Начало Идеи Гледна точка Тиквата като положителен герой
Гледна точка

Тиквата като положителен герой

2432

Било отдавна. Толкова отдавна, че посадените тогава орехи сега сигурно са станали големи като къщи. Един млад доктор, току-що завършил следването си, бил изпратен по разпределение в провинцията, каквато била практиката през онези години. В далечното село ветровете били дванайсет на брой, а имало още осем малки вятърчета, по плетовете още стояли черепи на волове, а кукувиците, като започнели да кукат, кукали толкова дълго, че всеки си мислел, че ще бъде столетник. А пък плашилата по лозята носели изгорели от слънцето мундири от последната война.

Здравната служба в това село отговаряла за още десет селца и махали. Тя била разположена в едноетажна сграда, боядисана с вар. Времето, когато започва нашият разказ, било през зимата, а зимите там били тежки, трудни. Получило се обаждане по телефона в кметството, че в една от махаличките, на десет километра разстояние, един човек има силни болки в корема. Дядо Митьо, разсилният, впрегнал магарето в двуколката и двамата с докторчето поели към махалата. Стигнали, слава Богу, по светло, докторът прегледал пациента, той имал твърд като дъска корем и лекарят заключил, че вероятно ставало дума за перитонит. На всичкото отгоре пациентът бил глухоням и не можел да даде никаква информация.Натоварили го и поели обратно. Като стигнали тяхното село, се обадили до общинския център да пратят газка. Как да е, извозили пациента до болницата.

Минало време. Зимата свършила, дошла пролетта, а после лятото. Младият доктор вече се бил поокопитил, бил посвикнал с работата. В селото живеел един интерниран, който разполагал с много книги. Докторът често му ходел на гости и покрай него и той се пристрастил към четенето.

Един ден, в самия край на лятото, когато и мухите били каталясали и до една се били налепили връз сладката лента в бръснарницата, която от жуженето им мърдала и се извивала като жива, а докторът бил отворил всички врати на здравната служба и безуспешно се борел с един компедиум по вътрешни болести, но по-често гледал отсреща в стената, на прага се тропнало. Докторът вдигнал глава. Трябвало му известно време, за да познае глухонемия. По-интересното обаче било, че глухонемият стискал в ръцете си най-голямата тиква, която докторът изобщо бил виждал някога. Било цяла загадка как човекът успял да я донесе дотук, та навън не се виждала нито каруца, нито кон.

Човекът оставил тиквата на пода в кабинета, поел си дъх и нали бил глухоням, нищо не можел да каже, затова понечил да си ходи. Ако можел да говори, сигурно щял да разкаже на доктора, че верно, той изглежда като един от най-самотните хора, но напротив, не се оплаква, защото, как да каже, има си три светлинки. Кои са те ли? Ами копривата, дето расте като полудяла ката ден край зида на къщата му и той я бере и си прави чорбица, възглавницата му, пълна с изсъхнали омайни билки, която го пренася нощем в страната на сънищата, и една ярчица, дето толкова се е привързала към него, че все му каца на рамото и трие главичката си в бузата му. И това, така да се каже, му стига и даже му е предостатъчно

Но човекът, както се каза, беше глухоням, той само вдигнал рамене, разперил ръце и си тръгнал.

Сега, когато докторът вече беше в пенсионна възраст, той често се сещаше за жеста на глухонемия и сърцето му, наситило се и хванало кора от всякакви истории, се стопляше за кой ли път от спомена за невиждания и нечуван пръв подарък, който беше получил в зората на лекарската си практика – тази огромна тиква, царя на всички тикви.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора