„Новата танцувална зала“ от Енда Уолш, превод Златна Костова, режисьор Ивайло Христов, сценография Марина Янева, композитор Антони Дончев. С участието на Кристина Янева, Светлана Янчева, Елена Телбис, Теодор Кисьов; Театър 199 „Валентин Стойчев“, премиера на 10 януари 2026 г.
„Наистина ли сме сами?“, пита една от героините в пиесата „Новата танцувална зала“ на ирландския драматург Енда Уолш и точен отговор на този въпрос няма. Защото се оказва, че хората могат да бъдат безкрайно сами, дори когато живеят заедно, особено ако светът навън им изглежда чужд и враждебен, а те се опитват да се скрият все по-навътре в себе си.
Тъкмо това желание да се скриеш от света и какво седи зад него, изследва ирландският драматург в пиесата си „Новата танцувална зала“. Уолш е един от най-интересните съвременни драматурзи – с богат професионален опит не само като автор, но и като актьор, а дори и режисьор, защото той предпочита сам да поставя пиесите си. Още с първата си известна пиеса Disco Pigs („Диско прасета“) през 1996 г., Енда Уолш привлича вниманието и на публиката, и на критиците към работата си. По-късно той преработва пиесата си на филмов сценарий, а по него е заснет едноименният филм, който получава куп награди. Освен пиеси и киносценарии Енда Уолш пише също опери, радиопиеси и мюзикъли, създава арт инсталации и казва, че има усещането, че независимо в кои жанрове работи, сякаш винаги пише за театър. А това, което най-много го мотивира в театъра, е възможността да се доближава до герои, които са застанали на ръба на лудостта или дори са навлезли в нея.
Такива са и героините в пиесата „Новата танцувална зала“ – три уморени жени, сковани от страх от живота, напълно застинали в миналото. В спектакъла на проф. Ивайло Христов надникваме в света на тези три сестри – затворени в малката им къща на брега на морето, които на моменти приличат на Чехови героини, а друг път на Бекетови персонажи, замръзнали в безвремието на очакването дали нещо ще се случи и дали не е по-добре нищо да не се случва. Това са три сестри, които вярват, че светът навън е враждебен, затова са се скрили в къщата си като в утроба, хванали са се здраво една за друга – крещят си, ругаят се, спорят, но не спират нито за момент да говорят, все едно най-много се страхуват от мълчанието. Защото в тези моменти на мълчание усещат най-ясно, че са сами. Затова и сестрите внимателно отбелязват моментите, когато се промъква „тишината, която те кара да се тревожиш“.
На пръв поглед Брета – героинята на Кристина Янева, и Клара – героинята на Светлана Янчева, са грубянки, езикът им често е циничен, но бързо става ясно, че това са по-скоро маски. Ругатните им са вид защитен механизъм, зад който се крият две уплашени жени, които отново и отново преразказват пред най-малката си сестра онези моменти в миналото, когато са загубили илюзията, че животът им би могъл да бъде по-хубав и по-различен. Сега в света им няма място за илюзии и това е урокът, който дават на Ейда – най-малката от тях. А чрез припомнянето на всички факти около онзи травматичен момент от миналото сестрите отново преживяват травмата и отново предупреждават Ейда, че измъкване от техния суров свят няма.
Само че в този случай думите не лекуват. Разказите не носят прошка, ругатните не помагат, а страховете стават все по-големи, като самосбъдващо се пророчество. Затова и най-младата сестра – Ейда, вярва, че светът навън е опасен и че навън съществуват само пътят до консервната фабрика, скучната работа и счетоводните документи, които нямат свършване, и грубите мъже с вмирисани на риба ръце.
„Тук нещата никога няма да се променят, нали?“, пита тя сестрите си. Те потвърждават – да, светът ще си остане все такъв – лишен от надежда и любов. И ние им вярваме, а за това допринася и силното актьорско присъствие на Светлана Янчева, Кристина Янева, Елена Телбис.
Но това не е всичко. В пиесата, пък и в постановката на проф. Ивайло Христов, има и много лекота – има място и за смях, и за ирония и милост, а черният хумор се редува с лирични моменти, които звучат като поезия, заради добрия превод на Златна Костова.
… Усещам огромна дупка в стомаха си. От онези, в които можеш да паднеш… Гледам Шийла и Робърт, мисля за Финбар и жена му и дупката става все по-голяма… И, мамичката му, скачам и излизам… Вървя по калдъръма, над мен се събират чайки. Чувам смехът им. Смеят се защото имам дупка в корема. Болката става все по-силна, аз стоя встрани и се гледам… Аз, в леглото, сам… Аз, по улиците, сам… Аз, взрян в скалите, сам… Чайките крещят: „Какъв смисъл има от теб, Патси? Какъв смисъл?“. Аз хуквам. Защото как се отговаря на такъв труден въпрос.
Това са думи на Патси, момчето, което всеки ден носи риба в къщата на трите сестри и никога не чува друга дума от тях, освен „махай се“ и „изчезвай“. Но Патси – Теодор Кисьов е убедителен в ролята си – е също толкова самотен и се привързва дори към лошите думи, с които го посрещат. Патси е толкова постоянен с присъствието си, че за момент трите сестри си позволяват да повярват, че светът навън все пак може да бъде и по-различен.
Енда Уолш има вкус към гротеската и абсурда – умее да улавя противоречията в хората, забелязва парадоксите и си играе с жанровете с лекота. Режисьорът Ивайло Христов е уловил този дух и спектакълът е жив и непредсказуем – ту прилича на фарс, ту на причудлива гротеска, ту цялата тази история звучи съвсем реалистично, все едно зрителите могат да чуят прибоя на вълните, крясъка на чайките край къщата на Брета, Карла и Ейда и дори да усетят за момент онази „тишина, която те кара да се тревожиш“.
