Начало Идеи Гледна точка Технологично безсмъртие или друга смърт
Гледна точка

Технологично безсмъртие или друга смърт

3532

Неотдавна прочетох какво е записано в един екзотичен манифестен документ на радикалния трансхуманизъм – „Принципите на екстропията“ от 2003 г.: „Трансхуманистите – казва се в него – разширяват хуманизма, като отхвърлят идеята за човешките граници, прибягвайки до средствата на науката и технологиите, съчетани с критичната и съзидателна мисъл. Ние оспорваме неизбежния характер на старостта и смъртта… Ние виждаме човечеството като преходна фаза в еволюционното развитие на интелекта. Обявяваме се за употребата на науката за ускоряване на преминаването ни от участта на човеци към тази на трансчовеци или постчовеци… Смятаме за абсурдно да приемаме т.нар. естествени граници на живота във времето.“

Наясно съм, че реализирането на проектите на радикалния трансхуманизъм – ако въобще е възможно – е далеч, далеч в бъдещето. Но се замислих: а действително ли освободен от смъртта ще бъде един технологично освободен от самата си (човешка) природа човек? Свободен ли ще бъде в действителност от смъртта, заменилият човешката си (тленна и смъртна) природа с технологично безкрайно поддържана (напр. „рециклируема“) природа човек, живеещ безкрайно във времето? Свободна ли ще е именно тя, личността на човека, заменила човешката си природа с не-човешка? Защото само ако това е така, последователното нихилиране на човешката природа – на човека, на homo – което ни предлага да извършим радикалният трансхуманизъм, ще има оправданието, което ни посочва и което трудно бихме могли да опровергаем. Нали ще бъдем освободени от… смъртта!

Работата е там обаче, че обещавайки да освободи човека от злото на крайността, трансхуманистичният проект не обещава (и не би могъл да обещае), че ще го освободи с това и от злото като такова. А това, както ще се опитам да покажа сега, предопределя една катастрофа на целия проект изобщо.

…Всъщност, никак не е трудно да се съобрази, че безкрайно пребиваващата в този свят личност, с това самото, че пребивава именно без-крайно, не става и една морално-добра личност, една свободна от злото личност. Да, при успех на трансхуманистичните усилия тя би се освободила от едно зло, което с неминуемост я връхлита – от злото на тленността и разпада на природата ѝ. Но ще означава ли това – нека се попитаме – че с постигнатото освобождение от въпросното зло тя ще се освободи и от злото в самата себе си – от злото на самата личност? Това, разбира се, въобще не може да се утвърждава, доколкото, повтарям, без-конечният живот, дори ако бъде генно-инженерно постигнат, съвсем не ще бъде със самото това, че е безконечен, още и живот на морално добро същество. Наивно, а от християнска гледна точка и направо погрешно е да се мисли, че всички злини (а и самият източник на злото) имат основанието си в крайността на човешкия живот. Християнската мисъл утвърждава даже обратното – че самата крайност, смъртност на живота има своето основание в злото – че смъртта е пределният резултат от злото. Но ето защо, ще трябва да съобразим – технологично „поправения“ (но именно само технологично „поправения“) човек – trans-homo, за който адептите му твърдят, че ще е освободеният от смъртта и следователно, напълно осъщественият човек – вместо да намали обема на злото в нашия свят, би могъл дори да го… увеличи. При това в грамадни размери. А пък, ако действително пределното следствие от злото е смъртта, то значи, макар и не във вида, в който я познаваме днес, смъртта в един трансхуманистичен свят би могла да се разпростре в още по-големи мащаби, и дори буквално да овладее за себе си този свят.

И това съвсем не е толкова трудно да си представим.

Защото нали можем да си представим дори само безкрайно поддържания в битие, безкрайно живеещия злодей от типа на Сталин, Хитлер или (о, ужас!) Путин. И тази представа, казвам аз, ще е само далечно приближение към онова специфично зло, което би могло да завладее един свят на безсмъртните, на можещите да живеят безкрайно. Кой например би могъл да ни гарантира, че в него, измежду безсмъртните, едни от тях – а именно най-злите (които, повтарям, няма да изчезнат поради обезсмъртяването си) – в един момент няма да заграбят властта над останалите и да ги превърнат всичките във… вечно живи роби. Тъкмо в такива, защото ще могат да бъдат перманентно поддържани в битие; защото ще им бъде дадено безсмъртие, което – според израза на зловещия герой от романа на Клайв Стейпълз Луис „Онази грозна сила“ – „те няма да могат да откажат“, от което няма да могат да се отърват. А дали тогава – нека си зададем този въпрос – техните, да, освободени от органичната, човешката природа личности (които днес са „поробени“ и „осъдени на смърт“ от тази последната), вместо безкрайно живи няма да станат, напротив – именно безкрайно(безизходно) мъртви личности? Без-крайно мъртви, казвам, защото… без-крайно няма да бъдат личности, а само хуманоидни „рециклируеми“ инструменти на своите господари. Те ще бъдат, за разлика от днешните човеци, които дори ако бъдат направени роби, все пак са само временно такива, доколкото разлагането на човешката природа по парадокс ги освобождава от робуването – едни без-смъртни роби, т.е. без-смъртно мъртви личности.

Нещо повече, както това ни е представено в същия роман на К. С. Луис – твърде наивно е да си представяме, че достигнал до способността да заменя тленната си смъртна природа с технологично „подобрена“ и „вечно“ поддържана, човекът, придобил тази способност, ще побърза да „разпростре“ достижението си върху цялото човечество, за да го облагодетелства. Напротив, бидейки не освободен преди това от злото, този човек би могъл да реши да запази без-крайността на пребиваването във вид на „привилегия“ за един-единствен субект, за себе си, и по този начин да се превърне в абсолютен господар над живота и смъртта на всички, да присвои властта да дава (не-органичното, технологично поддържаното) битие на когото пожелае, за колкото време пожелае и за каквато цел пожелае и съответно – да отнема това битие от когото пожелае, когато пожелае и за колкото време пожелае. Отново питам: защо трябва да сме убедени, че „технологично произведеното“ безсмъртие ще се „разлее“ след изобретяването си като благ дар върху всички и по един и същ начин върху всички, а няма напротив – да се присвои като властова привилегия от малцина и в края на краищата от едного – от най-„способния“ злодей – след като технологичното съвършенство само по себе си не дава морално съвършенство, ликвидиращо злото? А пък една от фундаменталните прояви на злото е его-центризма, изключващото себе-любие, което именно при достигнатата способност за технологично поддържан безкраен живот, ще иска да се удовлетвори в ултимативна степен – да направи притежателя на своето „себе“ абсолютен господар – зъл бог. Присвоената тогава от „единствения“ привилегия на без-смъртието ще го направи способен не само да отнема живота на останалите, без сам да е заплашен от същото, но и да практикува нови видове смърт – тази например, която посочихме: да поддържа в положението на без-смъртни роби, на без-смъртно мъртви личности каквото количество същества си поиска…

Но нека не отиваме дори до тези крайни последици, до които може да доведе о-без-крайностяването на земния живот, при непремахнатост на злото в него. Още днес хората могат да си дадат сметка за възможните резултати от едно радикално трансхуманистично „постижение“ в свят, в който многоòбразното зло остава налице. Та нали – би могъл да съобрази всеки – при неотстранеността на злото на социалното неравенство например, е безспорно, че от трансхуманистичните завоевания днес първо (и даже единствено) биха се възползвали само богатите (народи, прослойки и т.н.), докато по-бедните биха останали онеправдани в „смъртното“ си битие. Което от своя страна би придало на това зло – на злото на неравенството, още по-голям мащаб и би го задълбочило от чисто материално до фундаментално екзистенциално неравенство. Защото, още по-нататък – при неунищоженост и на злото на себе-любието (разгръщащо се иманентно в злото на власто-любието) привилегията на „освободения“ от крайността живот, който ще придобият само по-състоятелните, с много голяма доза вероятност би могла да ги изкуши да превърнат тази си нова привилегия в инструмент(и) за интензифициране на своята власт.

Дори обаче да предположим (без достатъчно основание), че човекът би проявил морална коректност и би започнал да практикува „усъвършенстването“ на човешката природа едва когато постигне достатъчна степен на благосъстояние за всички, то, макар тогава всички заедно да се сдобият с „безсмъртна“ природа, нали в много къс срок земята ще се пренасели критично и ресурсите ѝ ще станат катастрофално недостатъчни за „безсмъртните“. А това – пак казвам, при наличието на злото на себе-любието – непременно ще тласне вече успелите да се „обезсмъртят“ генерации към това оттук насетне да запазят земята единствено за себе си, да откажат битие на следващи генерации, с които да сподèлят тогава все по-ограничаващите се земни ресурси. А по този начин те всъщност ще осъдят на (предварителна) смърт всички онези, на които ще откажат да бъдат родени и прибавени към човешкия род. Безсмъртието дори на цялата постигнала възможността да си го „достави“ генерация ще бъде многократно „компенсирано“ от смъртта (не-битието, не-родеността) на следващите я. И тази „смърт“ далеч ще надхвърли по мащаб „без-смъртието“ на присвоилите си го.

Но нека да си представим дори и това, че хората ще проявят моралната коректност да започнат да практикуват трансхуманистичното „безсмъртие“ чак когато не просто всички ще могат да го позволят за себе си, но и чак когато съобразят функционирането на „трансхуманната“ си природа с обема на световните ресурси – т.е. когато „минимизират“ в оптимална степен потреблението и пространството на новата си „природа“, така че те да могат да продължат да бъдат споделяни от следващи, не лишавани от „безсмъртен живот“ потомци. Ще имаме ли достатъчно основания да примем, че сред увеличилите се неимоверно при това положение „изцелени“ от смъртта trans-homines, няма да се увеличат в същата степен и злите измежду тях, които ще започнат да разрушават постигнатото за всички заради себе си и нещата ще се върнат в изходната ситуация, която вече си представихме, т.е. безсмъртните злодеи ще реализират антиутопичната картина с безсмъртни господари над безсмъртни роби (без-смъртно, вечно мъртви личности), а накрая – с един такъв господар („зъл бог“) и безкрай безсмъртни роби. Смъртта, сиреч, ще залее всемира с безброй мъртви личности – при това вечно, без-смъртно мъртви.

С две думи, при неунищоженост на злото, което безспорно не може да се постигне по технологичен път, унищожаването на органичната смърт ще доведе само до тоталното възобладаване на… без-смъртната смърт, която – ще трябва да се съгласим – изглежда би била дори повече смърт от днешната – еднократна и непребиваваща повече. А пък нека не се лъжем – унищожаването на злото човекът въобще не може да постигне не само по технологичен начин, а и по какъвто и да било друг, сам от себе си.

Само Бог следователно се оказва Онзи Единствен, Който, както винаги са утвърждавали християните, може да спаси от смъртта истински.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора