Интервю с Ерик Куак, канадски музикант от виетнамски произход, посветил последното десетилетие от живота си на музикалния проект thisquietarmy. Европейското му турне има спирка в София – на 6 ноември в Swinging Hall.
Проектът thisquietarmy функционира еднолично в крехките граници на жанрове като пост-рок, шугейз, сайкъделик и дроун музика. Ерик Куак е автор на над 30 издания. В дискографията му обаче, наред със соловите албуми и EP-та за лейбъли като Denovali, Consouling Sounds, Tokyo Jupiter, Oaken Palace и т.н., откриваме и куп студийни колаборации с артисти като Ейдън Бейкър (Nadja), Year of No Light, Syndrome (Church of Ra), Noveller, USA Out of Vietnam и др.
Ерик е на турне в Европа. Концертът му в София е на 6 ноември, петък, в Swinging Hall. Началният час е 19, а подгряващи артисти са Leaver и Life Is Killing My Rock’n’Roll.
Ако не се лъжа, това е юбилейното ти турне. Какво се промени в тази „тиха армия от звуци“ за 10 години, откакто съществува проектът?
Да, thisquietarmy официално съществува от 10 години, с първото ми издание – EP-то Wintersleep, издадено през 2005 г. По случайност в момента съм и на десетото си турне в Европа. В началото thisquietarmy беше просто аудиоексперимент в домашното ми студио, когато нещата с тогавашната ми банда не вървяха добре. Това беше начин да се концентрирам върху собствените си идеи, вместо да правя компромиси с тях. Днес thisquietarmy е моята свобода и пътят, който движи живота ми. Той ме накара да се разделя с предишната си професия и по някакъв вълшебен начин продължава да ме държи на повърхността. Просто следвам посоката, в която музиката ме води.
Какво е усещането да си прекарал толкова много време с един проект? Усещаш ли умора или е по-скоро безкрайно еволюираща среда?
Смятам, че краят настъпва, когато се появи непоносимостта и вече няма как да продължиш напред. Със сигурност още не съм стигнал там, въпреки сравнително големия брой издания, които имам. Понякога усещам някаква степен на пренасищане, но мисля, че това е доста често срещано явление в живота, освен ако не си робот без душа. Добрите новини са, че доста лесно превъзмогвам това, като си поставям предизвикателството да постигам нещо ново и различно във всеки следващ запис. Разбивам все повече и повече рамките на музиката, която пиша. Смятам, че точно тази част от творческия процес ме кара да продължавам и да се наслаждавам. Може да звучи странно или прекалено амбициозно, но не съм сигурен, че много хора успяват да предизвикват себе си постоянно, а и невинаги това е целта. Но от лична гледна точка все още усещам, че съм доста далеч от максимума, който мога да постигна. Не само заради огромното количество музика и изкуство, което е достъпно в момента, но и защото това, което правя, е много малка част от всичко възможно. А когато хората се изморят, търсят нещо, което да запали искрата отново. От чисто егоистична и артистична перспектива това е моят начин да се изразявам и наистина не очаквам някой да ме следва завинаги. Еволюцията винаги ще води нови хора, а някои от старите ще се отказват. Аз правя същото с музиката, която следя.
Все повече музиканти се отдават на соло кариера, какви бяха твоите причини?
Някой беше казал „Родени сме свободни, но навсякъде носим окови“. Destroyalldreamers беше първата ми банда, която основах малко след като хванах китарата. Тя беше учебникът ми по свирене в група. Издадохме два албума и едно EP на 12-инчов винил. И въпреки че моите идеи бяха изходната точка, аз отказвах да заема лидерската позиция (творческа или практическа), защото не обичах да раздавам заповеди. Не исках и да претендирам, че съм наясно как се ръководи подобен процес. Може би ако бях застанал начело, щяхме да се развием по друг начин, но тогава краят щеше да е дошъл по други причини. В крайна сметка, не след дълго се озовах в нарушена връзка с още четирима души. Това е доста тривиална причина да започнеш соло проект, затова си мисля, че просто работя по-добре, когато съм сам.
Въпреки това колаборираш с други артисти и групи по целия свят. Къде точно е разликата?
Колаборациите не са дългосрочна връзка. Разбира се, винаги съм отворен за подобен тип работа, защото няма какво да губя. Най-често всичко започва с лично преживяване – среща с даден артист или просто взаимно уважение. Понякога се срещаме на живо, но често времето не е достатъчно и затова разчитаме на интернет. Началото обикновено е импровизация, най-доброто от нея се оформя в студийна работа.
От богатата дискография на Ерик, интернет колаборации са следните албуми: Orange с Ейдън Бейкър (2006), Meridians със Скот Кортез (2009/2010), сплитът с Year of No Light (2011/2012) и The Lonely Mountain със Syndrome (2013/2014).
Лице в лице са записани: Death Valley с Yellow6 (2009), A Picture of a Picture с Ейдън Бейкър и всичко на Hypnodrone Ensemblе (2009/2014), Hex Mountains с членове на Monarch и Alaskan (2013), MUHKA със Syndrome(2013/2014), Reveries с Noveller (2013/2014) и др.
Кои са фаворитите ти сред всички тези записи, към които би се върнал отново или би ги свирил на живо?
Напоследък най-много ценя концертните колаборации, тъй като след повече от 350 соло изпълнения, за последните 10 години, усещам как дори един друг музикант напълно променя картината. Със сигурност бих искал да направя лайв с Year of No Light, защото досега не се е случвало – въпреки, че сме били на турнета и сме свирили заедно много пъти. В Монреал често работя с местни банди. Последната беше Show of Bedlam, които ми предложиха да изсвирим албума ми From Darkness – нещо, което съм правил заедно с друга местна банда– USA Out of Vietnam. Ако можех, щях със сигурност да направя турне с пълен състав музиканти, но това изисква много повече работа. Въпреки че нося поне 20 китарни ефекта, за да постигна звука на thisquietarmy, той си остава сравнително лесен логистично, пътуващ проект. Преди две седмици участвах в напълно импровизиран сет с Caudal (транс-пънк триото на Ейдън Бейкър), нещо като умалена версия на общия ни Hypnodrone Ensemble. Като стана дума за него, да свириш с трима барабанисти е велика забава!
Сам организираш турнетата си, сам правиш дизайна на обложките и видео прожекциите си… Мислил ли си да прехвърлиш този процес или част от него на агенция или лейбъл?
Бих, ако съществуваха такива, на които да се доверя изцяло. Не ме разбирайте погрешно, бих работил с удоволствие с всеки един лейбъл, но няма друг човек, толкова отдаден на моята идея, освен мен. Понякога наистина ми се иска да беше по-лесно, за да се фокусирам само върху музиката (въпреки, че според някои хора й отделям прекалено много внимание) или върху други аспекти от живота си. Но имайки предвид, че музиката се е превърнала и в основната ми работа, много е важно да контролирам всичко сам, за да избягвам капаните на този „бизнес“.
Китарата ли е единственият инструмент в thisquietarmy? Представяш ли си да направиш турне само със синтезатор например?
Имах алтер-его на име hi, my quiet tsar. На концерти използвах само синтезатор (Moog MG-1), луупър педали и семплери. Беше забавно и ново (не съм го правил от години), но в един момент осъзнах, че трябва доста по-сериозно да се занимавам с него, ако искам да звучи добре, а не бях съвсем готов да се впусна в тази нова посока. Със сигурност се старая да избягвам модуларни синтезатори, защото ми изглеждат като нещо, от което бих фалирал. А това вече ми се е случвало заради купищата китарни ефекти, които искам и притежавам.
Пътувал си по целия свят, може би само в Африка не си свирил, но винаги се връщаш в Европа. Как се отнася сцената в Канада и Америка към музиката ти?
Всъщност, веднъж почти свирих в Африка. Около 2012/2013 г., в мароканската пустиня трябваше да се проведе един фестивал на име Alchemy at Zahar с банди като OM, Secret Chiefs 3, MMOB и т.н. Това обаче пропадна, въпреки че разни хора пътуваха до Африка. Все още не съм свирил и в Австралия. От Южна Америка съм бил само в Бразилия, а от Азия познавам Тайланд, Виетнам и Япония, така че нека не преувеличаваме! Що се отнася до Канада… Тя е с площ колкото Европа и население 21 пъти по-малко от нея. В общи линии, в Токио може да побереш всички хора, които живеят в Канада. Това е доста особена държава, в която не знаеш какво се случва в съседния град, защото е прекалено далеч. Колкото до САЩ, ти практически не съществуваш, ако не си част от сравнително популярен американски лейбъл. Сцената не се интересува от нищо, което се случва извън Щатите. Дори в нишовите сцени на никого не му пука за теб. Смятам, че Европа е единственото място в света, на което има смисъл да правиш турнета. Не само заради кратките разстояния и почти липсващите граници, а и заради широко скроената публика. Знам, че понякога е трудно, заради разликите в културното развитие на страните, разликата между Източна и Западна Европа, разделението на богати и бедни страни и т.н. Европейските музиканти вече са на мястото, където се случва всичко значимо, а не им се вярва, че това е така. Не ходете на турне в Северна Америка, ще съжалявате!
Като цяло как е животът на музикантите в твоята част от света?
За нещастие наистина никой не иска да ми повярва и трябва да дойде, за да се убеди сам. Накратко – Канада е пълната противоположност на гостоприемството, на което сме свикнали в Европа. Никой не се грижи за настаняването и храната за пътуващите музиканти. Промо-мрежата практически не съществува. Обикновено няма и парични гаранции. Като добавим и огромните разстояния, липсата на евтини полети, скъпите влакове и автобуси, нещата стават много трудни. В Квебек можеш да кандидатстваш за малки грантове, но наистина трябва да вложиш много труд в това.
Смяташ ли, че би имал същите идеи за музиката и изкуството, ако беше роден на друго място?
Щях да бъда напълно различен човек. Моите родители са от Виетнам, а аз съм роден в Канада. Съвсем скоро отидох във Виетнам за пръв път. Колкото и да се опитвах да се върна към корените си, беше много трудно да намеря нещо, с което да мога да се идентифицирам (с изключение на храната). Родителите ми са напуснали страната точно преди войната. Самите те не се идентифицират с тази държава, със сигурност и аз няма как да го направя. Въпреки това се радвам, че имах възможността да отида там. Особено в Ханой, невероятно място. Успях да срещна хора, които се занимават със сходна музика и са част от развиваща се експериментална сцена с много интересни музиканти. Кой знае, може би в една паралелна вселена дори там бих правил това, което правя в момента.
Какво друго има в живота ти освен изкуство?
О, нищо особено. В продължение на няколко години работих за голяма инженерна компания, но в един момент thisquietarmy погълна всичко. Все още се боря с прехода от корпоративен роб към артист. Друго, което успях да постигна след толкова години работа сам, е да разбера кой наистина съм, и то по начин, който не е възможен, ако си постоянно сред хора. Идеята за зависимостта от другите е доста страховита. Представи си, че никога не си пътувал сам, не си оставал дълго без романтична връзка, не си ходил сам на ресторант или на кино. Моля ви, направете тези неща, преди да е станало прекалено късно, за да не изгубите себе си. В същото време фактът, че правя музика сам, ме кара да излизам и да се социализирам. За да не се превърна в мизантроп, се старая да участвам в истински смислени диалози. Всичко обаче е толкова шумно, размито и объркано. Особено, когато сме в социалните мрежи толкова дълго. Така че, просто се опитвам да бъда сравнително нормално човешко същество, но е доста трудно – може би вече твърде дълго съм сам.
Препоръчай ни пет неща, които трябва да чуем или видим.
Мини сериалите Black Mirror и Narcos. Бандите Low и Caspian на сегашните им турнета и Slowdive – всеки път, когато можете. Но моля, някой да ми препоръча книга!
