Психолозите добре познават теста на Бине и Симон, първия тест за измерване на интелигентността и умственото развитие. Създаден е от двама френски психолози, Алфред Бине и Теодор Симон, по поръка на Министерството на образованието през 1905 г. Целта е да се определи разликата между реалната възраст и умствената възраст при деца с интелектуални дефицити. Тестът е наречен E.M.I. и служи вярно на поколения психолози. По един подобен начин съфамилник на Алфред – писателят Лоран Бине, прави тест, но този път не на умствено изоставащи деца, а на историята, искайки вероятно да провери доколко и тя в развитието си не изостава.
Длъжен съм най-първо да посоча, че Лоран Бине се настани трайно в корпуса на българската литература (твърдя, че всеки превод се превръща по един или друг начин в част от българската литература: да казвам ли какво дължи Иван Вазов на „Клетниците“ или Теодор Траянов на „прокълнатите поети“?) още с първите си преведени книги: забележителните „HHhH, Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ (2018) и „Седмата функция на езика“ (2018), и двете издания на „Парадокс“. Двата романа заедно с „Цивилизации“, най-новия преведен, „Парадокс“ преиздаде току-що, с което безусловно затвърди стабилното българско присъствие на Лоран Бине (и трите книги са преведени от Владимир Сунгарски). „Цивилизации“ е премиен роман, получава през 2019 г. Наградата на Френската академия. Предишните също са награждавани, но в случая не това е най-важното, а нещо друго: начинът, по който Бине се отнася с историята, с онова, за което сме навикнали да мислим, че щом се е случило, значи вече е непроменимо. Историята няма условно наклонение, гласи известната фраза, но писателят поставя под въпрос тъкмо нея: изследва я, изпитва я, провокира я. Поставя историята на ученическата скамейка, а за неин учител и изпитващ назначава литературата. Ако трябва да установим разликите в неговите романи, те са именно в начина, по който той обглежда това непроменимо, на което толкова много държи историята като наука: върху операционната маса под литературния скалпел е наместено всичко, което определяме като „исторически факт“. „HHhH, Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ проследява доколко е възможно да се вдълбаеш истински и фактически в миналото, доколко си в състояние да го представиш след години, след много-много години такова, каквото в действителност е било, каквото наистина е протекло. Лоран Бине издърпва от това минало случая с атентата срещу Райнхард Хайдрих, извършен от чешките антифашисти Йозеф Габчик, Ян Кубиш и Йозеф Валчик на 27 май 1942 г., проследява почти минута по минута покушението, разхвърляйки между тези пунктуални времеви отрязъци разсъжденията си доколко можем да се доверим на претенцията (си), че онова, което разказваме, е истина; че сме кадърни да възстановим събитията в тяхната най-точна, най-прецизна последователност. В България Христо Карастоянов с първия си роман от трилогията за Гео Милев „Една и съща нощ“ (2014) стори нещо подобно; Стефка Хрусанова пък горе-долу по това време преведе от унгарски първите две части от трилогията на Ласло Мартон „Братство“ – „Принудително освобождение“ (2015) и „Трите капки кръв от Рая“ (2018), където унгарецът Мартон поставя същите въпроси като французина Бине и българина Карастоянов: доколко е възможен историческият роман и изобщо възможен ли е той, след като едва ли бихме могли да бъдем толкова уверени, че разказаното в „Кръстоносци“ например или в „Под игото“ е точно такова, каквото ни го (пре)предават съответно Хенрик Сенкевич и Иван Вазов. Сиреч възможно ли е истината на историята да се преобрази в литература на истината?
„Седмата функция на езика“ подхожда към историята по друга пътека, опитвайки тъкмо въз основата на непроменимото да разиграе една история възможна и достоверна, макар и все пак измислена, изфантазирана (има в него една българска камионетка почти като „българския чадър“); третият роман обаче, „Цивилизации“, в това отношение е доста повече радикален – абсолютно не му пука за непроменимото на историята, направо го изпраща наказано с вдигнати ръце („Предавам се!“) в ъгъла, оформяйки напълно алтернативна история (звучаща, между другото, съвсем правдоподобно). В този най-нов роман на Лоран Бине не Европа открива Америка и я завладява, а Америка открива Европа и я завладява. Началото на тази друга, съвсем различна история поставя една викингка, която отказва да се върне назад от Винланд към Гренланд, Исланд и Нордланд, а завива на юг, за да достигне Куба и Мезоамерика. Така местните племена се сдобиват с коне и… И тръгна, тръгна другата история, абсолютно другата история. Идеята е, че историческото развитие – колкото и да се мъчим да открием законите, по които се движи, всъщност може да бъде изменено от напълно невинна случайност, от нищо и никакъв детайл; ефект на пеперудата…
Не зная, прочее, дали Лоран Бине се е учил от Жан д’Ормесон, починалия през 2017 г. член на Френската академия, но който е чел този велик французин и неподражаем автор („Историята на скитника евреин“ е първата книга, която ми показа очарованието на постмодернизма – очарование, което ме държи и до днес; „Парадокс“ я издаде през вече далечната 1995 г.), няма как да не усети сходствата на „Цивилизации“ със „Славата на империята“, публикувана в оригинал през 1971-ва, а на български – през 2018 г. Алексий на Д’Ормесон е като Атауалпа на Бине: и двамата създават империи от нищото, и двамата са исторически фигури, но с едно толкова инакво присъствие в историята-роман, че свят ти се завива. Чуйте и преценете: „По-късно тази сцена щеше да бъде увековечена от Тициан: Атауалпа, млад, красив, царствен в достойнството си, с папагал на рамо и с пума, която държи на каишка, заобиколен от жените си“. Както Д’Ормесон вплита в едно реалност и фантазия, по същия начин го прави и Бине. Историята се оказва с восъчен нос, литературата го насочва накъдето си иска…
Няма повече да издавам от съдбата на европейската империя на инките, само ще кажа, че краят на „Цивилизации“ е също забележителен: Бине съвсем по хлапашки пакостливо среща очи в очи Сервантес, Ел Греко и Монтен, за да покаже вероятно, че и неговият роман е като този на великия испанец, а именно – смес и сблъсък на действителност и въображение (дали не това е най-семплото определение на изкуството на романа?), от който можеш да почерпиш жизнена поука – есетата на Монтен, но и да се насладиш на изкушенията на измислячеството – картините на Ел Греко. Чисто забавление, чиста игра, чиста наслада – това е „Цивилизации“ на Лоран Бине, който ни показва по превъзходен начин, че историята – въпреки всичките си претенции да бъде учителка на народите, е само най-обикновена ученичка на литературата. Разбира се, само на добрата литературата, като тази на Лоран Бине…