Политиката и политическите пристрастия и страсти сякаш ни превзеха, неусетно ги интериоризирахме, превърнахме ги в наш център, същина и същност. Сякаш няма поезия, музика, любов. Не си признаваме, че е така, защото съзнаваме, че е обидно. Но всяка трета дума изчерпва всяка друга тема и четвъртата е за политика. Говорим си за култура и стигаме до това, че парите за културата не стигат, не се разпределят правилно и се крадат. Крадат ги, разбира се, лошите, онези от противната страна. Говорим си за цените на тока, хляба и олиото и пак стигаме до кражбата и крадците, които са пак същите – онези, които ние не харесваме. А онези, които не харесваме, обвиняват за същото тези, които ние харесваме. Политиката е това. Тя е невидима и вездесъща. Тя занимава най-много онези, които не споменават думата политика. Политиката не е дума и не е в думата. Тезата, че всичко е политика, се потвърждава на всяка крачка. И ние възлагаме всичките си надежди тя да реши всичките ни проблеми.
„Най-лошата неграмотност е политическата неграмотност. Политически неграмотният не чува, не говори, не участва в политическите събития. Той не знае, че цената на живота, цената на зърното, на рибата, на брашното, на наема, на обувките и на лекарствата зависят от политически решения. Политически неграмотният е толкова глупав, че е способен да се пръсне от гордост заради факта, че мрази политиката. Този глупак не осъзнава, че проституцията, изоставените деца, най-големите крадци, лошите политици и корумпираните лакеи на национални и мултинационални компании се раждат тъкмо поради неговото политическо невежество.“ С тази популярна мисъл на Бертолт Брехт съм съгласна наполовина. Доколкото политиката е инструмент. В ръцете на различни хора един и същи инструмент върши различна работа. Та това ми е мисълта – кирки, лопати, сърпове, чукове, мечове, плугове са все инструменти. А в живота има изгреви и залези, скърби и радости, делници и празници.
Ето неусетно приближават празниците, които наричаме най-светли. Коледа. Знаем, че на Коледа се подаряват подаръци. Знаем дори, че на Коледа стават чудеса. Не знаем защо чудесата се чувстват длъжни да се случват точно на Коледа, но да не им се месим – важното е да се случват. Те си знаят. На следващия ден вече не им е времето. На следващия ден ще са изпуснали влака или шейната.
Коледа и Нова година не е време за умиращи малки кибритопродавачки. Те помрачават празника. Убиват радостта му. Провокират и дразнят. Те са Андерсенова алегория. Никой не е виждал реална умираща от студ малка кибритопродавачка.
Да не разстройваме празника с тъга и униние!
Коледа е тук и тя е радостна. Сияе в хиляди светлини и лампички. Грее в нашата коледна щедрост, която няма да подмине нито една нещастна кибритопродавачка. Българската Коледа ще я спаси. Ние ще я спасим чрез българската Коледа. Българската Коледа доказва, че Господ е българин. Господ стана българин, когато побеждавахме на футбол, но отдавна се е отказал от българско гражданство. За канадско не зная. И сега какво ни остава? Едната политика. От която ние не се интересуваме.
Всичко си е както е било в Ноеви дни, когато хората ядели, пиели, женели се, мъжели се до оня ден, в който Ной влязъл в ковчега и дошъл потопът, та погубил всички. Както било и в Лотови дни: ядели, пиели, купували, продавали, садели, градели до деня, в който Лот излязъл из Содом и от небето завалял огън и жупел и погубил всички.
Тъй било и в деня, когато се родил Младенецът Иисус. Денят бил обикновен. Нямало нито фанфари, нито добавки към пенсиите, нито земетресение. Имало една звезда, която била забелязана само от трима човека. Тя е греела на небето сред хилядите други звезди, може би е била забелязана от хиляди хора, но само трима човека разчели нейното послание и последвали пътя, който тя указвала.
Тази звезда също носела политически знамения. Тя предвещавала раждането на Цар. А друг цар, след като узнал нейното знамение, избил хиляди младенци. Раждането на Царя Младенец го уплашило, светлината на звездата помрачила сърцето му. Той погледнал на раждането на Младенеца политически, затова не се просветлил, а се помрачил.
Както с инструментите можем да си служим по различен начин, така едни и същи събития виждаме по различен начин.
По време на Първата световна война на Рождество Христово войниците от двете страни на фронта оставили пушките, събрали се, направили общи трапези, побратимили се, отпразнували с радост рождения ден на Иисус и после пак се върнали в окопите и насочили пушките си един срещу друг. Това събитие е колкото радостно, толкова и тъжно.
Събитията се случват покрай нас и често не разбираме случващото се.
След като вървял четирийсет дни и четирийсет нощи до Божията планина Хорив, пророк Илия застанал пред една пещера. Минал край него голям и силен вятър, който цепел планини и събарял скали, но не във вятъра бил Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса бил Господ; след земетръса – огън, но не в огъня бил Господ; след огъня – лъх от тих вятър и там бил Господ.
И покрай нас минава тихият полъх, но ние не го забелязваме, защото очакваме големи и силни ветрове, огньове и трусове.
Иисус дойде на земята нежелан, отхвърлен, необичан. Единственото, което можем да направим за Него, е да Го обикнем. Той се роди в пещера и няма потребност от палат. Когато отворим сърцето си за Него, то се превръща в Негов дом. Когато отворим сърцето си за всеки отхвърлен и пренебрегнат човек, то също става Негов дом.
Тогава покрай нас минава тихият полъх.
