Тея не следва стил, а си поставя художествени цели. Не се бои от трудности и вярва, че духовната свобода на човека има потенциала да променя външните условия.
МЛАДЕЖКАТА ЛИГА
„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Тея Сугарева (5 декември 1989, София) е театрална режисьорка, която през последната година има съвсем не малко ярки постановки, сред които може да откроим „Мъртви души”, дипломния й спектакъл в НАТФИЗ, „Зазиданите”, пиеса на Ясен Василев, „Робин” на Анна Топалджикова, за чиято реализация получи наградата Икар 2014 за дебют, „Покана за вечеря” на Оля Стоянова, постановката на която й донеса друга престижна театрална номинация през тази година – Аскеер за режисура. Дъщеря е на двама от най-изявените български интелектуалци – Пенка Ватова, българист и литературен историк, и Едвин Сугарев – поет, критик, публицист, общественик. Именно с тази приемственост Митко Новков реши да започне своя разговор с нея.
Твоята майка, Пенка Ватова, е един от най-стойностните и внимателни изследователи на историята на българската литература през ХХ век, баща ти, Едвин Сугарев, освен че е сред най-титулуваните и добри съвременни български поети, е заедно с това литературен историк, публицист, общественик, политик – изобщо и двамата са хора на словото. Как тогава се случи така, че ти реши да замениш тишината и самотата на литературното творчество с шума и екипността на сцената?
Учила съм в Класическата гимназия. Там на даден етап всеки трябваше да се профилира в определена област. Най-логичното продължение на всеки „класик” беше в областта на културата или античните езици, историята или философията. Аз обаче избрах профил „Българистика”. Когато дойде време да завършвам, си казах, че искам да се занимавам с изкуството на писането. Единственото място, където то се учи професионално, е в НАТФИЗ – специалност „Драматургия”. Не ми потръгна с драматургията, но по щастливо стечение на обстоятелствата се заинтересувах от професията на режисьора. Тя е не само шум и екипност, както казваш, съчетава в себе си и тишината, и самотата в този предварителен етап на работата на режисьора с текста. Режисурата е най-комплексната творческа дейност, затова я избрах. Съдържа в себе си занимания с всички други изкуства.
Не ти потръгна с драматургията… Защо?
Ами не знам, не ме занимаваше достатъчно. До този момент бях писала само поезия. Това е много по-различен акт на създаване, импулсивен и „медитативен”. В драматургията е съвсем различно – проблемите и мотивите за писане трябва да са много по-ясно артикулирани. Днес се занимавам много с драматургия, но от позицията на неин „преводач” на сценичен език, на неин „събеседник”.
Казваш, че режисурата е най-комплексната творческа дейност, и аз съм съгласен, разбира се. Но не е ли и най-властова? И това също ли е натежало за твоето решение?
Вярно, да, в българския театър режисьорът винаги е бил водещата фигура. Нашият театър е създаден по модела още от времето на Станиславски и неслучайно се казва, че е режисьорски театър. Но фигурата на режисьора с времето мени своите позиции и се придвижва от „едноличен автор на цялото представление” към „съавтор на останалите участници в театралния процес” в условията на един по-скоро колаборативен модел на театралната работа. Аз като че ли се чувствам по-близка до колаборативния театър, въпреки че когато трябва, мога да бъда и много авторитарна.
Режисьорски театър… Това не е ли по-късен етап в развитието на българския театър, времето на Методи Андонов, Леон Даниел, Крикор Азарян, Стоян Камбарев и след тях… А преди тях – Никола Анастасов, Иван Кондов, Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Георги Парцалев, все актьори, зад могъщите фигури на които като че ли режисьорът едва се забелязва?
Въпреки всичко актьорската и режисьорската работа според мен са неразривно свързани. Не мога да ги разглеждам отделно, защото когато един актьор успява, това е и заради добрата му работа с режисьора. Обратното също е валидно. Въпросът е в това, доколко двамата са били отворени за диалог и са вървели по пътя към общата цел. Да не забравяме, че режисьорът в днешния смисъл на думата се появява едва през миналия век, а преди това тази функция е принадлежала на драматурга или най-често на някой актьор от екипа.
Споменаваш драматурга чак в края на отговора си. Къде е той днес в неразривната свързаност между актьор и режисьор?
Все по-често той се намесва в тази група на театралните дейци. В нея всеки участва равностойно, но изпълнява задачи според компетенциите си. Драматургът е компетентната фигура, що се отнася до словото в театъра. Вместо режисьорът и актьорът сами да редактират текста, тук един добре партниращ драматург винаги е от полза. Защото написаният текст е само „белег” на един по-голям процес, с който се занимаваме всички в театъра. Само едно негово специфично проявление…
Ти как откриваш твоите драматурзи? Твоите актьори?
Ако между мен и текста възникнат въпроси – дали аз ще бъда провокирана да му задам такива, или той на мен ми задава въпроси, – тогава разбирам, че тук диалогът ще е възможен. Разглеждам работата си с текста като „диалог”. Относно актьорите – това е много повече интуитивен избор и мисля, че вкусът на режисьора е голям фактор при избора на даден актьор. Моята интуиция ми диктува, че мислещият актьор, който е способен да разбере и избере позиция спрямо проблема, с който се занимаваме, това е ценният актьор. Естествено всеки от тях носи различна природа, различни физически и психически дадености, различна енергия и е податлив на различни провокации, склонен към различни крайности – така че тук изборът също е комплексен и зависи от много фактори и изисквания на бъдещото представление. Но не ги сменям като носни кърпички и през годините, с които се занимавам с театър, се оформи едно ядро на актьори около мен, с които някак имаме общ език. Това е доста благоприятна среда за работа, затова държа на тях.
Ти като че ли досега имаше късмет и с драматургията, и с актьорите – спечели Икар, номинирана си за Аскеер. Това обаче не е ли малко опасно, да решиш примерно, че вече си намерила своя стил, и да го следваш неотлъчно и непроменимо?
Аз не следвам стил, а си поставям художествени цели. Колкото до наградите, те са приятна изненада, но не определят и едва ли ще определят качеството ми на работа оттук нататък.
Какви са те, твоите художествени цели?
Мисля, че основното, което ме вълнува, са проблемите тук и днес. Откритото говорене за проблеми, за които не се говори открито в публичното пространство. Припомняне на неща, които с лека ръка отминаваме, дълбаене в раните. Театърът, който е обвързан със социалното и дори политическото. От абсурдистите насам театърът поема посока, която е разводнена от поставяните често напоследък булевардни текстове и мейнстрийм представления. Те приспиват бдителността ни по отношение на обществения и гражданския ни живот. Бих искала да събудя бдителността – това е моята художествена цел с две думи.
А има ли условия за такъв театър като твоя тук, в България? Не си ли тръгнала и ти към вятърните мелници?
Ако няма условия, създаваме си ги. Промяната започва от мисленето. Мисленето на само един човек дори. Надявам се, че в театъра това не е causa perduta. Трябва обаче да се мисли в перспектива. За да се осъществи една истинска реформа, трябва културна стратегия, която да не се подменя на всеки 4 години със следващото правителство. Доколкото мога, се опитвам отвън навътре да спомогна за тази промяна в театралната система.
Само в театралната система ли?
Понеже стана въпрос за условията за правенето на театър тук. Иначе всеки участва със своите си методи – с това, в което е най-силен.
Хайде тогава да попитам иначе: ти в какво си най-силна? Също и твоето поколение в какво е най-силно? В какво, да кажем, то превъзхожда своите бащи и майки и в какво им отстъпва?
Мисля, че специално нашето поколение е по-малко заинтересовано от тук и сега. Все повече млади хора се оставят на течението. Аз изпитвам носталгия по едно време, в което не съм живяла – времето на баща ми и майка ми, 68-а и така нататък. Времето на всеобщата бдителност, на бунтарите. Всеки млад човек следва да носи този заряд в себе си, но някъде го губи по пътя – в удобствата и безпроблемното съществуване. Намирам, че чрез театъра това би могло да се промени. Театърът е носител на катарзиса (по определението на Аристотел). Може и да съм идеалист по отношение на промяната, но без малко идеализъм ставаме пошли и скучни.
Имаш ли единомишленици? Сред твоето поколение? Кои са хората – твои връстници, на които се осланяш, на които вярваш, с които споделяш, ако щеш, собствения си идеализъм?
За щастие, имам. Например Иван Димитров е написал пиеса за Васил Левски, Райна Княгиня и Христо Ботев – пренасяйки ги в наши дни, освобождавайки ги от клиширания им вече образ, но запазвайки техния идеализъм и жаждата им за промяна. Уважавам чувството му за обществен дълг. Сред младите писатели има качествени хора, с които често споделяме обща гледна точка, и Иван е един от тях.
Кои други? Кой от младите – не само драматурзи, разбира се, а и поети, писатели, режисьори, други творци в други области на изкуството харесваш, припознаваш, съратничиш с тях?
Режисьорите са вълци единаци и дори да споделят обща гледна точка с друг режисьор, рядко тя е споделена и открита (с малки изключения). Сред младите актьори има мнозина, на които мога да се доверя – Деница Петкова, Христо Ушев, Леонид Йовчев, Йордан Ръсин, Антон Григоров, Дария Симеонова, Елена Телбис и т.н. Заедно сме работили успешно за много общи каузи и надявам се, ни предстоят още. Сред младите автори това са Ясен Василев, Надежда Московска, Стефан Иванов, Иван Димитров, Мирослав Христов, Радослав Чичев и т.н. Надявам се, не съм пропуснала някого…
А сред тези преди тях? Кого можеш да посочиш като свой учител, пример, еталон, ако щеш?
Човекът, когото приемам за свой учител не само в професионален план, е проф. Снежина Танковска. За нея мога да кажа, че е учител в онзи, „източния” смисъл на думата. Никога няма да се уморя да се уча от нея, дори като неин асистент-преподавател продължавам да се уча. Тя ме научи как да откривам своя театър, как да мисля самостоятелно, как да продължавам да отдалечавам хоризонта в моментите, в които съм стигала до него. Научила ме е на хъс, на творческа стръв, на достойнство, морал и толерантност в професията. Другият човек, от когото съзнателно или не съм се учила, е баща ми. Никога няма да спра да се възхищавам на прямостта му, на чувството му за свобода. Свободата като състояние на духа. В житейски и професионален план имам още много учители, които помня – Огнян Радев и Емил Джасим, при които учих култура в класическата гимназия; Велислава и Даниела Арнаудови – чиято театрална студия посещавах като малка; прима-балерината Красимира Колдамова, при която учих 7 години класически балет и т.н. и т.н. Всички те са били част от пътя ми, за което съм им благодарна.
Тази свобода на духа – откриваш ли я в системата на държавните театри?
Да, дори там тя се проявява и доказателство за това е екипът на последната ми постановка „Покана за вечеря” от Оля Стоянова в театър „София”, който е общински театър, искам да уточня.
А къде не я откриваш? Или човек може да бъде свободен духом навсякъде независимо от външните (обществени) условия?
Двете неща не са независими, но духовната свобода на човека има потенциала да променя външните условия.
Това ли е твоята надежда: да промениш външната не особено красива картинка с въздействието върху нея на твоята вътрешна свобода?
Смятам, че ключът към промяната се крие някъде там.
Лесно ли се прави театър в България? Особено ако човек е млад и тепърва трябва да си извоюва сценична територия?
Никак не е лесно. В театъра нищо не става веднага и за младия човек е трудно да се научи да не „гони резултат”, а да извървява пътя до него. Трудно е от гледна точка на издръжливостта – да не се умориш, отчаеш, разочароваш. Затова е нужна ясна цел, която да следваш, с хъс да я следваш, и с безотказност. Самокритичност, ясна самооценка и независимост от външните оценки. Но – длъжна съм да посоча – не само в България не е лесно…
Все пак трябва да търсиш нечие одобрение… Чие е?
Трябва да търсиш не одобрение, а диалог и твой събеседник в него е публиката.
Отзивчива ли е българската публика?
Да, пък и аз съм свикнала никога да не я подценявам.
Заминаваш скоро за Америка? Дали няма да те изкуши свободата там, че да зарежеш трудностите тук?
Аз съм гражданин на света. Там и тук като географски и икономически понятия не ме засягат. Разглеждам пътуването си като възможност да срещна нови хора, да се запозная с друг модел на работа, да обменим идеи и да създадем творчески връзки.
Питам за творческата работа. Може пък да се окаже, че в един момент тук да ти писне хептен от трудностите и неуредиците…
Не ме плашат трудностите, както казах – не само тук има трудности.
И какво излиза – колкото по-трудно, толкова по-добре?
В най-трудните времена са се раждали най-стойностните произведения на изкуството, нали така?
Така казват, ама вярно ли е?
Ще трябва да се провери на практика!
Успех ти желая от сърце в тази твоя проверка!
Благодаря!
