Беше изнервена. Бързаше, краката ѝ сами препускаха по всекидневния си маршрут. Беше успяла добре да композира цветовете си. Лекият ѝ грим правеше лицето ѝ сияйно. Очите ѝ често меняха цвета си, днес бяха зелени. Притесняваше се, не защото закъсняваше – неосъзнато чувство притискаше гърдите ѝ. Ядоса се на себе си. Опита да наложи контрол на дишането и ритъма на крачките си. Не успя. Не видя как кестените се сбогуваха с децата си, пропускаше срамежливите червенини на отлитащите листа, дори не забеляза как жълъдите се разделяха с калпачетата си. Каза само извинявай на една нахална гарга, която стресната от присъствието ѝ отлетя шумно.
Денят беше ясен. Но сивотата на небето подсказваше валеж съвсем скоро. Вятърът остро ту се стрелваше и опарваше нечия буза, ту утихваше в подготовка за следваща атака.
Главоболието ѝ се усилваше. Усети краката и ръцете си студени. Чакаше го. Беше приготвила вечеря. Както винаги беше сложила два прибора. Обичаше да си представя как ще приготви нещо, представяше си комбинирането и сервирането на ястието. Често измисляше рецепти. А той винаги ги харесваше.
Дъждът барабанеше по прозорците, отмивайки кални прашинки и лятото. Беше прибрала навреме прането и цветята от прозорците. Той обичаше дъждовните дни, тя – не. Чувстваше се изолирана и затворена от стичащата се вода от небето… Като в затвор. Като метални нишки без еластичност… Ароматът изпълваше дома ѝ. Беше доволна от експеримента, който се гушеше във фурната. Рядко гледаше кулинарни канали и се радваше, когато съчетанията й се получаваха. В дома им беше тихо, защото тя често обичаше да стои в тишината си.
Често се съмняваше. Не в него, в нея или в тях, чудеше се къде е тя сега, в живота си, в собствените си представи за себе си. Гледаше лицето си и не познаваше очите насреща. Не осъзнаваше как времето отлита и носи спомени, само радостни, другите ги изтриваше или преместваше в съзнанието си като спомени за някой друг. Във всяка новогодишна нощ се питаше и се оправдаваше сама пред себе си: какво направих, какво постигнах през изминалата година? Успяваше да отговори и да си припомни поне десетина момента, в които е постигнала нещо, в които е помагала, да, най-вече помагала на друг, на други, и това я правеше щастлива. После сваляше коледната украса с тайничко послание, което всяка година изричаше сама на себе си. Беше щастлива, защото живееше с вяра в сърцето. И любовта ѝ към него.
Вратата се отвори. Камбанката, оставена на дръжката, изпя високите си тонове. Беше той. Усети, че е станала и се усмихва. Нямаше главоболие, нямаше страх или смущение. Пое палтото му. И се втурнаха да си разказват дните. Тя го чакаше и той нея също.
Не знаеха, че скоро ще чакат и още някого.
И тя.
Във слизането към брега и към прибраните в хангарите
неща.
Във своето лилаво сдобряване със битието.
И тя.
Метална като шлем.
Разпъната от ризницата, с наметало.
Изпитаното запечатване на дните с восък и помилване.
Кристалните решетки на загърбени възможности и
неизслушани албади.
Това са тя и то.
