Предишният текст публикувах с изричната уговорка, че е написан от гледната точка на християнин. Темата обаче продължи да ме вълнува и през изминалата седмица (още повече че тя претърпя развитие, за което ще спомена по-долу). По нея този път обаче ще пиша като гражданин и (по убеждения) демократ. Не мисля, че двете гледни точки са несъвместими – все пак ние, християните (все още) не живеем единствено на небето, но обитаваме този свят, в който – поне от 1989 г. – сме именно граждани, а не поданици.

Не може да не се забележи, че кампанията, за която писах миналата седмица и която – убеден съм, съзнателно бе раздухана от определени медийни среди – през изминалите дни измести своя фокус. Ако в началото (когато написах предишния си текст) тя бе насочена към възбуждане на „възмущение в обществото“ от т. нар. съкратено съдебно производство при направени самопризнания от страна на обвинените за особено тежки криминални престъпления (благодарение на които техните присъди се съкращават от „до живот без право на замяна“ на между 20 и 30 години затвор), а също и към определени случаи на предсрочно освобождаване на убийци и изнасилвачи, тази кампания постепенно се концентрира в последните дни върху предсрочното освобождаване на… един единствен човек – австралиеца Джок Полфрийман, убил преди 12 години „наше момче – студент“. Случаят – както започнаха да ни уверяват (без емпирично потвърждаващи данни) предизвика „дълбоко и масово възмущение сред обществото“ и въобще – у „целия български народ“.

Само че през изтеклите дни у мен започна да узрява въпросът – дали именно „случаят“, тоест съдебното определение за предсрочното освобождаване на Полфрийман – предизвика въпросното „обществено възмущение“? Или нещо друго? Защото вижте: през 2012 г. са публикувани данни[1], от които става ясно, че във времето когато е бил вицепрезидент (на Георги Първанов) генерал Ангел Марин, възползвайки се от правото си на „помилване“ е съкратил наказанието на общо 433 престъпници, повечето от които осъдени за убийство. В резултат на това помилване, например убиец осъден на 20 г. затвор излиза на свобода след 7 г. зад решетките, а друг – пак осъден на 20 г. за убийство след… само 10 месеца в затвора. Това са данни, неоспорени от никого и значи – „официални“. Искам дебело да подчертая, че аз изобщо не отричам даденото от Конституцията право на президента и вицепрезидента да помилват. Питам се обаче: защо тези 433 случая на предсрочно освобождаване на извършили убийство люде не просто никога не успяха да предизвикат „възмущението на обществото“, но – убеден съм – дори повърхностно не „одраскаха“ съзнанието на неговите членове? При това те са предсрочни освобождавания от наказание, извършени не след решение на съдебен състав, а по еднолично усмотрение на един вицепрезидент. Ще кажа пак, че данните, които привеждам не са недостъпни, не са непубликувани (от къде иначе бих могъл да ги науча аз – един обикновен „член на обществото“), но… така и никога не предизвикаха „скандал“. Пак казвам – мисля, че едва ли до днес някой им е обърнал дори внимание. Или друг пример: преди няколко години английски футболен хулиган на име Майкъл Фийлдс, при сбиване в нашата страна, инициирано еднозначно от самия него, ранява тежко български гражданин (слава Богу „случаят“ тук не завършва с убийство). Задържан е и е осъден, струва ми се на 7 години затвор, но по искане на британските власти е екстрадиран в Англия, за да изтърпи наказанието си там. След много по-малко от 7  години обаче английският съд го освобождава. За „случая“ тогава нашите медии писаха – писаха после и за предсрочното освобождаване на престъпника. И ето – и да е имало по онова време „възмущение на обществото“ ни (а случаят е сходен с този на Полфрийман – извършителят е чужденец – „западняк“ и също е предсрочно освободен, при това там, на Запад), то явно въобще не е било толкова „дълбоко“ щом – това трябва да признае всеки – „случаят“ отдавна е напълно забравен. Пак питам: защо?

Отговорът и за двата примера, които дадох, мисля се налага от само себе си. Изглежда у нас не „случаите“ предизвикват определени масови чувства в „обществото ни“, а „обществото“ бива настървявано по определени „случаи“, при това от същите медийни среди, които след това уж „само регистрирайки“ въпросните чувства започват да ги разпалват още повече като ги предлагат за „задълбочено обсъждане“ от разни психолози, психиатри (с кахърни физиономии), професионални „патриоти“ и прочее.

В „случая“ с Джок Полфрийман ситуацията е направо образцова в това отношение. Десетина дни по ред (всеки ден) една група медии ни „припомняха“ станалото преди 12 години на пл. „Св. Неделя“. Правеха го по начин, крещящо различен от онзи, по който едва по-късно започнаха да ни го изясняват други медии. Жертвата на „австралиеца“ – снимана в костюм и вратовръзка – ни показваше младеж, за който ни се съобщаваше, че е бил тогава „студент по право“. Съобщаваше ни се също, че във фаталната вечер той се „разхождал в центъра на София с компания“. Напротив – за убиеца (не мога да отрека, че Полфрийман е извършил убийство) се подчертаваше неведнъж, че е „служил в британската армия“ и подробно и многократно се описваше ножа (с 19 см острие), който е носил със себе си, и с който – при „възникналата свада“ (за какво по-точно не ни казваха) е пробол жертвата и тежко ранил негов „приятел“. След това – пак така всеки ден – ни разказваха за неговото поведение в затвора: упорито нежелаещ да признае вината си, агресивен, облепил стените на затворническото общежитие с някакви „позиви“ и – даже – (май) направил няколко опита да избяга от затвора. И ето: този човек – „убил български студент“, „убил българско момче“, „пролял българска кръв“ (точно такива изрази се използваха постоянно) един „състав на нашия съд“ е пуснал на свобода след (само) 12 години зад решетките. Какво безобразие, какъв позор! Българското „общество“ съвсем скоро бе вече „дълбоко възмутено и скандализирано“. И от „австралиеца“ и най-вече от „безотговорния съдия“.

… Едва десетина дни след тази „обработка“ – и то защото междувременно (но със закъснение) други медии бяха ни поднесли една доста по-различна картина за случилото се – започнаха да ни откриват неща, които през цялото време са били известни (но, разбира се, поради тяхното не-тиражиране или са ни останали непознати, или разбира се отдавна са били забравени от същото това „общество“). „Студентът“ Андрей Монов и „неговата компания“ – научихме – са били „ревностни привърженици“ на наш футболен отбор (при други случаи това се нарича „футболна агитка“ или дори „футболни хулигани“) с „особени възгледи“ по отношение на малцинствата (при други случаи младежи с подобни „възгледи“ биват наричани „бръснати глави“). Във фаталния ден, в който се били „разхождали“ по площада те – осведомиха ни повече от седмица след като други, но по-малко масови медии го изнесоха – се „спречкали“ с двама роми (според по-малко популярните медии и според излезлия на бял свят видеозапис, който съдът, осъдил „австралиеца“ не е разгледал на делото – те свалили единия от тях на земята и започнали да го бият). И ето: в този момент се намесил Полфрийман, който се втурнал сред – както също ни известиха – шестнадесетте „ревностни привърженици“ на нашия футболен отбор и в схватката си с тях, защитавайки себе си, извадил своя „19-сантиметров нож“ като нанесъл смъртоносния удар.

Картината на „случая“ започна да се променя, но работата вече бе свършена. „Общественото възмущение“ се беше възпламенило с толкова голяма сила, че „уточняването на разните подробности“ вече не го особено интересуваше. И най-вече – то бе успяло да се прехвърли (спонтанно?) от „австралиеца“ към далеч по-важни персони и организации. На първо място към председателя на съдебния състав, пуснал предсрочно убиеца. И как не, след като още в първите дни на „общественото възмущение“ и разбира се неслучайно, централен всекидневник го нарече „протестъра Калпакчиев“ и ни осведоми (без да посочва източниците си), че „симпатизирал на определени политически сили“ и подкрепял протеста срещу правителството на Орешарски през 2013 г. Така „общественото възмущение“ скоро надрастна одиозния „чужденец“ и се насочи към политизирания, „безроден“ съдия, а от там – съвсем логично и към „протестърите“ и „протестърството“ изобщо. Нещо повече: знаете ли, уважаеми читатели – откриха ни „само отразяващите“ възмущението на обществото медии – че „съдията-либерал“ преди време бил участвал в семинар ли, обучителна програма ли, организирани от… Българския хелзинкски комитет. Сещате ли се – онези „неправителственици“ и „грантоеди“, които получават пари „от Брюксел“, за да защитават престъпниците, циганите, гейовете, Истанбулските конвенции и стратегиите за детето. Но значи, съдията Калпакчиев не просто е „гнил либерал“, той е издал възмутителното определение – услужливо подсказаха от въпросните медии – бидейки „в конфликт на интереси“! Той е „свързан с БХК“, а пък същият БХК – и това е вече направо поразително – преди известно време бил „номинирал Полфрийман за човек на годината“[2].

Да, след тези допълнителни „разкрития“ какво вече би могло да промени припомнянето на онова, което собствено се е случило преди 12 години на площад Св. Неделя? Каквото и да се е случило тогава, днес ние разбираме нещо много по-важно: че всички сме вкупом жертви на гигантска конспиративна акция на „подмолно управляващите страната ни НПО-та“ (воюващи с „българщината“), на техните храненици – „демократичните жълтопаветни протестъри“ и въобще на световния „идеологически либерализъм“, отдавна поставил си за цел да превърне в „нормалност“ всяко извращение, да облече в бяло дори убийците!

Дайте си сметка колко бързо „общественото възмущение“ се прехвърли от „оня австралиец“ към подбрани български съдии. Споменатите медии многократно ни препратиха например „посланието“ на бащата на убития Монов, колчем видят по улиците Калин Калпакчиев „да го заплюват“ (нека си позволя да предположа – ако насърчени от преподаващите му го медии „членовете на обществото“ решат да приемат този призив, все ще се намери някой, който утре не просто „ще заплюе“ съдията, но и „ще му удари един в зъбите“, ако не нещо повече). След Калин Калпакчиев изплува и името на известния Лозан Панов (председател на ВКС, който ще трябва да се произнесе по искането на главния прокурор за връщането на Полфрийман в затвора) – сиреч: следете, „членове на обществото“, дали и този отдавна известен „либерал“ няма „да се издъни“. Накрай – като капак – „слушащите гласа на своя народ“ политици-„патриоти“ поискаха преди дни държавата да закрие Българския хелзинкски комитет, който, както става ясно, стои в дъното на целия „скандал“…

Аз пък, уважаеми читатели, ще си позволя да допълня: не е ли точно сега моментът „да закрием“ всички въобще правозащитни организации, чиято дейност – казали са ни го отдавна – се състои само в това „да защитават престъпници“? Не е ли – ако не днес, то утре – добре да се организира и едно грижливо проучване на всички в България, които (някога) са имали връзка с фондацията на Сорос, те да бъдат събрани в списък и да бъдат поставени под специален надзор – за да се пресече възможността им, заемайки публични длъжности, да продължат да влияят „пагубно върху българската съдебна система“, върху българската политика, върху българския живот изобщо? А не е ли добре още по-нататък (да речем, вдругиден) да се прегледат внимателно и строго всички, за които се казва, че от 1989 г. насам принадлежат към т. нар. „елит“ (подсказвам – разни професори, писатели и прочее хуманитаристи, определяни като „либерали“), защото те бездруго няма как да са станали такъв „елит“ без подмолната подкрепа на „соросоидите“ и „световните либерали“. И да им се възпрепятства възможността да продължат да „развращават“ нашето „традиционно“ общество като му внушават ценности, резултиращи в „освобождаването на престъпници“. Начините на възпрепятстването могат да се уточнят впоследствие.

Не, уважаеми читатели, тук аз не иронизирам просто. Аз виждам (вече) как всичко това, предизвикващите „общественото възмущение“ биха могли да направят, при  това скоро. Само довчера те наричаха митингите срещу кандидат-главния прокурор Гешев „натиск върху независимата съдебна власт“. Не вършат ли обаче днес те именно такъв натиск? Попитайте се как утре определен съдия ще си позволи да не издаде (каквито и да са обстоятелствата) най-строгата възможна присъда, като знае, че могат да накарат възмутеното общество да го заплюва по улиците? Как някой ще се реши на делова колаборация с която и да било правозащитна организация, като знае, че утре ще го стигматизират като сътрудник на „разложителите на обществото“? Едно настървено общество, уважаеми, няма нужда от съдебна власт, няма нужда от право-защитници. То започва само да съди и да раздава възмездие (както веднага след 9.9. 1944 г.) и само да защитава правата си (както му е угодно да ги разбира). А едно общество не тъй трудно може да бъде настървено. Видях го през изминалите десетина дни във връзка със злополучния Полфрийман, но видях и че отдавна вече той е само повод – технологията на настървяването с лекота го „отмести“, за да инсталира пред „обществото“… Калин Калпакчиев, Лозан Панов, Хелзинкския комитет, правозащитните организации изобщо, либералите изобщо, „елитите“ изобщо… И ще продължи да разширява този „възмутителен“ за „обществото“ кръг, докато не остави като легитимен изразител на „народните чувства“ само кахърния „кашпировски“ глас на подземните „харизматици“.

Да не мислите, че не може да се случи? Да не мислите, че не се е случвало?_________________________________

[1] https://www.standartnews.com/lifestyle-lyubopitno/marin_pomilval_predimno_ubiyci-131640.html

[2] Тук се чувствам длъжен да осведомя (и аз): твърдението на редица медии, че БХК е номинирало Джок Полфрийман за „човек на годината“ е абсолютна лъжа. БХК въобще не номинира за подобно звание. Той получава (и приема или отхвърля) такива номинации от отделни граждани, групи и организации, след което – от приетите номинации излъчва лица за „човек на годината“. Номинация за Джок Полфриман БХК е получил от австралийска гражданка, но я е отхвърлил. Съдия Калпакчиев пък не е „в конфликт на интереси“, защото никога не е бил някакъв служител на БХК. Неправителствените организации обичайно (и съвсем легитимно) организират свои събития, семинари и обучителни програми, участието в които е напълно доброволно и не задължава с нищо участващите в тях. То е рутинна дейност на НПО-сектора.