
Изложба на Димитър Казаков – Нерон (1933 – 1992), един от най-търсените и колекционирани автори, е подредена до 18 септември в Националната галерия. Повод да публикуваме текста за него на Димитър Аврамов (1925 – 2008).
Когато един изкуствовед или критик се опита да обясни някакъв художествен факт, той най-често го категоризира, като го отнася към друго познато явление или към някакъв вече известен стил, школа, тенденция.
Ако трябва да се проследи изкуството на Казаков, изследователят също има на разположение готов помощен репертоар от налични понятия известни като неопримитивизъм, неофолклоризъм и пр. Дори е възможно тези определения вече да са използвани, въпреки че изкуството на Казаков може да бъде причислено и към други подобни, каквито са у нас например, представителите на движението за Родно изкуство– от Иван Милев до Златю Бояджиев.

Тези стилистични понятия безусловно помагат, но винаги подчертават само подобното, общото, докато най-важното – индивидуалното, специфичното, неповторимото – постоянно се пропуска. Веднага трябва се подчертае, че изкуството на Казаков е една от най-оригиналните прояви на българския творчески дух. Да се опитаме (вън от наличните стереотипи), макар и с няколко думи, да го характеризираме.
На първо място разгледана откъм нейния външен иконографски строеж, тази живопис черпи своята образност от някогашния селски бит или по-точно – от паметта на художника, която подклаждана от неугасващи комплекси и емоции непрестанно се връща към родното му село, Царски извор. В цялото си творчество Казаков упорито и неуморно призовава виденията на своето детство, така че паметта и въображението му също могат да бъдат сполучливо назовани „царски извори“, толкова са обилни, чисти, духовно възвисени и самобитни. От тези богати извори изтичат и спомените му за познатите образи по време на жътви и седенки, легенди и митове, на кукери и лазарки, всевъзможни фантазии, приказки, сънища и копнежи…

Безспорно е, че имаме работа с фолклорно и митологично съзнание, с дълбоко преживяна упойваща носталгия към един субективно носен, но обективно и завинаги погребан свят. И тъкмо защото Казаков е знаел, че този свят реално никога не ще възкръсне, той го извиква имагинерно чрез своята памет, докато чрез картините си им придава осезаемата предметност на действително битие. И както е при всеки спомен, той започва да възпроизвежда фрагменти, които сякаш случайно и спонтанно изкачат провокирани от чувството – плуващи и несвързани: виждаме мустакати селяни, моми с празнични сукмани или голи нашенски Еви, биволски каруци, волове, кончета, магарета, каменни чешми, стомни, кошове, бурета, овни, птици, змии, енигматични части от ръце, крака, лица и какво ли не още. И всичко на пръв поглед наистина изглежда хаотично, а в действителност, в най-дълбоките си пластове, то е здраво споено.
Първо, защото всеки от тези образи е превърнат от художника в символ, знак. Това са символи и знаци на една по-висока духовна реалност: жената, ябълката (най-често разрязана на две, за да се вижда семето й), змията, чешмата, стомната, менците; дори биволите в изкуството на Казаков играят ролята на метафори и ни говорят за нещо повече и по-различно от прякото им материално значение.
Второ, отломките на този призрачен свят са органично споени защото художникът ни принуждава да възприемаме картините му като фрагменти от един духовен космос – цялостен, хармоничен, обозрим. Затова и начините, по които ги внушава, са най- различни, преди всичко чрез откъсване на този Космос от обграждащия ни делничен свят, поради което нямат никакви екзистенциални връзки помежду си, но създавайки една „жива“ вътрешна „рамка“ от непропорционално големи (спрямо картинното ядро) лица с непроницаеми втренчени погледи. Именно тази „жива рамка“ създава впечатлението, че сме погледнали сякаш в някакъв дълбок кладенец (всъщност „кладенеца на подсъзнанието“ или паметта на художника), в дъното на който живеят неговите създания. Но подреждайки ги в този „физиономичен бордюр“, явно Казаков, докато е работел върху своята картина, несъмнено е обикалял ритуално около нея, затова тя ни изглежда тъй многоизмерима в своята структура и вътрешна раздвиженост.

И наистина, вътре в този „кладенец“, всичко е в непрестанно движение. Тук владее някакво динамично неспокойствие. Бих го нарекъл „бароково“, ако не се чувстваше несъответствието между това определение и простонародното излъчване на картината, където образите поставени в най- различни пози и мащаби са погледнати от най-разнообразни гледни точки: едни в профил, други във фас, едни – фронтално (от хоризонтална, приземна позиция и при осезаема близост); други – вертикално, от далечна птича перспектива. Естествено, че от това и ракурсите са също тъй необикновени, пресилени, чудновати… Всичко изглежда увлечено в едно нескончаемо вихрено движение.
От друга страна, внезапни отрязвания в края на картината (до самите рамки) на разни лица, ръце, крака внушават усещането, че този затворен свят сякаш се стреми да излезе извън наложените му предели и в желанието си да се освободи напира да нахлуе извън рамките, в делничното ни битие.
Студията е включена в сборника „Български художници“ на Димитър Аврамов, ИК „Стефан Добрев“, 2014 г. Препубликува се с любезното съдействие на г-жа Мария Аврамова.