
Режисьорът е специален гост на София Филм Фест, той ще получи Наградата на София, а на 19 март от 12 ч. ще се срещне с публиката в Дома на киното.
Казват, че най-важното в пародията е не огледалното отражение на художественото цяло, а изборът на конкретни негови части. Този подход идеално пасва на фрагментарната еклектика на постмодернизма, чийто творчески акт се интересува преди всичко от пародийната трансформация, която разбива традиционните художествени системи и достига до различни нива на деформация в съдържателния и формалния план. Един от най-ярките творци в тази плоскост на пародийното наподобяване е Тери Гилиъм.
В началото на своята самостоятелна кариера (макар че никога не се разделя напълно с духа и естетиката на „Монти Пайтън”), чрез „прекрояване” на популярни повествувателни похвати и интерпретация на митологични структури режисьорът изгражда един абсурдно-гротесков свят, в който героите са подложени на сатирична типизация, а събитията са преекспонирани и обградени от сюрреалистични и експресионистични елементи.

В „Монти Пайтън и Свещеният Граал” (1975, сърежисьор Тери Джоунс), както и в „Джабъруоки” (1977), на присмех са подложени авторитетът на властта като институция, суеверията, но и научното познание. Първият е изграден върху митове и легенди, а вторият има за основа класическа приказна структура, но и в двата случая се касае за тотална деструкция на избрания модел и смесването му с всевъзможни жанрови и повествувателни елементи. По-късно с „Братя Грим“ (2005) Гилиъм ще стигне докрай в социалната демитологизация на приказния жанр – когато разказвачите измислят чудовища, които лично да „побеждават“.
В „Свещения Граал” съжителстват историческа хроника и мюзикъл, изпъстрени с кич и имитации на традиционните сюжетни ходове от рицарските романи. Сцените се коментират с пародийно отстранение, а част от персонажите прибягват към автоирония. В „Джабъруоки” са променени причинно-следствените връзки, които движат събитията, а образите на традиционните приказни герои са интерпретирани със средствата на гротеската. Редом с демитологизацията на клишетата от жанра, деформацията на познатите приказни мотиви засяга всички нива на структурата: от инициацията до задължителната любовна история, а изобразителната стилистика е студена и стерилна. Сякаш единственото автентично звучене в този гротесков реализъм а ла Рабле е средновековната визия – едновременно натуралистична и окарикатурена. За да стигнем до антиприказката на братя Грим, където реалност и илюзия се смесват и преобръщат, до мига, в който илюзията поражда нова реалност.

Художник по призвание, Тери Гилиъм гледа действителността с очите на карикатурист и използва анимационна естетика, съновидения и халюцинации, за да постигне търсената деформацията (от визуална тя се пренася на нивото на художествения образ). Той манипулира хронотопа и изпраща персонажите си през времето във всяка точка на Историята.
След откровените гротескови пародии режисьорът постепенно навлиза все по-дълбоко в лоното на интерпретацията и демитологизацията. В „Бандити на времето” (1981) и „Приключенията на барон Мюнхаузен” (1988) на развенчаване са подложени исторически фигури и художествени образи (Наполеон, Робин Худ, Агамемнон, Мюнхаузен, боговете на Олимп), а на преден план излиза някаква горчива ирония, демонстрираща умората на цивилизацията от собствените й митове.

В духа на постмодернистичния конструкционизъм Тери Гилиъм моделира една условна реалност върху вече съществуващи филмови схеми и тяхната деконструкция се превръща в постоянен похват при изграждането на разказа. На един следващ етап той се отдава на препратки и противопоставяне между действителността и конструираната реалност, където се раждат антиутопиите „Бразилия” и„12 маймуни”.

Чрез паралели с „1984” „Бразилия” отдава почит на жанра и го деформира в сънищата на главния герой, които постепенно се превръщат в кошмари. Режисьорът използва трансформация на мислите от действителността във визуалните образи от съновиденията, които са форма на бягство в един по-добър свят (за разлика от халюцинациите в „Кралят на рибарите”). Обратното, в „12 маймуни” вторичната реалност на сънищата играе ролята на коректив, а сънят става все по-ясен в рисуването на потенциалния апокалипсис.

Като логичен завършек на процеса по преплитане на визуалната и сюжетната деформация в един „двулицев” свят, „Страх и омраза в Лас Вегас”(1998) е „наркотичен” филм, в който пародията и гротеската се завръщат, заедно с развенчаването на филмови (има директна препратка към „Апокалипсис сега” и „Излитане”) и културни митологеми (Лас Вегас, Американската мечта). Филмът преминава през целия спектър на иронията до жлъчната сатира, „преговаряйки” основните фази на деструкцията и деканонизацията, характерни за творчеството на Тери Гилиъм.

Ако „Кралят на рибарите” (1991) – един от най-меланхоличните филми на Гилиъм – приземява приказното в реалността, където горчивината е повече от магията, „Братя Грим“ заличава илюзията за героично и морално и превръща въображението в инструмент за оцеляване. За режисьора става все по-трудно да обезпечава финансово творческите си проекти. Пародията избледнява, а играта-измислица добива по-философски измерения и ни пренася от другата страна на огледалото. „Сделката на д-р Парнасъс“ (2009) е своеобразно обобщение на всички нишки, изплетени от паяка на авторското въображение. Ако сключиш сделка с дявола, безсмъртието е само предпоставка за една безкрайна игра по надлъгване, където залогът е човешката душа, а предизвикателството – да откриеш всички любими похвати на Тери Гилиъм в разказването на истории, еуфорични или носталгични, иронични или дълбокомислени, хем познати, хем изненадващи, като самото кино.

Ретроспективата на Тери Гилиъм на СФФ продължава. Предстоят прожекции на „Бразилия“ – на 18 март, 20.30 ч. в кино „Люмиер“ (представен от режисьора) и 27 март, 20 ч. „Одеон“; „12 маймуни“, представен от режисьора, на 19 март, 13.30, в Дома на киното; „Теорема нула“ – 19 март, 19 ч., зала 1 на НДК, 23 март, 20.45 ч. „Люмиер“ и др.