Разговор с хърватската режисьорка Хана Юшич за новия ѝ филм „И Бог няма да помогне“ (Хърватия, Италия, Румъния, Гърция, Франция, Словения), който получи Почетен диплом в Балканския конкурс на 30-ия София Филм Фест
Първото впечатление, което прави този филм, са въздействащите природни картини и специфичната атмосфера, която създава, близка до магическия реализъм. Киноезик, който ни отвежда и във вътрешното пространство на героите. Едновременно с това във филма присъстват и специфични разминавания. От една страна, Балканите се свързват с традицията. Знаем, че традицията е нещо затворено, тя не пропуска лесно новото и често е консервативна. Но вие играете с това. Музиката, която чуваме, е от 80-те. Виждаме и сценография, която напомня на уестърн историите. Да започнем от тези разминавания.
Композицията на този балкански микс, който се опитвам да представя, идва от усещането, което обикновено свързваме с Хърватия, Сърбия, Югославия – селския живот, овчарите, изолираните и племенни общности. Но исках да се дистанцирам от този образ. Не искам да показвам мъжете по този начин. Моето намерение беше да разгледам митичното пространство през очите на жените. Повече време прекарвам с жени в малки, затворени общности, обградени от мъжката традиция, и смятам, че е важно да се видят тези различия. Илия е мъжкият персонаж, но той не предлага нищо извън очакваното. За уестърн традицията има нещо забавно: през 70-те в Хърватия имаше много спагети-уестърн филми. Именно това пространство, вече познато от този тип филми и представляващо приятна смесица от стилове, реших да използвам, за да насоча вниманието към тях, като го пренеса в контекста на някогашна Америка.
Музиката във филма звучи изключително модерно на фона на суровия пейзаж от 1905 г. Каква беше целта на този анахронизъм?
Един от способите да се откъснем от тези големи югославски филми, в които фокусът беше върху хората от малките населени места. Там има този инструмент, гусла, който използват овчарите. Исках с музиката да илюстрирам света по непосредствен начин, да пресъздам музиката в техните души. Не обичам, когато музиката във филмите просто оцветява емоциите, които виждате по лицата на хората. По-скоро музикалните секвенции и поредности във филма, където музиката се разстила върху цялата сцена. Много харесвам „Танджърин Дрийм“ и исках да вмъкна точно такъв тип музика. А уестърните и тяхната музика от 70-те години бяха вдъхновение, въпреки че не съвпада с периода на филма.
Във вашия дебют „Стига си ми гледал в чинията“ едно семейство е затворено в апартамент, усещането е клаустрофобично. Тук преминавате към много по-голямо природно пространство, което по специфичен начин също е затворено.
В първия си филм исках да предам това клоустрофобично усещане на тесен апартамент, което задушаваше моите персонажи. Тук е обратното: исках да ги поставя в това огромно природно пространство, да се чувстват свободни, но те отново са ограничени. Да, исках да покажа, че хората са в определен затвор. Но освен това ограничение, исках да разкрия и живота на овчарите. Причината за това беше, че бях проучвала живота им. Прекарах определено време в планината с овчари, които живеят по цели лета там. Живях като тях, изпитах суровия живот, на който са подложени, и исках да се потопя изцяло в техния свят, да се превъплътя в тях. Когато бях с тях, ги следвах заедно със стадата им, виждах колко са самотни. Този занаят е такъв дълбоко в същността си: хората са разпръснати, събират се рядко. Но за разлика от миналото, когато са имали големи стада и са се събирали, сега те са много разделени. Те просто седят на едно място, напълно самотни сред природата. Моментът на самота – без телефон, без разсейвания, просто гледайки овцете – исках да го предам на екрана. Това е един вид вакуум.
Доколко тези чувства и усещания са свързани с нашето възприятие и с натрупаните представи за другия? Тук се появява и историческият контекст, който е свързан и с определяни предразсъдъци. До каква степен героинята, която говори друг език и в която всеки припознава собствените си страхове, е отражение на настоящата ситуация в света, който все повече се капсулира и вакуумира?
Създавайки филма, исках да говоря за нашето време, да има смисъл тук и сега. Идеята ми не беше да създам исторически филм без връзка с настоящето. Всичко е политика, човек трябва да заеме позиция. Тези овчари, за които ви разказах, с които прекарах доста време, вечер биваха посещавани от граничните полицаи. Пиеха с тях, докато други с термоочила патрулираха границата, търсеха нелегални имигранти и понякога ги залавяха и наказваха. Виждах как един си вършеше работата, обикаляше да гледа за незаконни имигранти, а другият седеше и пиеше с нас. Беше много странно усещане – реалността и измислицата се преплитаха. Именно това исках да покажа чрез героинята Тереза. Може би нямате представа как е в Хърватия: за първи път в нашата история имаме имигранти от други държави и други раси. През последните години може би около 200 000 души дойдоха да работят тук, и то работа, която хърватите не искат да вършат – например в пекарни или кухни. За първи път бяхме изправени пред бедни имигранти, по-бедни от нас. Това е тест за човечност – как ще подходим към тези хора.
Много бързо възникнаха протести, проблеми, недоволство: „Защо дойдоха тук? Крадат ни работата!“. Но всъщност те просто вършат това, което ние не искаме да правим. Спят в едно и също помещение, работят, опитват се да си изкарат прехраната. Исках филмът ми да бъде точно за този момент в историята на Хърватия, когато жени с по-тъмен цвят на лицето, говорещи различни езици, биват обругавани заради това, че са различни.
Каква е ролята тук на магическия реализъм?
Във филма исках да изследвам момента, когато един човек усеща, че другият е откраднал живота му. Този магически реализъм е изключително важен за мен. Чрез персонажа на Марко Митрович се опитах да навляза в това пространство.
Разкажете за работата ви с Мануела Мартели и Ана Мария Веселчич, как изградихте тази връзка помежду им, която е изградена изцяло на присъствието им, без думи?
Беше интересно. При Мануела започнах работа от самото начало и написах персонажа на Тереза на основата на самата нея. Другите персонажи ми отнеха повече време. Пробвах с различни актриси, но не се получаваше. Около пет месеца преди снимките попаднах на Ана Мария Веселчич и ги комбинирах – и изведнъж всички сцени започнаха да се получават. Сцените с тях просто си намериха мястото. С двете експериментирахме, търсехме ритъма им. В сценария има хора, които говорят различни езици и не се разбират. Често си мислите, че няма как да се получи разбирателство, но при тях развих един общ език. Идеята беше, че двете имат химия помежду си – човек може да повярва, че общуват с личните си емоции, със сърцето си, без да използват езика. Ако това електричество и тази химия между тях не съществуваше, мисля, че всичко щеше да потъне.
В този случай ли „И Бог няма да помогне“, ако тази връзка между нас, хората, не съществува?
Да, точно така. Заглавието беше много важно по две причини. Едната е тази: Господ няма да ни помогне, трябва сами да си помогнем, трябва да разчитаме един на друг, да сме солидарни един с друг, да сме мили помежду си. Втората причина е по-сурова: исках жестокостта на това твърдение да се разбере. За нас, които сме отгледани със знанието, че Господ е добрият, той винаги ще ни пази, за нас това е обичайно детско схващане. А всеки ден ни доказва, че това не е вярно.
Да поговорим за женския поглед във филма.
За мен представата за женския поглед във филмите е изключително труден въпрос, за който все още не намирам ясен отговор. И аз самата се боря с него в себе си. Често в киното, когато се опитваме да покажем женската гледна точка, виждаме толкова много примери за жени, които са майки, любовници или по някакъв начин са свързани с мъжките персонажи. Сякаш ролята им е да подкрепят или да не пречат на мъжете, но според мен това е погрешно. Като жена понякога усещам, че очакват от мен някаква помощ – „вие сте жена, ще ни свършите работата“. Освен това поставянето на етикети като „женски филм“ ми се струва ограничаващо и дори краде от авторството на женските режисьори. Моят филм получи награда за равенство на половете и това ме накара да се почувствам странно. Мислех, че ще бъда оценена за художествените си постижения, но това не се случи.
Превод Ивелина Митова
Хана Юшич е родена в Шибеник, Хърватия. Завършила е режисура в Академията за драматични изкуства в Загреб. Досега е написала сценариите и е режисирала няколко късометражни филма, сред които „Мраз“ (2011), „Терариум“ (2012) и „Загреб Хонолулу“ (2014). Авторка е на сценария на детски филм „Загадъчното момче“ (2013). Премиерата на дебюта ѝ като сценарист и режисьор на пълнометражния филм „Стига си ми гледал в чинията“ (2016) е на филмовия фестивал във Венеция.
