
Тим Паркс: Никой не чете от кора до кора
The New York Review of Books
„Нима, господине, четете книгите чак до края?” Така британският литератор Самюъл Джонсън (1709-1784) недоверчиво и със забавление отговаря на един човек, който го пита довършил ли е някаква книга. А какво правим ние днес, стигаме ли до последната страница? И ако го правим, не сме ли кретените, каквито Джонсън смята, че би трябвало да сме, щом четем книгите от начало до край?
Немският философ Шопенхауер (1788-1860), който много е мислил и писал върху четенето, заема страната на Самюъл Джонсън. Животът е „твърде кратък за лошите книги” и „няколко страници са достатъчни”, смята той, „за да си изградим приблизителна идея за творчеството на автора”. След което сме свободни да напуснем кораба, ако не бъдем убедени.
Но не така постъпваме с лошите книги, което е също интересно. Всеки заслужаващ уважение читател знае колко време му е необходимо преди да реши да захвърли някаква книга. Може би най-упорити са младите, които подтиквани от разтревожени родители, продължават с четенето, дори то да не им носи никакво удоволствие. „Прочетох тази книга (няма да кажа коя) от първата до последната страница с надеждата, че ще е толкова хубава, колкото твърдят критиците. Ала нищо подобно. Обичам да чета и ако прочетох тази книга до края, то е защото никога не оставям нещата по средата, макар че този път трябваше да го сторя”. Не е нужно такъв читател да бъде подтикван да чете до края. Не само заради лошия финал, но и защото няма да има време да прочете нещо хубаво.
Стига толкова.
Как обаче изглеждат нещата по отношение на добрите книги? Джонсън има предвид само лошите, когато отправя своята закачка. Трябва ли да ги четем до края? Добра книга ли е по дефиниция книгата, която успяваме да завършим? Можем ли понякога да спрем преди финала или по средата, дори да намираме книгата за добра и да сме доволни от прочетеното, но да не изпитваме потребността да го завършим?
Задавам този въпрос, защото това се случва все по-често с мен. Дали поради възрастта, помъдряването или сенилността? Започвам някаква книга. Наслаждавам й се, но после идва моментът на преситата. И то не защото не изпитвам удоволствие. Нито пък защото намирам книгата за скучна или прекалено дълга. Просто нямам желание да продължа с четенето. Мога ли тогава да твърдя, че съм прочел тази книга? Мога ли да я препоръчвам и да говоря за нея като за добра книга?

Кафка казва, че един писател може да прекрати своя роман във всеки миг и на която и да е фраза. Ето защо „Замъкът” и „Америка” остават недовършени, докато „Процесът” е завършен с непростимата припряност на човек, решил, че „стига толкова”. Същото е валидно за италианския писател Карло Емилио Гада: двете му основни творби – „Пренеприятна суматоха на Виа Мерулана” (1957) и „Познание на болката” (1970) остават незавършени, като и двете се смятат за класика, въпреки усложнената интрига, в която развръзката така и не настъпва.
Други писатели се жалват от това, което аз наричам „катарзис на изчерпването”: техните книги съдържат невероятно богат и вълнуващ опит, но в даден момент авторът, читателят, а и самите герои сякаш не могат повече. Най-старият пример, който ми идва на ум е Д. Х. Лоурънс, но се сещам също и за Елфриде Йелинек, Томас Бернхард и Самюъл Бекет. Фикцията в прозата на Бекет с времето се съкращава и става все по-интензивна, така че той отблъсква изчерпването.
И все пак имаме усещането, че от даден момент нататък една книга може да завърши в който и да е момент. Даже смятам, че всички тези писатели приемат идеята, че читателят може да избира кога да се оттегли (даже от „В търсене на изгубеното време” на Пруст или „Вълшебната планина” на Томас Ман). Едно от най-странните послания, които някога съм получавал по повод на моите романи – при това най-дългото – бе дело на събрат-писател, който ми написа дълго писмо, за да изрази своята възхита. Писма от този род дават полет на суетата. Силно се възгордях, докато не стигнах до последните редове на посланието: моят събрат пишеше, че не прочел последните петдесетина страници, защото стигнал до мястото, където по негово мнение романът имал задоволителен край.
Естествено, че бях разочарован, дори леко ядосан. Очевидно, той се подиграваше с мен. Не беше ли повече от смазваща критиката, че съм написал петдесет излишни страници? Едва по-късно оцених искреността му. Според него моята книга беше добра, дори без края. Ето защо той е бил доволен да спре там, където е спрял.
Елегантното измъкване от интригата
Но след като говоря за книги с естетическа претенция, как изглеждат нещата по отношение на интригата? Щом един роман има интрига, ни казват критиците, е необходимо да се прочете до края, защото едва тогава книгата придобива смисъл. Ето защо в романите, изградени по-скоро върху интригата, отколкото върху стила, авторът е най-вече застрахован от провал. Това, което следим е интригата, не толкова развръзката.
Да дочетеш един роман до края, означава да признаеш, че неговата форма и естетическо качество са обвързани с нишката на интригата, със съюза между интригата и нишката. Щом веднъж структурата бъде изградена и колелото на повествованието се завърти, необходимостта от края вече не се оказва бреме, нещо смущаващо, което да ограничава възможностите. Ала понякога възприемам петдесетина страници съспенс, каквито мнозина писатели предлагат, като психологически тормоз, защото те представят живота като машина за фабрикуване на патос и трагедия, докато всъщност финалите на които вярвам, са по-скоро пропити с тъга.
Питам се, докато някакъв аед е разказвал митове след пировете в антична Гърция или пък някой северен бард край лагерния огън край норвежките фиорди, не е ли настъпвал миг, в който аудиторията е решавала какъв да бъде краят? И се сещам за пиесите на британския драматург Алън Ейкбърн, които той създаде с различен край, оставайки на актьорите възможност да избират във всяко действие версията, която ще следват.
Питам се и дали, изявявайки правото си да не чете книгата чак до края, даден читател не прави услуга на автора, разтоварвайки го от една направо непосилна задача и давайки му възможност елегантно да излезе от интригата. Защото има нещо тиранично в изискването за край.
И най-накрая се питам не е ли време да прокарам достатъчно ясен намек в моите романи, за да могат читателите да разберат, че им разрешавам да захвърлят книгата, щом сметнат това за добре.
Превод: Тони Николов
Тим Паркс е британски писател, есеист и преводач. Роден е в Манчестър през 1954 г. Учи в Университетите в Кеймбридж и Харвард. От 1981 г. се установява в Италия, където преподава английски и теория на превода в Университета в Милано. Автор на четиринадесет романа сред които: „Европа” (1997), „Клийвър” (2006). Редовно сътрудничи на New York Review of Books и London Review of Books, както и на италианския всекидневник Il Sole-24 Ore. Повече информация за него може да откриете на неговия сайт http://tim-parks.com/
Калин Михайлов: Защо четем книгите до края?

Така формулиран, въпросът предполага да тръгнем поне в две посоки: на човека, който има професионално отношение към литературата; на читателя на художествени текстове. Макар тези посоки понякога да съвпадат, въпросите, които те пораждат, често са различни. Например питането дали романът може да мине и без “край”, като правило хрумва само на професионалния литератор – критик, литературовед, писател. Той е склонен да преформулира “казуса” с четенето на една книга по следния начин: ако някой я захвърли наполовина недочетена, значи вероятно не се нуждае от дочитане. И ето го – вече се е впуснал да теоретизира нещо, което за читателя е самопонятно: една хубава история трябва да има край или поне да се стреми към него, просто защото има и начало. А за читателя романът е, преди всичко останало, история.Нека сега да прехвърлим в съзнанието си няколко знакови творби от историята на европейските литератури и да видим какво би останало от тях, ако ги лишим от техните финали, т.е. ако ги оставим “недочетени”? Няма да се връщам чак към Омир, ще прескоча по-малко от три века назад, към историята на Самюъл Гъливер, представена ни от Джонатан Суифт. Дали адаптираните издания на тази история са ни достатъчни, за да я възприемем адекватно или, все пак, е необходимо да продължим четенето й с не така ведрите по отношение на цивилизаторския оптимизъм на героя разказвач последни две пътешествия? Още при престоя на Гъливер в страната на великаните внимателният читател – бил той литературовед или не, – е усетил иронията на автора към гледната точка на неговия герой, който възхвалява с “наивен” патос пред краля на Бробдингнаг екстрите на чудесния прашец, наречен барут. Но иронията става убийствена едва към края на творбата, когато отчаялият се от “разумната” природа на съвременниците си пътешественик, се затваря в своята конюшня, за да общува с немите коне, защото му напомнят за техните говорещи събратя – благородните хоинъми. Не би ли пострадало сериозно общото звучене на творбата без този трагикомичен финал?
И понеже книгата на Суифт е забележителна тъкмо със способността й да ни държи на границата между утопичното и антиутопичното, нека веднага да направим бърз тигел и да се телепортираме за малко в художествения свят на Джордж Оруел от “1984”. И този роман е немислим, ако го оставим без финал: именно на финала стоят незабравимите думи, отнасящи се до главния герой Уинстън: за “двете ухаещи на джин сълзи”, които се стичат по носа му, за това, че всичко вече е “наред”, защото вътрешната му борба най-сетне е приключила с “победа над себе си” и за възцарилата се у него любов към “Големия брат”. Смисълът на “1984” би бил сериозна накърнен, ако творбата остане недочетена – нямам предвид само последната й глава, но и развръзката на историята като цяло, защото тя засяга и Уинстън, и неговата някогашна любима: всеки от тях е предал първо другия, за да може накрая да предаде, безвъзвратно, самия себе си. Не е трудно да наредим тук и други творби, които принадлежат към същата суифтово-оруеловска линия, а тя би се изчерпала едва след като изчезне желанието на човека да властва, притежава и поробва другите и себе си, т.е. с изчезването на самото човечество.
Ако се насочим към съвсем друг жанр, например “семейния роман” à la Джейн Остин, който и днес има своя многобройна аудитория, променя ли това нашата постановка? Могат ли нейните романи, въпреки наличието на повтаряща се сюжетна “матрица”, да останат без финали, т.е. да не ги четем до край? Ще ни бъде доста трудно да си представим “Гордост и предразсъдици” или “Разум и чувства” без “вкуса” на техните развръзки. Въпреки че в един момент отгатваме посоката, в която ще се развие действието, това не накърнява фатално удоволствието от прочита, защото краят на една творба не е просто формална и досадна необходимост. Мисля, че завършекът на творбата изразява заложения дълбоко у нас стремеж към последователност и копнеж за завършеност на всяка индивидуална история, към “окръгляне” на човешкото битие и, – защо да не го кажем? – към щастие, към happyend. Веднага ми идва наум критическият “дебат” около развръзките в романистиката на Дикенс: обвиненията към него в сладникавост, мелодраматизъм, угаждане на читателския вкус… Да, но романите на Дикенс вълнуват вече столетие и половина поколения от читатели, а “естетстващите” писатели, които продължават и до днес да говорят за него със скърцане на зъби, всъщност са му задължени много повече, отколкото са склонни да (си) признаят.
Казаното дотук би могло да се отнесе към най-различни романни жанрове и поджанрове, със същата сила и със същите негативни последици за възприемането на съответната творба и на посланието й, ако ампутираме нейния завършек. Ще си позволя да изброя творбите, които ми идват наум, без най-малка претенция за изчерпателност: “Дон Кихот” на Сервантес (“романът на всички романи”, според Хофман), “Дядо Горио” и “Йожени Гранде” на Балзак, “Престъпление и наказание” на Достоевски (което важи и за останалите му големи романи), “Кенилуърт” и “Айвънхоу” на У. Скот, “Парижката Света Богородица” и “Клетниците” на Юго, “Годениците” на Мандзони, “робинзониадите” на Д. Дефо, на Ж. Верн (от типа на трилогията за капитан Немо) и на У. Голдинг, “Портретът на Дориан Грей” на Уайлд, “Под слънцето на сатаната” и “Дневникът на един селски свещеник” на Ж. Бернанос, “Малкият принц” на Екзюпери, “Терез Дескейру” и “Змийско кълбо” на Фр. Мориак, “Властелинът на пръстените” на Толкин и “Хрониките на Нарния” на К. С. Луис и десетки други класически и по-малко класически творби от европейските литератури.
Но нека да се върнем към читателя, който не е критик, литературовед или писател. Изборът пред него е и по-прост, и по-очевиден, но отново съществуват две възможности. Първа възможност: книгата, която е зачел, не разказва някаква история, а се занимава изключително с невъзможността на автора й и/или на неговия герой да го прави (т.е. занимава читателя главно с нечия творческа немощ), тогава следва да се внимава: силно вероятно е четенето до край на тази книга да изисква голяма доза търпение, биволски нерви и да коства твърде много време. Освен в случаите, в които въпросният прочит не се налага от съществен образователен императив, той може спокойно да бъде преустановен, без особени вреди за интелектуалното или духовно-нравствено здраве на четящия. Втората възможност е, когато книгата принадлежи към категорията на творбите, изброени по-горе. Тогава, за да бъде тя адекватно възприета и проумяна, прочитът до край не само е желателен, но и абсолютно наложителен.
Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г. ) преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Литературовед, есеист и поет, той е автор на книгите „Стихотворения“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 1991), „Тихи трипове“ (изд. „Галик“, 1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2006), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (изд. „София-С.А.“, 2007), „Християнство и идентичност. Пътуване към себе си в света на литературата и културата“ (изд. „Нов човек“, 2007), „Mauriac et Bernanos. Deux mondes romanesques entre la violence et l’amour“ (Lettres modernes Minard, 2011). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL).