Холандският писател Арнон Грюнберг идва в София за кино-литературния фестивал CineLibri, който представя филма по романа „Тирза“. Публикуваме откъс от неговата книга.
Психологическият трилър „Тирза“ на холандския писател Арнон Грюнберг, издание на „Колибри“ (превод Мария Енчева), е роман за непомерната бащина обич, за скритите сили, които стоят в основата на човешкото поведение, за бавния разпад на личността.
Многократно награждаваният Арнон Грюнберг (р. 1971) има славата на ексцентричен, плодовит автор с разностранни интереси. Произхожда от семейство на еврейски емигранти от Германия, майка му е оцеляла от Аушвиц. Грюнберг учи в гимназиално училище в Амстердам, от което е изключен. Историята е разказана в „Сини понеделници“, дебютния му роман, за който получава две награди (предстои да бъде издаден от „Колибри“). Има още 11 романа, преведени на 30 езика. Известен е и с журналистическите си разследвания, а също и като автор на пиеси, есета, поезия и филмови сценарии. Той придружава холандските войници в Афганистан и Ирак, посещава Гуантанамо, след което публикува наблюденията си.
Българската публика ще се срещне с Арнон Грюнберг, който идва на второто издание на кино-литературния фестивал CineLibri. Писателят ще открие две от трите прожекции на филма „Тирза“ на режисьора Рудолф ван ден Берг, създаден по романа: на 12 октомври, сряда, в кино „Одеон“ от 18 ч. и на 13 октомври в Дома на киното, 19 ч.
Арнон Грюнберг, „Тирза“, ИК „Колибри“, превод Мария Енчева, 2016 г.
Тирза
… По-късно същия ден Хофмейстер съгледа отражението си във витрината на някакъв магазин и в ума му изплува същата мисъл: минава Йорген Хофмейстер, минава болестта на бялата средна класа.
Тази мисъл беше нова и зашеметяваща, но тя не накара Хофмейстер да направи нещо, различно от онова, което правеше през последните седмици. Той си набави още книги за хранителните разстройства и залягаше над тях вечер, с молив и острилка подръка. Ако имаше решение, то то се криеше в книгите. Къде другаде?
Но колкото и баща ѝ да подчертаваше, задраскваше и запомняше, Тирза слабееше, теглото ѝ спадаше, наближаваше критичната граница. Заговори се за насилствено хранене. За болничен престой, медицински грижи.
И когато една есенна вечер съпругата се прибра малко преди полунощ, тя завари Хофмейстер на масата за хранене, заобиколен от книги на една и съща тематика. Той я погледна, погледна майката на Тирза и ѝ рече: „На път сме да убием детето си“. Тя седна на масата, без да си съблича палтото. Запали цигара. После стана и си наля питие.
Болестта съсипа не само Тирза – тя беляза началото на разрухата в семейство Хофмейстер и колкото повече се противопоставяха членовете му на тая разруха, толкова по-бързо настъпваше тя.
Съпругата остави чашата на масата. Седна. Не си беше махнала и шапката. Плетена шапка.
„Ние ли? – попита. – Ние? Това ли каза? Ние? Не, не ние. Ти!“ – и насочи показалец към Хофмейстер.
Той затвори книгата, която четеше.
„Аз ли? И защо аз, ако мога да попитам? Аз поне правя нещо. Ти какво правиш? Ти какво направи?“
Съпругата си дръпна от цигарата.
„Ти – продължи тя, – ти отрови детето! Не го оставяш самo нито за миг. Не му даваш дъх да си поеме. Ако не е урокът по виолончело, тогава ще е тренировката по плуване, а ако не е тренировката по плуване, ще е четене на не знам си коя книга от „Руска библиотека“. Ако ли пък не е четенето, ще е купуване на вино. Съсипа я, както се опита да съсипеш и Иби. Иби обаче беше твърде силна за теб и слава богу. Но не и Тирза. За Тирза всяка твоя дума е истина, Тирза те боготвори, а ти се ласкаеш, опияняваш се от идеята да бъдеш нечий идол.“
Хофмейстер грабна един молив и започна да го остри.
„Това, което разправяш – заговори той, щом подостри молива, – е далеч от истината. Ужасна лъжа. Страшно подло. Грижех се за нея, защото ти я изостави. Все някой трябваше да се грижи за нея, все някой трябваше да я прибира от тренировка по плуване. Все някой трябваше да я води на урок по чело.“
„Само че тя нямаше нужда от някой, който да я притиска да плува, да прави това, да прави онова, нямаше нужда от някой, който да ѝ повтаря по цял ден колко била даровита. Как щеше да реагираш ти, ако слушаше тая плоча по цял ден? Нямаше ли да се побъркаш? Нямаше ли да превъртиш, а? Ти съсипа детето, ти и никой друг! Ти се опита да я превърнеш в своя колежка, приятелка, а и жена, да – в своя жена. Опита се да направиш от нея всичко, което не срещна в реалния живот, и единственото, за което имаш право да ме упрекваш, е, че го позволих, че не се намесих, във всеки случай не сторих всичко по силите си, за да те спра; но и аз си имам живот, човек съм, и аз имам право на малко щастие. Да, и аз съм човек, Йорген.“
Той потърка слепоочията си, а после отвърна: „Ако чуя още веднъж „И аз съм човек“, ако чуя само още веднъж, че и ти си човек, ще те удуша“.
„Направи го – подкани го тя, – удуши ме!“
Той продължи да масажира слепоочията си. Накрая заговори по-овладяно от преди миг: „Не съм ѝ повтарял по цял ден колко е даровита; само се опитах да я поощря. Не е престъпление. Да, обичах я, обичам я, може би връзката ми с нея е по-специална от връзката ми с Иби, но и това не е престъпление. И не искам нищо в замяна. Понеже онова, което получавам в замяна, е достатъчно, повече от достатъчно. Начинът, по който ми се усмихва, онова, което ми разказва, компанията ѝ. Ако съм сгрешил, то не проумявам в какво“.
Той счупи един от моливите си надве; не беше лесно, но усилието го накара да забрави гнева си за кратко.
„Това ли е всичко, което можеш да кажеш? – рече Хофмейстер. – Че съм я съсипал? Това ли е всичко, което е останало от брака ни? Спорът чия е вината за болестта на Тирза?“
Тя угаси цигарата.
„Да – отвърна, – това ни остана. Съжалявам, никога не си бил истински баща на Тирза. Приятел – да, любовник, ала истинският баща не е любовник, Йорген.“
Той се изправи.
„Какво намекваш?!“
„Това, че си твърде студен и безчувствен, за да я докосваш, не значи, че онзи, който я докосва, е престъпник. Хората се нуждаят от топлина. За това живеят. От това живеят. Не е престъпление да даваш топлина. Престъпление е да лишаваш някого от топлина.“
Тя стана.
„Къде отиваш?“ – попита той.
„В ателието.“
„Какво ще правиш там?“
„Ще поспя.“
„Там няма легло.“
„Има диван.“
Той я последва. Щом излязоха в коридора, Хофмейстер блъсна съпругата към стената и я стисна за гърлото.
„Как смееш да ми говориш така? – изсъска той. – Как смееш да ми говориш такива неща? Как смееш?
Ти, която си нямаш и понятие какво значи да си майка, ти, която не си ходила на една родителска среща, ти, която не се грижиш за нищо, как смееш точно ти да ми разправяш, че не съм истински баща? Няма нужда да ме обичаш, знам, че отдавна не изпитваш нищо, но можеш поне да ме уважаваш, да ме цениш заради онова, което правя.“
Лицето ѝ се изпълни с кръв, но той не я пусна. Тя го зарита, но той не я пусна.
Пусна я едва когато усети болка в пръстите си.
Той остана в коридора, а тя се затича към кухнята. Чу я да кашля, да развърта кранчето. Още кашлица; чу я да се обажда на някого.
След пет минути съпругата се показа от кухнята.
„Какво направи?“ – поиска да научи той.
„Обадих се в полицията“ – рече тя, после излезе.
Той остана още малко в коридора, след което се върна в хола. Подреди книгите за болестта на Тирза на три равни купчинки върху масата и изпразни пепелника. Поигра си с двете половини на счупения молив. Затананика си.
Когато стана един без петнайсет, той се качи горе. Беше уморен. Открехна тихо вратата на тирзината стая – искаше да провери дали дъщеря му спи. Тя лежеше с отворени очи.
Хофмейстер седна на леглото ѝ. Не смееше да я погледне. Всеки път щом гледката достигнеше до съзнанието му, го обземаше желание да се обеси. Не беше на себе си, понеже не можеше да се отърве от усещането, че се е провалил, и мразеше съпругата, мразеше всеки, който му напомняше за този провал.
Той хвана ръката на Тирза и обходи с очи мебелите в стаята. След известно време проговори: „Не може да продължаваш така, Тирза. Това трябва да престане“.
„Знам – отвърна тя и на Хофмейстер му се стори, че болестта е засегнала и гласа ѝ. – Знам, тате, но не мога да се спра. Прекалено късно е.“
Той се вторачи в стола, в речниците на бюрото, в отворения учебник по география. Напрегна си ума.
„Да не би да съм направил нещо, което не е трябвало да правя? – попита той, без да отмества очи от учебника. – Има ли нещо, което те притеснява? Тук, у дома.
У мен или у мама. Да не би да сме сгрешили някъде, да не би аз да съм сгрешил някъде?“
Опита да се концентрира върху друго. Върху пердетата. Червени пердета. Тирза сама си ги беше избрала.
„Знаеш – продължи той с глас, почти толкова тих, колкото нейния, – знаеш, Тирза, че ние – аз, мама и Иби – ще те обичаме, дори да не си извънредно даровита; за нас няма значение каква си. Не е нужно да си най-добрата, не е нужно да си някаква, обичаме те каквато си.“
Не очакваше отговор. Но отговор последва. По-отчетлив от предишния. Висок и ясен. „Не е вярно, тате – каза Тирза. – Ако не съм най-добрата, никой няма да ме обича.“
Той поседя смълчан още малко, няколко секунди, угнетен от тази карикатура на бащината си амбиция, на своята добронамерена, разумна амбиция. Победен от детето си, за което би жертвал всичко, защото това беше негов дълг, и което сега го кореше заради тази саможертва. Нямаше успех, който би заличил вината на Хофмейстер пред Тирза. Той не издържа и напусна стаята.
Върна се долу, спря до масата за хранене. Почука с показалец по плота. Остана в тази поза още една минута, четвърт час, половин час, докато на входната врата не се звънна. Звукът го стресна. Беше почти два часа.
Да не би съпругата да си беше забравила ключовете?
Иби си беше вкъщи, Тирза – също. Нямаше кой друг да е освен съпругата.
На прага стояха двама полицаи. В интерес на истината още момчета.
„Господин Хофмейстер?“ – попита единият, чийто акцент издаваше чуждия му произход.
„Да – потвърди Хофмейстер, – аз съм.“
„Получихме обаждане. Някакви проблеми?“
„Кой ви се обади?“
„Жена ви – намеси се вторият униформен. – Нали имате жена? Нали живеете тук с жена си и децата си?“
„А, това ли? – реагира Хофмейстер. – Нищо работа. Вече го забравихме. Извинявайте за неудобството.“
Той понечи да затвори вратата. Не му беше до компанията им.
Но чужденецът попита:
„Може ли да влезем?“
„Както желаете.“
Той ги пусна, упъти ги към хола. Те се огледаха.
Чужденецът посегна към някаква книга, която лежеше на масата, и я разлисти бавно.
„Жена ви иска да подаде сигнал – рече той с книгата в ръка. – Тя у дома ли си е?“ Хофмейстер поклати глава.
„Не, не си е у дома. Знаете как са жените. Особено когато са зодия Скорпион.“
„Скорпион ли е? – попита тукашният.
„Да, да“ – отговори Хофмейстер.
Нямаше представа защо споделя с тях такива подробности. Осъзна, че понякога сам не знае какво ще каже в следващия миг и че нещата, които излизаха от устата му, невинаги бяха приятни. Жени Скорпион – как му хрумна? Съпругата наистина беше Скорпион, но на кого му влизаше в работата? Трябваше да се овладее, да се контролира по-добре.
„Четиринайсети ноември – добави Хофмейстер. – Скорпион. Отиде в ателието си. Рисува. Най-вече мъже. Понякога и плодове. Ябълки, ананаси, самотна ягодка в чиния. Но предимно мъже. Един-единствен автопортрет, останалото са все мъже.“
„По телефона съпругата ви ни каза – продължи чужденецът, – че сте се опитали да я нараните, да я малтретирате, това каза. Възможно ли е да е истина? Опитахте ли се да нараните жена си? Малтретирахте ли я? Разбира се, не сте длъжен да отговаряте, ако нямате желание, ако смятате, че това ще ви създаде проблеми. Можете да се възползвате от правото си да мълчите.“
Хофмейстер се замисли. Не си спомняше добре за какво си бяха говорили с нея.
„Играем си – каза той накрая, – със съпругата ми си играем като две палета. Не си знаем силата. Понякога игричките ни излизат извън контрол. Тогава тя звъни в полицията. Не може да се примири със загубата. Но това е част от нейната игричка. Тя е артист. Както вече споменах, рисува. Ябълки, ананаси, горски плодове, но и мъже. Безработни, предполагам. Трайно безработни.
В замяна не дава на моделите си нищо, най-много чаша чай, а ги кара да се събличат чисто голи. Вие бихте ли се съблекли чисто голи за чаша чай?“
Чужденецът върна книгата върху купчинката.
„Значи не сте я притеснявали, така ли? Питам ви още веднъж съвсем ясно: опитвали ли сте се да нараните съпругата си?“
„Не – отсече Хофмейстер.
– Не, разбира се, че не.
Както казах, това е игра. Аз съм насилникът, тя – жертвата, домът ни е парк, аз съм…“
Той прокара длан по устата си, по челото, по очите.
„Да – подкани го да продължи чужденецът, – да, довършете. Вие сте…?“
„Аз съм звярът. А тя е… и тя е звяр. Ние сме два звяра. Такава е играта. Два звяра. Диви и самотни зверове.
Холът ни е степ, дъхът ни – полярен вятър. Но понякога губим контрол. Тогава тя звъни в полицията. Това е част от играта. Който се откаже пръв, губи. Тя винаги се отказва първа. Играем… Играем, защото…“
Хофмейстер не вярваше на ушите си. Значи, когато ножът опреше до гърлото, все пак проявяваше социални умения. Вярно, куриозни умения, но несъмнено социални умения. Той говореше.
Униформените се смутиха и го зяпнаха с недоверие. Не добавиха нищо повече, само огледаха хола; може би и те бяха съзрели степта, бяха усетили полярния вятър.
„Успех тогава – пожела чужденецът – и се въздържайте.“
Хофмейстер ги изпрати. Преди да затвори вратата, той им благодари за усилията, въпреки че сам не знаеше какви усилия точно визираше; като че ли и господата не го разбраха съвсем.
Той се върна в хола, открехна завесата и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. После изгаси светлините.
Качи се горе и затършува из джобовете на саката в гардероба; търсеше тефтерчето, което си беше купил специално за срещата с психолога. Накрая го намери. Вътре не пишеше кой знае какво. Една-единствена дума: контрол. Подчертана с две линии.
Хофмейстер се взря в почерка си, в думата, сякаш в нея и в двете черти отдолу се криеше обяснението на всичко: на живота му, на болестта на дъщеря му – болестта на бялата средна класа, болестта, която той самият беше и която не искаше повече да бъде.
Съблече се и седна на леглото. Не му се спеше. Затананика си, отвори вратата на балкона, после я затвори. Както много други пъти зачака прибирането на съпругата.
На следващата сутрин откара Тирза в клиника в Германия, специализирана в лечението на хранителни разстройства. Не се поинтересува дали на дъщеря му идеята ѝ се нрави, дали ѝ се ходи там, дали вярва, че това ще помогне, след всичко, което бе опитал, след всички книги, които бе изчел – просто я закара. Без да спира за почивка. И без да говори. Тя седеше на задната седалка, по-точно казано: лежеше.
Адреса му беше дала секретарката на издателството. И така следобеда Хофмейстер остави дъщеря си в клиниката, сякаш оставяше пощенска пратка. Самият той се настани в един пансион недалеч от клиниката.
Вечерта позвъни у дома, но съпругата я нямаше. Вдигна Иби. „Заведох Тирза в клиника в Германия – ѝ съобщи той. – Моля те, предай това на мама.“
В селото имаше само един ресторант. Хофмейстер се превърна в негов постоянен посетител. Там бяха виждали много като него. Родители, чиито деца се лекуваха в клиниката, родители на края на силите си, повече мъртви, отколкото живи. Мълчаливи, дори един с друг не си говореха, когато пристигаха по двойки.
Няколко вечери по-късно той се заговори с някакъв социолог от Франкфурт, чиято дъщеря, която бе с три години по-голяма от Тирза, току-що бе постъпила в лечебното заведение.
В продължение на няколко вечери Хофмейстер разговаря със социолога за социология, Адорнo, експресионизма, средновисоките планини, Толстой, корабчето, с което през лятото социологът плаваше из Балтийско море – корабчето беше редовна тема, понеже усещането да плаваш било превъзходно. Всяка тема беше подходяща за разговор, стига да не засягаше клиниката, детето, болестта. Но на петата вечер социологът попита: „Ще се обидите ли, ако тази вечер не седна на вашата маса?“.
„Разбира се, че не – увери го Хофмейстер. – Няма проблем.“
Очевидно бе казал нещо, което не се беше харесало на социолога, вероятно бе защитавал твърде ревностно – или необосновано – мнението си за някой поет на експресионизма. Да не би пък да не бе проявил достатъчно ентусиазъм към историите му за Балтийско море? Хофмейстер не откриваше причината за това отдръпване, но от него го заболя, заболя го от тая дребна, незначителна случка. Като от пробождане с нож.
Тъкмо бе завързал контакт, тъкмо бе открил сродна душа и край. От вечерта, в която социологът отказа да седне на масата на Хофмейстер, двамата си кимаха отдалече. Вежливи, почти невидими за останалия свят кимвания. Провалени бащи, които стояха на разстояние един от друг.
Минаха седмици и онова, което никой не очакваше – Хофмейстер най-малко от всички – се случи. Тирза започна да оздравява, бавно, мъчително бавно, с периоди на застой, но не можеше да се отрече, че оздравява.
През цялото това време Хофмейстер остана в пансиона. На работата проявиха разбиране. Ако някой не го разбираше, проблемът си беше негов. Два пъти на ден Хофмейстер посещаваше дъщеря си в клиниката.
Сутрин и в късния следобед. Никога не се задържаше твърде дълго. Петнайсет, двайсет минути. Постепенно отново доби смелост да я гледа.
През останалото време се разхождаше по хълмовете, независимо дали валеше дъжд, падаше сняг или грееше слънце. Сегиз-тогиз на някоя алея се натъкваше на социолога и двамата си кимваха, без да намалят ход. В такива моменти Хофмейстер усещаше лека, хладна тъга.
С всеки изминал ден ставаше все по-ясно: Тирза бе постигнала онова, което баща ѝ не искаше или не можеше да постигне; и той го знаеше, чувстваше го. Докато се разхождаше, той си мислеше: трябва да я питам как го прави, как успява да оздравее. С какво се започва и как разбираш, че си приключил. Но не искаше да ѝ дотяга с мъчни въпроси.
След три месеца сред миловидния, едва ли не невинен пейзаж на Южна Германия изписаха Тирза. Позволиха ѝ да се прибере вкъщи.
Баща ѝ я посрещна и си спомни за раждането ѝ, когато в един студен, дъждовен ден я пое от сестрата в амстердамската болница. Пакетче. Вързоп. Повито червейче. Спомни си как прибра бебето и съпругата с такси. Беше горд, но и уплашен.
В момента имаше усещането, че дъщеря му е крехка и нежна като кърмаче.
В колата наобратно тя не каза много. Само на границата попита: „Мислиш ли, че ще повтарям годината?“.
„Не мисля – отвърна той. – Мисля, че можеш да наваксаш всичко. Пък и да не наваксаш, не е болка за умиране.“
Не бил истински баща на малката си дъщеря – ето какво му бе рекла съпругата. Приятел, колега, любовник – навярно платонически, – само не и баща.
Сега трябваше да се научи да бъде баща. Щеше да приеме религията на бащинството и като всички новопокръстени щеше да се превърне във фанатик.
Вечер спря да изкачва стъпалата, за да чете на глас на Тирза, спря да я води на уроци по чело, престана да я записва за състезания по плуване, с две думи: дистанцира се.
Понякога пак заставаше пред рафтовете с книги, но тъй като вече не четеше на дъщеря си, „Руска библиотека“ изгуби обаянието си. Хофмейстер нямаше с кого да сподели ентусиазма си и затова постепенно започна да се пита какво толкова е намирал в тия книги.
Сякаш някой ги беше покрил с чаршаф. Сякаш страниците им се бяха разпаднали на прах. Сякаш едва сега осъзнаваше колко правота има в думите на Толстой.
Eitle Kurzweil müßiger Menschen. Те престанаха да му изглеждат като трагикомичен мироглед на писател на възраст или другояче казано – като самозаблуждение, а като неотвратима истина.
Все по-рядко Хофмейстер заставаше пред библиотеката, докато накрая съвсем спря да изважда книги от нея. Четеше само когато работата го задължаваше.
Така Хофмейстер се превърна в човек, притеснен да не влезе отново в ролята, която се стремеше да загърби: на любовник на жената, в която се бе превърнала дъщеря му.
Реши да се посвети на бащинството, затова не пропускаше родителска среща, не забравяше да отговори на нито едно обаждане или писмо от училище; същевременно взе мерки да не се натрапва. Когато на Тирза ѝ идваха гости, той се мотаеше из къщата, нерядко се затваряше и в плевника, за да не нарушава личното пространство на дъщеря си. Избягваше да я пита къде е била и къде отива, грижеше се за нея, обичаше я в мълчание и уединение. Ала този път той нарушава мълчанието. Дори най-сдържаният баща би възкликнал: „Не, дъще, Мохамед Ата не ми изглежда добра идея!“.
За миг му се привижда светкавица, заслушва се за гръм. Но щом надниква през прозореца на кухнята, открива, че светкавицата всъщност е лампата в плевника, която светва и угасва. Светва и угасва. Той си спомня накъде се беше запътил: да занесе на Естел чаша портокалов сок.
Оглежда се, понеже не помни сипал ли е вече, или не. Очевидно не е. Налива портокалов сок в чаша за вино. Светлината в плевника премигва неуморно. Това дете ще предизвика късо съединение! Полудяло ли е?
