Този текст не е замислен и не би трябвало да изглежда като народопсихологическо есе, а като съобщение за емпирично натрупан ресурс, който засяга феномени от полето на социално антропологичното.
След такава уговорка мога да започна спокойно разказа си така: София, датата е седми юли. Купувам дрешка за племенницата си. Магазинът е специализиран и топографски погледнато се намира в центъра на града.
Обсъждайки материята на избраната от мен стока, продавачката, жена в края на двайсетте или в началото на трийсетте си години, прави следния коментар: „Много, много добре ще му е на момичето с тая дрешка. Сега точно, като застудее, идеално ще ѝ бъде, защото ще я и топли.“
Отново ще кажа, че разговорът се провежда на 7-и юли.
На осми октомври в софийско кафене чувам и записвам елемент от бизнес разговор, който звучи така: „Сега, то, нали, октомври мина, трябва да мислим…“
Случаите, за които съобщавам, съвсем не са изолирани или избрани от мен преднамерено. Вероятно сте забелязали, че говоренето в щрихирания стил е типично и за електронните медии в България, които година след година обявяват началото и края на един от сезоните поне двайсет дни преди астрономически установената дата. Разбира се, когато става дума за Коледа например търговската целесъобразност лесно обяснява прибързаното недоизчакване на адвентите. Същото важи и за всеки друг, свързан с изобилна комерсиална активност календарен повод.
Друг въпрос е този, че инерцията в масовото мислене свързва празници в църковния и народен календар с атмосферни условия и типики, без оглед на осъществената междувременно смяна в календара.
Нещото, на което искам да обърна внимание, е следното: при днешните българи (тук понятието трябва да се разбира не в по-тесния си смисъл на етноним), очакването и желанието за бъдеще са такъв мощен фактор при формирането на всекидневното съзнание за времевост, че водят до мисловни нагласи и речеви актове, в които далечни времеви точки се привиждат като близки.
Съгласете си, че в България февруари свършва към десетата си дата и мартениците вече се продават от седмия му ден нататък. Паралелно с всичките красиви предмети, предназначени за еуфорията на траещата неопределено valentiniana.
Ще повторя онова, с което започнах. Емпиричните данни ни показват, че днешния българин трудно дочаква идването на очакваното. По-дълбокият анализ ще ни отведе може би до извода за социалноантропологически получилата се отнесеност на съвременния българин към предстоящото като към нещо, което се придърпва, което се приканва.
И тук значимият въпрос е този несъмнено: откъде идва нуждата да каним онова, което знаем, че ще дойде, да идва по-рано от календарно определеното.
За мен скицата, която предложих, рисува нещо типично за българина от наши дни. Не сме ли наистина такива, че все искаме, което е днес да премине, за да стане някакво друго, за да дойде някакво утре? Не сме ли такива, че не издържаме с настоящето си като с нещо, с което можем да се спогодим, и затова се хвърляме към разрешаването на нещата ни в едно бленувано зазоряване.
Съзнавам, че станах твърде поетичен и затова ще го кажа прозаично: днешния българин просто не издържа и не е издръжлив. Не на всякакви икономически предизвикателства, а на представи. Българинът не издържа на представите си. Лошото е там, че това означава нетраене. А нетраенето няма как да се разбира инак, освен като неконсистентност.
Но не може ли да се разбира иначе? Защо да не може да се разбира като нещо, което бихме могли да определим като константно, като траещо, като движение, като една маниакална дори целеустременост.
И може би пословичната вече неудовлетвореност на гражданина в днешна България има нещо общо със социално- или дори културно-антропологичната особеност на държащия пред себе си представи, които задминават бързите коли по магистралата.
Дали поради това българинът от сегашния ни ден избира своите правителства с идеята за бъдеще, което да му донесе харесваното състояние на ум и воля, насочени към преминаването. Нека да премине.
Понякога го виждам като чудо, но тази характерност обърква откъм резултати.
Защото българинът все очаква новите правителства и новите решения, решения застинали в гърлото му, но българинът продължава да очаква и да предусеща.
И ако искаш да се погодиш с такива, разбери: те не предрешават.
