Малцинствата са фундаментален проблем за националната държава, но рутинен и решим проблем за империята. Колкото по-бързо Европа измине пътя от конгломерат от национални държави до империя, толкова по-лесно ще се правят разумни политики за малцинствата.
Проблемът с ромското и турското малцинства у нас е хроничен. Проблемът с бежанците обаче е акутен: да станат ли те нови малцинства, или не? Проблемът с терористите е кризисен: как да ги премахнем? Тази нова острота ни отдалечава от свободното, теоретично мислене и ни тласка не просто да търсим, но да намираме решения, тук и сега, в Европа и България. В такива ситуации знанието отстъпва пред волята. Тезисите, които следват, са опит тази воля, като не се основава на научно знание, поне да бъде основана на здрав разум. А не на йерархична истерия, лидерско малодушие, чиновнически страхове и политически коректни бягства от реалността.
А. Преглед на проблемите
1. Главният проблем на Европа с ислямските терористи днес е, че на решението пречи един друг проблем. Той възникна наскоро: бежанците. Защото Европа не може да откаже убежище на бежанците просто въз основа на факта, че сред тях има скрити терористи.
2. Главният проблем пък с бежанците днес е, че на решението отново пречи друг проблем. Той обаче е прастар: проблемът на Европа с малцинствата.
3. Затова, за да разберем какво трябва и не трябва да правим с терористите, първо се налага да разберем какво трябва и не трябва да правим с бежанците. А за да разберем как да правим политики за бежанците, първо трябва да разберем как да правим политики за малцинствата.
4. Главният проблем на Европа с малцинствата е, че макар съжителството с малцинства да е от векове, на решението на проблема пречи липсата и на добра теория, и на добра практика. Теориите са множество и си противоречат, научен консенсус липсва – а практиките, които можем да научим от историята, са предимно негативни. Затова и Проблемът с малцинствата си стои. Всичко, което правят най-самоотвержените социални работници и най-щедрите филантропи, в най-добрия случай го предава на следващото поколение горе-долу такъв, какъвто самите те са го наследили – а не по-тежък отпреди.
5. Малцинствата са фундаментален проблем за националната държава, но рутинен и решим проблем за империята. Колкото по-бързо Европа измине пътя от конгломерат от национални държави до империя, толкова по-лесно ще бъде да се правят разумни политики за малцинствата. Засега (поне според една от школите) ако Европа изобщо продължи да бъде Съюз, то ще върви към империя – така че основа за футурологичен оптимизъм има. Например, съюзните регионални програми не вършат много работа, но все пак повече, отколкото националните.
6. Днешният проблем с малцинствата обаче трябва да бъде решаван в ситуация на национални държави. Националната държава по условие се стреми към унификация на индивидите си, защото без унификация няма нация. Затова унификацията бива налагана от държавата с разнообразни методи на принуда. И учителката, която усмихнато те убеждава да си пратиш детето на училище, и командирът, който те разстрелва на място за неизпълнение на заповед пред лицето на противника, се стремят да унифицират.
7. Унификацията в националната държава е унификация на поведението на индивидите. Формалната унификация става чрез закона, пред който по принцип са равни всички граждани. Съдържателната унификация става чрез културата, а в нея, дори всички да имаме равни възможности, всеки достига различно ниво.
8. Проблемът на националната държава днес е как с един закон да регулира поведение, основано на повече от една култури. Монокултурализмът е идеология, според която това е невъзможно, и упорстването в опитите ще доведе до разцепване на държавата по жилите на културите. Мултикултурализмът е идеология, според която това е възможно чрез постепенни и взаимни културни компромиси.
9. Идеалът на монокултурализма е: една държава – една култура, при това култура, която не е в контакт с никоя друга. Защото всеки контакт е риск собствената култура да бъде „замърсена” от чуждата – и това да доведе до упадък на общността, нацията и държавата (за подобно развитие има достатъчно исторически примери – често повтаряната и неточна дума е „изнежване”). В политически план този идеал може да бъде реализиран само по два начина: (а) пълна насилствена изолация от външните култури и (б) военно завземане на цялата Земя и създаване на Общоземна монокултура. Да внесем малко реализъм в това идеалистично мислене: очевидно цената на осъществяване на монокултурния идеал е висока, ако я мерим в човешко страдание и смърт. Опитите за осъществяване на този идеал, макар в скромен и частичен вид, са довели до милионни загуби на човешки живот и връщане назад в културата на общуване.
10. Идеалът на мултикултурализма е също Общоземен: цялата Земя да се управлява от един закон и да има максимален брой култури, които да се развиват свободно. Ако внесем малко реализъм пък в това идеалистично мислене, ще видим, че тук става дума не за културна свобода въобще, а за свободата на културния „пазар”. А на пазара една стока върви, друга залежава, накрая я изхвърлят от склада и в най-добрия случай тя остава като музеен експонат. Така че мултикултурният идеал съвсем не осигурява „мирно съвместно съществуване” на „всички” култури: между културите непрестанно се води безлична, но безмилостна борба. Някои печелят последователи, други губят и рискуват да останат само в музея.
11. На културния пазар всеки е свободен да си избере която иска култура. Но с този избор той зачерква възможността да живее според останалите култури. Защото плаща във време, труд и живот. Примерно за нашия гръцко-еврейско-американски културен клон, клонче на който е и днешната българска култура, средното необходимо време за окултуряване е десетина години ежедневен умствен труд плюс няколко десетилетия живеене според тази култура, които да се отложат като личен културен опит. Или общо 40-50 години, за да се окултурим. Вярно, за един дълъг живот човек би могъл да изучи на книга 5, 6, хайде 8 култури – но ще ги владее на равнището на абитуриент, не на зрял човек.
12. Така се прояснява защо т. нар. интеграция на имигранти е трудно и бавно нещо: един имигрант първо поколение по правило никога не може да усвои местната култура на равнище, сравнимо с това на местните хора (единиците, които успяват, са статистически пренебрежими). Имигрантите от второ поколение нататък вече нямат този проблем.
13. Но имат друг: за разлика от първото поколение, което е направило избора да смени държава на живот и съответно културата, те не са сигурни, че искат да потвърдят този избор. Може би е било грешка?
Още повeче, че веруюто на предците – икономически емигранти – беше: „Работи и ще просперираш навсякъде”, но днес то стои доста демоде. „Който не работи, няма да яде” може и да е формула, вярна по принцип, но нали за нас тук яденето (и консумирането изобщо, и забавлението изобщо) е по-важната част от тази формула. Трудът може да е някакъв – всякакъв – но обувките непременно трябва да са Adidas, и то точно определен модел!
Може би обществото (продължава условният монолог), в което живея и виждам всичките му злини, да е всъщност по-лошо от онова общество, в което никога не съм живял, защото предците ми са го напуснали с надежда за по-добър живот? Чувам и чета такива хубави неща за там и тогава, че може би предците ми са сбъркали и вместо по-добър живот са получили по-лош? (Това е схема на мислене и преживяване във въображението, аналогична на нашата схема на живеене при демокрация с носталгия по реалния социалзъм.)
В края на 70-те години на ХХ век като отклик на посредствената книга на Алекс Хейли Roots, сред черните в САЩ се появи движението „Корени” – хората масово започнаха да пътуват за Африка и да търсят корените си там. Единици останаха в Африка, мнозинството си продължи в Америка, но основа в ред страни ред институции, които да помагат в модернизацията. Фактът, че политкоректното название за тези американци през „негра (niggers) – негри – черни” днес е „афро-американци”, до голяма степен са дължи на тоя носталгичен порив.
14. Когато достатъчно много имигранти стигнат до убеждението, че изборът на предците им да емигрират е бил грешка, те са в ситуация на дилемен избор: да се „завърнат в бащината къща” – т.е. в родината на родителите си, или да се опитат да живеят в собствената си родина като в онази. Това значи да се откажат от дотогавашната си адкултурация и да започнат да възпроизвеждат тамошната култура в тукашната държава. Тази алтернатива веднага поражда конфликт с държавата им. Държавата може да избере да решава този конфликт по линията на мултикултурализма и компромисите – или по линията на монокултурализма и премахването на чуждата култура. Погледнато управленски, и двете линии – като всички политически линии – си имат добрите и лошите страни. Примерно при мултикултурализма, за да намалим до минимум страданията и смъртта, увеличаваме до максимум компромисите с нашата си култура, което може да доведе до усещане за загуба на идентичност. А при монокултурализма, за да намалим до минимум компромисите, увеличаваме да максимум страданията и смъртта – предимно за хората от чуждата култура, но и за малкото малцинство от „нашите”, свързали се по един или друг начин с „тях”. Погледнато морално, всичко е лесно и ясно: решаването на проблеми с култури и идентичности не бива да причинява страдания и смърт на хората, каквито и да са тия хора. Погледнато човешки – изборът е твой: важното е кое ти е по-важно.
В този контекст можем да видим Холокоста като крайна форма на монокултуралистко управленско решение (пример за крайна форма на мултикултуралистко решение, довело обществото до разпад, засега няма). Знае се, че преди да вземе решението да извърши геноцид над евреите и циганите, национал-социалистическото ръководство на Германия е обмисляло план за всеобщото им депортиране на о-в Мадагаскар. Историците не знаят как точно са протекли разискванията, но е възможно убиването на милиони малки и големи хора, да е било предпочетено по чисто технически съображения: на тези управляващи хора им е било по-важно да им е по-лесно.
15. Става ясна схемата на бунта на т. нар. „терористи, имигранти трето поколение” – в повечето случаи те са от интегрирани семейства, достатъчно образовани са и правят свободен и съзнателен избор да се върнат към прародителската си култура; тяхната държава, реално или въображаемо, им пречи в това – и те тръгват на джихад – или свой, или припознават някой друг джихад за свой, важното е да е джихад! Така че евентуалният опит да си обясним техния бунт като форма на протест на бедните против богатите – на класов бунт – е неоснователен. С класовото движение ги сближава само фактът, че са ре-активни – но нали не всяка ре-акция е класова. Фактът, че са ре-активни, както и фактът, че познават културата на своята държава, правят по принцип възможни преговорите с такива хора – макар и на практика това да е много трудно и рядко да дава добър резултат. (Пример за такъв ре-активен тероризъм е разстрелът в Шарли ебдо. От друга страна, да си спомним, че Брайвик изби норвежки деца в един свъхтерористичен акт: терористи са не само мюсюлманите.)
16. Обратно на „вътрешните”, терористите, идващи отвън, са про-активни. Те са войнстващи монокултуралисти и искат цялата Земя да види светлината, т.е. да слави Аллаха и да живее според дадените от него закони – или да загине по-добре. Техен е романтичният лозунг: „Ние обичаме смъртта повече, отколкото вие живота” За истински вярващите в това учение всяка ситуация е тип win-win: ако победя – побеждавам с победата на Аллах и кой като мене!; ако загина, отивам като герой право в Рая и кой като мене! С такива хора е трудно да се говори и невъзможно да се преговаря. (Пример за такъв про-активен тероризъм са скорошните брюкселски атаки.)
17. За разлика от терористите бежанците като цяло са неидеологични, поради което – тъй като не са политически емигранти – ние сме склонни да ги сложим в единственото си друго чекмедже: икономически емигранти. Грешка. Типичният икономически емигрант иска в новата държава да просперира, поради което иска да работи. По всяка вероятност той носи със себе си някакви трудови умения и дири да ги приложи. Бежанецът просто бяга душа да спасява. Заради това бежанците са всякакви. Част от тях наистина ще влязат в ролята на икономически емигранти; друга част ще станат икономически паразити; трети ще се проявят криминално; четвърти – ще се пропият или наркотизират и ще се обезчовечат. Освен това, факт е че сред такава пъстра дружина успешно се прикриват и терористи. Държавата, която ще вземе политическото решение да придобие такова ново малцинство, ще вземе много трудно и много рисково решение.
18. От друга страна, по същината си това е същият проблем, който същата държава вече сигурно има с населяващите я малцинства. И пред тези малцинства стои дилемата адкултурация или капсулация, и пред държавата – дилемата мултикултуралистки или монокултуралистки политики. При това едно етническо малцинство – примерно преобладаващата част от ромското малцинство у нас – което отказва да се образова в културата на мнозинството, е все още относително малък проблем – просто защото е малцинство. Големият културен проблем пред една държава настъпва когато мнозинството откаже да се образова в културата на мнозинството. В България не сме стигнали до там, но тревожещи симптоми изскачат постоянно. И причината не е, както ”разсъждават” задаващите тона медийки, че „българите гледаме от циганите и се учим да не работим”. Причината е, че мнозинството у нас интуитивно е усетило: за да просперираш днес по най-лесния начин в българския бизнес или българската политика, не ти трябва българска култура. Не ти трябва никаква култура.
Б. Поглед към едно начало на решение: закон и спазване на закона
19. Казахме, че в националната държава формалната унификация става чрез закона, а съдържателната – чрез културата. Дотук видяхме, че мислейки за тая проблематика през призмата на културата, можахме да подредим донякъде един много сложен пъзел. Но от това, че сме го поподредили с думички, той не става по-малко сложен на практика или когато дойде ред да се взимат политическите управленски решения. Затова да погледнем на тези неща формално (не в смисъл нечовешки или аморално, а просто от гледище на формата). Да видим как стоят нещата от гледище на закона.
20. Законът има едно основно правило – пред него всички трябва да са равни, иначе той не е закон. Който харчи ток, да си го плаща, иначе няма ток. Културните различия тук не се гледат – и правилно. Нали аз ползвам тока просто като съвременен човек, а не по някакъв специален ромски или български начин. Дотук добре. Трагедията започва, разбира се, на равнище „прилагане на закона” – примерно аз като политик ще кажа на компанията да не прекъсва тока на неплатилите роми, пък те ще гласуват за мене, да си продължа с краденето. Това обаче не е проблем на малцинствата и културите, това е проблем на корупцията, полицията и съда. Не са ни виновни малцинствата!
21. Законът обаче има и едно второ, също основно правило, което обаче се забравя по-често от първото. Всички ние трябва да се съобразяваме със закона, иначе всички еднакво понасяме законово наказание, но и законът трябва да се отнася до всички нас. Иначе не е закон, а прикрита диктатура. В българската история са печално известни Законът за защита на държавата и Законът за защита на нацията, когато (донякъде) демократична България реши да подражава на тоталитарна и расистка Германия. Тези „закони” бяха закони само по име, по реалност бяха декрети против еврейското малцинство у нас. Всякакви днешни „закони” или „кандидат-закони”, които се отнасят, примерно, само до бежанците, а не до всички, са също такива скрити тоталитарни декрети. С такива декрети се управлява при диктатура, не при демокрация.
22. Доброто на закона е, че тъй като е формален, може да бъде прилаган еднакво към всички. Лошото му е, че тъй като е формален, пред закона дори всички да имат равенство, най-често не получават справедливост. За мен със заплата хиляда лева една глоба в трамвая е повече срам, отколкото загуба на пари. За теб с пенсия 150 лева същата глоба може да е малка икономическа катастрофа. Още по-големи несправедливости могат да се получат, когато съдим човек от друга култура – примерно нещо, което ще наложим и което в нашата култура минава за безобидно, в неговата може да е непоносимо. Но нищо не може да се направи. Ако искаме да имаме национална държава, а не империя, дори мултикултурализмът не може и не трябва да разрушава единството на закона. Типичният вопъл: „Да, ама нали и тоя закон е ваш, продукт на вашата култура, с какво право ще ми го налагате на мен, човека от не-вашата култура?”, трябва да го оставим без отговор на правно равнище. На човешко можем да съчувстваме. Но на равнище здрав разум знаем, че ако искаме да живеем общо, трябва на поведението си да наложим определени граници. И че тези граници понякога – а за културните малцинства често – произвеждат несправедливости. И отново е въпрос на избор – да съм в тази държава със закон плюс несправедливости, или в друга, с други затруднения в живота.
23. Кой знае защо, когато говорим за „пускане на бежанците у нас”, сякаш премисляме , че те няма да спазват закона, нещо повече, привиждаме, че и ние няма да изискваме това от тях с пълна сила – или просто няма да успеем да го наложим. Това, разбира се, няма основание да е така, а ако въпреки всичко е така, вината не е в бежанците, а в нас, в други наши недотамъчности. От друга страна, отново здравият разум ни казва, че трябва да приемем само толкова бежанци, на колкото можем да наложим спазване на закона. Риторични възгласи от типа „ние на себе си не можем да го наложим, та на тях ли?!” в случая са безпредметни, защото прехвърляме върху бежанците чисто наш си, вътрешен проблем, който просто излиза на авансцената поради наличието на бежанци. А ако не можем да решим този наш вътрешен проблем, тогава да кажем пред света защо не можем да приемем ни един бежанец, нито имаме право да съдим и един българин: защото не можем да осигурим прилаганато на закона. А не да се крием зад „сложните етнически проблеми”, тероризми и мултикултурализми.
ПП: „Защо няма цифри? – те нали говорят за себе си!” Защото, за да проговорят „сами” „цифрите” (имат се предвид числата, разбира се) трябва да сме ги разположили на мястото им в една обща теоретична схема, по която да има научен консенсус, а ние да я знаем. Казахме, че такава теоретично схема няма. Тогава не знаем как да тълкуваме бройките, ако искаме да вземем въз основа на тях политическо решение. Примерно, ето как „разсъждаваме”: Чикагският университет дава числото 4400 за самоубийствените атентати в целия свят в периода 1982-2015 година. Добре, това много ли е или малко? От една страна – 4400 атентата – ми много е. От друга страна – 33 години – 4400 на 33, излиза средно към 133 атентата годишно, средно около един на три дена за целия свят – това много ли е? Ама аз съм управленец от национална държава, а тези бройки са за целия свят, а мене ме избират моите съграждани, не целият свят, каква политика мога да предложа по въпроса, като не знам това много ли е от гледище примерно на България и трябва да направя нещо? Или е малко и трябва да направя друго нещо? И др. под. невчесани мисли. Които се появяват практически при всяка хуманитарна криза: човещината и числата трудно се свързват. Повечето числа не ни помагат, ако сме честни. А ако искаме да манипулираме, пей сърце, цифрите говорят сами за себе си, при това с нашия глас! (Примерът с изследването на Чикагския университет заемам от изключително добрата книга на Димитър Михайлов Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия изток. Издател БИМАП СС, София 2016.)
Деян Кюранов е политолог. Доктор по философия, завършил СУ “Св. Климент Охридски”. Програмен директор в Центъра за либерални стратегии (ЦЛС).
