На големина е колкото мобилен телефон, но е тънко като лист, прозрачно, гъвкаво, жилаво като гума. Приятно е да го държиш в ръката си. Понякога устройството просветлява, тогава от него се излъчва топлина, мека, спокойна и радостна топлина, която се разлива в кръвта ни като чаша истинско вино. А друг път устройството като че ли се свива, замръзва, изгубва живостта си, макар да е пак така в ръката ти. Можеш да го разглеждаш – така, както разглеждаме и ровим в телефоните си. То цялото представлява екран, на пръв поглед прозрачен екран, на които няма картинки и бутони. Но на него се изписва състоянието на приятелите, познатите и важните за теб хора, на обществените личности също, изписва се състоянието на политиците, лидерите, на всеки, за когото си помислиш. Това изписване няма нито определени цветове, нито определени форми, нито картини или звуци, но когато си в допир с устройството, ти знаеш състоянието на всеки човек и най-вече собственото си. През това устройство всеки е прозрачен за всички, никой няма тайни от никого, никой не може да скрие нищо в себе си.
Видях възрастна жена, седнала на преобърната бетонна поставка за саксии на улицата, около нея найлонова торба с разсипани покупки, жената беше подпряла главата си с ръка, очевидно беше, че се е изморила от тежестта, може би ѝ беше станало лошо, беше приседнала на импровизираната пейка да си почине, да се съвземе, когато се доближих още, я познах, беше майка на моя съученичка. Спуснах се към нея и усетих как устройството в ръката ми някак замръзва, някак не одобрява евентуалната ми помощ към тази жена, някак ми се кара, но без думи, без да ми внушава вина, без да ме санкционира, просто ме възпира. О-о, казваше ми устройството, а ако тази възрастна жена не беше майката на твоя съученичка, тогава щеше ли да ѝ помогнеш? Щеше ли да се спуснеш така всеотдайно към нея? Май че не, нали? Щеше да се подвоумиш, нали? Не се ли насочи към нея, защото много лесно и директно би могла да получиш похвала за добрата си постъпка, тъй като тя ще каже на своята дъщеря, а тя пък от своя страна ще разкаже как си помогнала на майка ѝ, когато на нея й станало лошо на улицата, ще го разкаже пред всички останали съученици, когато се съберете на поредната си среща и всички останали ще започнат да възкликват, браво, браво, браво на теб, колко си добра и състрадателна! Тоест от тази помощ ти ще извлечеш користни облаги. А ако ти не познаваше жената, ти не би имала никаква полза да ѝ помогнеш и тогава съвсем спокойно би я подминала, защото никой нямаше да знае, че си минала покрай един човек и не си му помогнала, нали? Това щеше да си остане само за теб и ти бързо, бързо щеше да го забравиш, още в мига, в който женатна щеше да остане зад гърба ти, нали? От устройството в ръката ми се излъчваха тези мисли, минаваха през съзнанието ми за частица от секундата.
И тогава забелязах, че на улицата, по която вървях, се бяха скупчили много хора, бяха тревожни, разговаряха оживено, ръкомахаха, затичах се към тях, била станала катастрофа, имало пострадали деца, какви деца? колко големи? усетих, че и аз съм станала част от това кълбо от хора, които тревожно викаха, опитваха се да разберат повече за пострадалите, всеки виждаше в тези деца своите, тревожеше се за непознатите като за своите. Всички бяхме с устройствата на ръцете си, носехме ги всички някак по подразбиране. Именно тези устройства не позволяваха суматохата и вълнението да прераснат в неконтролируема паника, в блъсканица, в грозни сцени. Можехме всички заедно да помогнем, независимо чии бяха пострадалите деца. По вените на всички ни се разнесе спокойна, мека, топла светлина. Успокоихме се, смълчахме се. Измежду нас излязоха двама лекари, хората им правеха път, така че спокойно да се доберат до пострадалите преди да се дошли линейките. Не виждахме какво правят лекарите, но всички знаехме, че децата са в добри ръце, че всичко е наред, че животът им е вън е от опасност.
В съня ми устройството в ръцете ни контролираше човешката корист, но не действаше с принуда, не я санкционираше, а стимулираше „безпричинното добро”. То награждаваше за безкористното добро, но ако се появеше корист, мигом светлината се сменяше.
Рядко се случва да сънуваш толкова ясен, конкретен и смислен сън, в който се съдържа решението на световните проблеми. Наистина утопичен, далеч от реалността, но в същото време и свързан с нея. Защото сънищата имат своя реалност.
Основният проблем на човека и обществото е користта. Тя задвижва всичко, от нея произлизат бедите и се пораждат нещастията. Користта присъства ежеминутно в поведението ни и ние трудно я овладяваме, защото тя, изглежда, е втъкана в нас. Ние, хората, страдаме най-вече от корист. Всяко наше начинание, колкото и да изглежда добро и благородно, в крайна сметка се корени в користта, всяко добро се изкористява.
И ето – в този утопичен сън се появи идея как користта да бъде извадена на показ и овладяна.
Прозрачното устройство, прилично на айфон, което в съня ми всички носехме, правеше злото, което вършехме, видно за всички. Но то правеше и доброто, продиктувано от корист, също видно за всички. Тогава в кръвта ни се просмукваше студена, мъглива, мътна светлина. На човек му ставаше неприятно и хладно от тази светлина, проникваща в него и той търсеше да се избави от нея, да се стопли.
А когато се бяхме спуснали към пострадалите деца, когато животът им чудодейно беше спасен от злополуката, тогава устройството, което носехме, топлеше с мека и тиха светлина, свързваше ни един с друг, ние се движехме в хармония, знаехме мислите, чувствата си, всичко беше такова, каквото би трябвало винаги да бъде, спокойно, светло и радостно и резултатът беше, че пострадалите деца бяха спасени, но не толкова от лекарските грижи, а от безкористната доброта.
Когато вършиш нещо, но не от корист, получаваш достъп до всичко, което пожелаеш, но не в излишък, разбира се. Светът, целият свят е твой, онова, което харесваш, е на твое разположение, не си лишаван от нищо. Единствената разменна валута е да бъдеш открит и безкористен.
Странен и наивен сън.
Защо не може собствената ни съвест да изпълнява функциите на прозрачното утопично устройство? Нали всъщност това е прякото ѝ предназначение? Защо сме я оплели в толкова жилави и лукави паяжини, та почти сме задушили гласа ѝ? Защо сме измислили способи и оправдания да потискаме и елиминираме функциите ѝ? Мислим си, че другите не забелязват, мислим си, че успяваме да прикрием користта си така хитроумно, че тя да остане незабелязана.
Но ето, това устройство свети, подсказва, нашепва.
Чрез него аз бих се притекла на помощ на онази възрастна жена от съчувствие, от любов. И ако някой ден на мен ми прилошее по същия начин на някоя пейка, някой ще дойде и ще помогне и на мен също от безкористно съчувствие и любов. И тогава устройствата на всички ни ще просветват с мека, топла и тиха светлина.
