душа, може би малко екзалтирана, ала устремена към висините”. Прекрасният отец Казалис! Той вярва, че пречки от интелектуално естество ме отклоняват от Св. Тайнства. По време на Пасха той удвоява молитвите си и кара най-благочестивите жени от енорията да се молят за мен. Знам, че често повтаря по повод на мен следния стих от „Полиевкт”: „Тя има твърде много добродетели, за да не бъде християнка”. Този чудесен човек се възхищава на безпокойствата ми относно автентичността на четвъртото Евангелие. И започва да мънка, щом го попитам в тази връзка какви са основанията за мълчанието на Йосиф Флавий[2]. Ако можеше да заподозре колко малко държа на тези възражения! Заради мен отец Казалис ви повика в нашето село: за да може вашето просветление да допълни неговото невежество.  Но, отче, не мислете, че сте срещнали учената жена, чийто толкова ласкав портрет ви е бил даден от г-н кюрето. Ах! Че ще трябва да дадем сметка пред Някого, ми е достатъчно добре известно, за да е нужно да ми доказват, че този Съдник съществува. Имам вяра в Него, както вярвам в огъня, който гори; също както изгладнелият вярва в глада си; както някое омърсено същество вярва във водата, която отмива.

Преди всичко, отче, знайте, че съм имала най-чистото детство. Десетте години интернат в „Сакре Кьор” греят в мен като голямо заснежено пространство, изпълнено със светлина и радост. Но може би е редно да си взема думите назад. Бях ли тогава тъй  щастлива? Бях ли тъй непорочна? – Цялото това щастие стигаше до мен чрез събития, които бяха следствие от него, но без съмнение го деформираха. Всичко, предхождащо брака ми, носи в спомените ми този характер на чистота. Най-вероятно като контрастиращ ефект спрямо последвалото неизличимо омърсяване (тъкмо бракът се осмелявам да обознача по този начин). Манастирът, спрямо времето като съпруга и майки, ми изглежда рай; свято убежище, където не прониква мъжът; без съмнение, тогава не съм го осъзнавала ясно; разпознаваме щастието си, когато то вече не е тук. Как бих могла да знам, че тъкмо в годините, предхождащи този живот, аз съм живяла истинския си живот, че съм била тъй близо до онова, което е за мен щастието? Не, нищо не ми подсказваше, че опитът за щастие е вече приключил за мен в мига, в който едва започваше за моите дружки. Казах ви, че по онова време бях непорочна. Бях такава: но представете си ангел, изпълнен със страст; ето каква бях, отче. Страдах и причинявах страдание, наслаждавах се на злото, което вършех, както  и на ответното зло на моите приятелки: чисто страдание, неподвластно на никакво угризение, ласки, които не бяха ни най-малко престъпни. Вярвах, по онова време, че е достатъчно да целунеш мъжки устни, за да станеш майка. Така моите скърби и радости пораждаха най-невинни удоволствия. Боя се, че ще спрете да четете тези детинщини и ще захвърлите писмото. Продължението ще ви покаже докъде пропаднах, въпреки толкова невинност. Не мислете, че принадлежа към досадния вид на недооценените съпруги, нито пък че се готвя да оклеветя мъжа си. Отец Казалис сигурно ви го е представил в най-благоприятна светлина. Можете да вярвате на думите му: аз си оставам непонятна за нашия скъп отец, но не и мъжът ми: кюрето и той са две простодушни сърца, постигнали пълно разбирателство. Те са, така да се каже, гърне и похлупак; и когато повтарям на Пиер, че той е единственият мъж, когото обичам, то Бог ми е свидетел, че не лъжа. Само искам да прибавя, че макар и да го предпочитам пред всички мъже, това не пречи да изпитам ужас, щом той ме приближи. Защо тогава склоних да стана негова жена? Животът, редом с него, ми изглеждаше спокоен. Редом с него, но не и в обятията му; нещо, което даже не можех да си представя; дори и днес, след толкова години на страдание, съм длъжна да призная, че той винаги е бил най-добрият, най-всеопрощаващият приятел, докато падналият мрак не го преобрази в  уродлив и плашещ звяр: но да замълчим. Честно казано, Пиер е много по-изтънчен от повечето момчета, за които бих могла да се омъжа. Без изобщо да се лаская, съм длъжна да призная, че в нашата провинция жените многократно превъзхождат мъжете: ние рано напускаме семействата си, за да отидем в манастир. В Сен-Себастиян имах контакт с млади момичета от всички краища на Франция и Европа; учеха ни на светски обноски. Братята ни също отиваха в колеж, ала там бяха в своя среда, без да се смесят с градски хора и да усвоят изтънчени обноски. Ландата си оставаше в сърцето им; те продължаваха да живеят духом в нея: за тях не съществуваше нищо друго, освен удоволствията, които тя можеше да им предложи: лов на бекаси, глигани и гривяци из блатата; ето защо би било равносилно на предателство, ако се заличеше приликата с техните изполичари, ако се откажеха от местното наречие, от кръчмата, от грубите и недодялани маниери. Не се съмнявам, че ако бяхте видели Пиер и мен, щяхте тутакси да почувствате този контраст, който кара чужденците да казват: „Колко жалко!” И все пак можете да ми вярвате: под тази твърда обвивка се крие деликатност. Имам предвид не само добротата, която го прави скъп на всички, дори на най-подозрителните изполичари. „ След него тук вече няма да има нито един истински господар”, казваха те по време на болестта, от която Пиер без малко не умря и за която би трябвало да се осмеля да ви заговоря…Не само доброта, но и праведност на духа, несъмнено дължаща се на искрената му вяра: той е от хората, които никога не говорят за нещо, което не познават; който никога не възразява никому, освен ако темата не му е повече от добре позната; колко пъти съм го виждала да отваря някоя от книгите ми, да прочита една страница, след което да я затваря с думите: „Не разбирам”. Без да прибягва до тия възклицания, до идиотските смехове на хората, смятащи за абсурдно всичко, което ги надвишава. Пиер винаги е принизявал узнатото и най-вече се е стремял да не хвърля прах в очите. Често, все едно дали става дума за книга или човек, той се ограничава със съвсем кратка бележка, ала толкова точна, че и през ум не ми минава да я оспорвам. Едва тогава съзирам у този, инак тъй скромен човек, наченки на гордост; нищо не го ласкае толкова, колкото усещането за точното попадение, за това, че съм го разбрала и че съм приела мнението му.

„Не сте ли все пак щастлива?”, ще запитате вие. Уви, съществува и друг Пиер, този от мрака – дали ме разбирате? – ала само един свещеник, и то светец, може да го проумее. Знаете ли, отче, че инстинктът преобразява човешкото същество до нас в чудовище и то губи всяка изначална прилика? Четох, че Декарт бил направил дете на една слугиня; е, добре, ако авторът на „Страстите на душата” в този миг не е предал лудостта си на своята покорна съучастничка, то тогава той е бил звярът, а тя – светлият и ужасен ангел, затворил очи, за да не го вижда. Срамувам се, че привличам вниманието ви към нещо, което сте отказали да познаете, било то и мислено, към престъпните наслади, които, уви, винаги са били престъпления без наслади. Ала преди да ме съдите, оценете необичайната ми самота. Любовното опиянение възпламенява само тези, които неразделно и слято са подвластни  на него, тези, които то не разделя никога. Що се отнася до мен, винаги съм виждала как моят съучастник потъва в удоволствието си, а пък аз си оставах на брега, безмълвна и вцепенена. Преструвах се на мъртва, все едно, че този луд, този епилептик, дори и при най-малкия ми жест, би могъл да ме удуши. Много често насред скверната си радост, той осъзнаваше, че е съвсем сам; щом нескончаемата притома секнеше и той се върнеше назад, по стъпките си, ме откриваше все едно изхвърлена на пясъка, със свити зъби, вледенена, труп…Защо се омъжих за него? Не ще скрия нищо от вас; без съмнение, очаквате да спомена светото неведение на младите девойки. Не. Аз знаех! Аз знаех! Бях невинна, разбира се; ала в предверието на брака инстинктивно тръпнех като овчица през неизвестността на заколението. Баща ми желаеше този съюз; „саморазбиращо се е”, както казваше той; още от рождението ни цялата област бракосъчетаваше Пиер и мен; трябваше неговите хиляди хектари да се обединят един ден с хилядите хектари, които аз щях да наследя. Нашите селяци не са чак толкова завистливи или ненавистни, че да не изпитат един вид обожение към такива големи притежания, които при сливането си наистина биха заслужили епитета колосални. Въпреки това баща ми не би ме накарал насила да подпиша брачния договор, ако бях проявила и най-малка съпротива. Съмнявам се, че при появата си при нас сте успели да видите баща ми. Той не е плячка за вас, този упрям и презрителен радикал, чийто праг дори отец Казалис никога не се осмели да прекрачи. Знаете, че той притежава къща в селището, друга в Лангон и търгува с вино в Бордо. Освен от сделки, той е погълнат от политиката; като генерален съветник, той би се насочил към Сената, ако грубите му обноски не му бяха спечелили много врагове. Не смятайте, че се отклонявам, трябва да разберете отчуждението ми от този баща, вдовец, погълнат от сделките си и презиращ жените. Нищо не е по-показателно за него от презрението му към религиозното образование, каквото обаче пожела да получа в „Сакре Кьор”; той често повтаря, че жените не заслужават нещо повече, но също така е вярно и че по време на последното си заболяване майка ми е изтръгнала от него обещание аз да бъда възпитана в същия манастир, където тя си спомня, че е била толкова щастлива. И все пак съществува връзка между този баща и мен: дори самата аз не съм в състояние да си я обясня. Може би тук се крие родството; този политик и човек на сделките, тъй чужд на всякакви религиозни скрупули, е все пак моралист във възгледите си, и независимо че повтаря рефрена на Беранже[3], смятам, че е по-скоро безразличен към жените. Мъжът ми разказва, че според баща му, приятел от детинство на моя родител, този антиклерикал се бил оженил девствен, и че откакто е вдовец, според същите тези господа, не е имал любовница. Нещо повече: този шестдесет годишен мъж не понася пред него да се разискват непристойни теми и се изчервява при най-малкия намек. Готов е, в подобни случаи, да напусне масата. Не знам какво ме тласка към тези признания, които сигурно ще ви се сторят излишни. Разберете ме, отче: не мога да избягам от самата себе, аз съм пленница на собственото си сърце. Поверявам ви наслука намерените от мен ключове, с молба да ги пробвате всичките, та дано някой от тях превърти езичето на бравата, за да бутна портата и да се озова на свобода.

Защо се омъжих за Пиер? Знаете какво представлява Аржелуз, където живея днес и където като момиче прекарвах ваканцията си: един квартал, както наричат тук няколкото чифлика, групирани в ландата – на седем километра от селището, до което се стига по общински път, разбит от каруците, широк път, изровен от коловози, каквито навярно са били пътищата в стара Франция и който след Аржелуз отначало преминава в песъчлива пътека, а сетне в мъртвилото на безцветна пустош: борови масиви, мочурища, ланди, където стадата имат пепеляв цвят. Винаги по този начин съм си представяла селенията на мрака, гдето зъзнат душите, разлъчени с тялото си. Най-знатните тукашни фамилии водят произхода си от този квартал: към средата на миналия век те са се установили в селището и край старите им схлупени къщурки са изникнали чифлиците. Единствено родителите на Пиер са превърнали къщата в ловен дом. Тук се срещахме през ваканцията…Но не, ето ме отново на ръба на лъжата…Между нас по време на тези кратки ваканции възникна нещо като съдружие в лова и ездата, но нищо повече. Пиер бе свенлив, силно непохватен, твърде убеден в поражението си, за да се реши и на най-малкото признание. Отец Казалис, както и други местни хора, все ни повтаряха, че сме си „лика прилика”. Обичаха да гледат как заедно галопират „двете най-големи състояния в областта”…Тук спирам: усещам, че отново ще излъжа. Пиер от тези ваканции, този  недодялан Иполит, се интересуваше по-малко от девойките, отколкото от зайците, които гонеше из ландите. Той не беше дори Иполит на Расин, защото никоя Арисия не бе в състояние да го развълнува. Той бе гръцки юноша, непорочно дете, обречено на богинята на лова Диана; и изобщо не ме беше грижа за него. Никога не бих прекрачила прага на дома му, ако Реймонда, малката му сестра, не беше моя приятелка. Отново, отче, няма да ви е лесно да проумеете тези детински изблици: чували ли сте някога момиче да обикне в един младеж брата на най-скъпата си приятелка, както сторих аз, макар немалко момчета на драго сърце да се женят за сестрата на свой приятел? Реймонда и аз бяхме единствените приятелки в манастира, неразделни и през ваканцията: тогава се сближавахме още повече в този квартал, където всеки път сякаш бе умъртвление: още правила, още ограничения…Най-дългите дни на годината, които все пак ни се струваха кратки под огромните кестени пред селския дом! Притиснати от безчислените борове, сядахме на някоя полянка сред хилядите дървета, както бихме седнали на брега на езерото. Удоволствието ни беше да гледаме как се промушват и променят облаците; и още преди да видя лекокрилата жена, която Реймонда съзираше на небето, тя, по думите й, вече се бе преобразила в огромен звяр.

Селение на жаждата! Дълго трябваше да се върви по пясъка преди да се стигне до   изворите на поточето; такива имаше немалко из тесните ливади в падината, сред  корените на елите; голите ни стъпала, отпърво безчувствени в ледената вода, сетне ни изгаряха. Все още виждам една колиба, издигната заради лова на гривяци от пусия, тясното и неудобно столче, на което прекарвахме дълги и мълчаливи мигове в безделие, и въпреки това минутите изтичаха, без и да помислим да мръднем, особено щом гривяците наближаха и когато ловецът даваше знак да застинем изцяло. Струваше ни се, че и най-малкият жест би прогонил неведомото нам щастие. Вероятно ще решите, че общи вкусове са сближили мен и Реймонда: но не, нищо не й беше по-безразлично от книгите, които бяха моята паша; а аз пък никак не обичах да галопирам след кучетата, което бе нейната радост; нито пък да убивам чучулиги в полет из полята. Беше знаменателно да я гледаш как се прицелва, как стреля на заник слънце, след което се разнасяше тържествуващия й вик; и Реймонда, щастлива, преследваше сред буците пръст ранената птица, която спираше да пърха в ръката й. Не позволявах, по-късно, до устните ми да се опре тази твърда малка ръка, оцапана с кръв. Нямах какво да й кажа. Коя от най-съкровените ми мисли би била понятна за нея? Суетата в нейните думи бе толкова силна, че те кънтяха в ушите ми, без да се опитвам да разбера смисъла им: беше ми достатъчно само да чуя леко дрезгавия й глас, който някои намираха за долен. По-късно познах скуката на общуването с дами от елита, които водеха разговори с мен за романи, които обичах, за метафизика, за поезия. Това, което обединява две същества, не е само съвпадението на мисли, мнения и вярвания. Не ми пука за мнозина, които мислят като мен…Нищо не е по-важно от това необяснимо сходство, от ритъма на чуждата кръв, пулсираща с ритъма на твоята кръв. Нищо външно не сближаваше Реймонда и мен, освен може би музиката. Дори и днес, ако ми се прииска да възкреся онези дни, сядам пред пианото в часа, в който  тя някога пееше любимите си пиеси; аз свирех и гледах към фотьойла, където тя се бе сгушила с гръб към светлината; това, което оставаше от светлината на света, ми се струваше впримчено в косите й, а и тази отметната назад глава, шия, пухкава дори малко повече от необходимото, но ето че отново се отклонявам…Макар и да говорих доста, все още не съм казала достатъчно, за да проумеете детинската лудост, обрекла ме на Пиер. Реймонда и аз желаехме този брак, откакто неспирните подканвания и постоянните питания ни бяха показали, че е напразна всяка надежда да останем задълго в щастливото състояние, в което се намирахме при излизането си от манастира. Смятахме за великолепно това, че бракът, вместо да ни раздели, ни събира. Най-странното е, че щом решението бе веднъж взето, аз не поставях под съмнение поражението на Пиер, нито неговото подчинение. От юношеска възраст имах усещането за власт над мъжете: не че някога съм била кокетка. Това, което наричат кокетство, винаги ми е вдъхвало ужас. Не си спомням да съм искала да карам някого да ревнува, нито да съм се забавлявала да причинявам страдание, нито пък да съм проявявала престорен интерес или пък студенина – всички тези смешни игрички. Не, не: влизам кротко и на пръсти в живота на хората и не се налагам; ала прониквам сигурно и бавно в този живот, над който искам да господствам. Ето защо не бих могла да обясня как изведнъж станах необходима за щастието на това момче, което дотогава не ме поглеждаше. Познавате ме достатъчно, за да знаете, че не е имало съприкосновение; не съм момиче, което би търсило подобни ужасни контакти. Той просто ме обикна, почувства се дълбоко недостоен за любовта ми и се опита да възприеме всичките ми вкусове. Докато сестра му непрекъснато ми изтръгваше книгата от ръцете, разбъркваше записките ми и ме мъкнеше из селото в часовете за следобеден отдих, той ме разпитваше като ученолюбиво дете, искаше назаем книги, които бе чул, че съм взела за прочит; бръснеше се всеки ден, преобличаше се за вечеря, отказа се да ходи на кръчма два пъти дневно, щом ме чу да казвам, че от думата „аперитив” ми се повдига. Не се съмнявам, че ако бе видял отвращението, което изпитвах при вида на ръцете му, милият мечок би се обезкосмил героично от главата до петите. Скъпото дете не проумяваше, че ако го бях обикнала наистина, щях да обичам даже мириса на дрехите му на връщане от лов, както и дъха му след аперитива. Любовта или отвращението, които ни някой ни вдъхва, не се дължат на обстоятелствата, а зависят от нас. Не от нас зависи да бъдем някой друг, по-различен от този, който обичното същество зове или отблъсква. Нищо не е в състояние да добави или отнеме каквото и да било от любовта или ужаса, който вдъхваме. Така че моят тъжен Иполит напразно се насилваше да бъде Адонис. Най-вече го притесняваше собственото му невежество. Склоних сватбеното пътешествие да трае три месеца. Той искаше да посети, под височайшото ми ръководство, всички музеи на Холандия и Италия; стори ми се мъдро да се съглася. Завръщането в Аржелуз в началото на септември също мина кротко. Заминахме на пътешествие в една юнска вечер, насред гълчавата на една полуселска-полуградска сватба. Стотина изполичари ядоха и пиха за наше здраве; групи в полумрака, сред който изпъкваха роклите на момичетата, ни устройваха овации по протежение на пътя; изпреварвахме каруци, карани от пияни момци. Коварното ухание на цъфналите акации край пътя се слива в спомена ми за първата нощ с онова, което мъжете наричат любов.

Вие, отче, още на младини сте сторили тъй, че скръбта и радостта ви да не са зависими от привидностите, чрез уталожването у вас на тъмната нощ, за която говори св. Йоан Кръстни[4], когато се превръща в нищо всичко, което не е Бог. Схващате ли тогава, отче, страданието на една жена, дълго мечтала за разни градове и климати, но озовавала се там съпроводена от един, ако не омразен, то доста спорен мъж? Нощите ми минаваха в това да си въобразявам какво би било моето щастие, ако можех да сляза на перона на гарата или да се сгуша в лодката редом до някоя обична душа. Вярно, че мъжът край мен бе все още юноша и аз добре разбирах това. Не бях напълно безчувствена към свежата му мъжественост, към тежкия и прям поглед и известната несръчна доброта, влияеща на определен брой жени и някои мъже. Редом до мен, той изглеждаше тъй послушен и плашлив, този мил мечок, че с мъка можех да повярвам, че ще се превърне в  жесток звяр с падането на мрака. Човек би казал обаче, че дните са прекалено кратки, за да може неговата грижовност да ме накара да забравя невъобразимите му и безкрайни деяния в мрака. Един убиец, изпитващ милост към жертвата си, който я насърчава, ала вечер, наново я сграбчва…Ах! Нима извърших друго, освен да му върна заради стореното в деня, когато се поддадох на изкушението да го унищожа пред желанието да го спася…ала още не му е дошло времето; не сте готов да приемете, узнаете ли причината, тази жестока изповед. Знаете ли що за зло ми стори? – Той си беше едно дете. Явно бе държал в прегръдките си само безразлични момичета. Мисля, че нямаше никаква база за сравнение, може би дори бях първата, единствената. Без съмнение, ми бе говорил за своите любовници, ала в това отношение всички мъже лъжат; някои обстоятелства ме карат да мисля, че…но ето че отново се отдалечавам от темата…