Развалините от разядания реактор, войниците, които отиват да гасят пожара с по една лопата, пораженията от радиацията върху човешки тела… Тези снимки са запечатаха в съзнанието ми.
Като дете имах една поредица от енциклопедии, която беше много важна за мен. Поредицата се казваше “Хроники на XX в.”, ако не бъркам името, и имаше много истории и снимки за всяка година от изминалото столетие. Тогава нямаше интернет. Нямаше и Уикипедия. Тази поредица беше моят прозорец към века, в който съм роден.
Помня добре снимките на страниците, посветени на 1986 г. Разбира се, тази дата е особено важна за мен предвид това, че тогава съм се появил на света. Оказа се, че е важна не само за моята скромна личност…
Двете страници, отделени на тази година, бяха изпълнени с чернобели снимки основно от аварията в Чернобил. Развалините от разядания реактор, войниците, които отиват да гасят пожара с по една лопата, пораженията от радиацията върху човешки тела… Тези снимки са запечатаха в съзнанието ми. По странен начин, в тогавашните ми детски мисли, тези снимки от Чернобил изглеждаха като Апокалипсиса (а не са ли и днес такива?).
Много пъти съм мислил за тях, когато седях под смърчовете до църквата, където играех често като дете.
Чернобил сякаш стана събитието белязало начало на живота ми. Така изглеждаше в детските ми представи. Но и днес, когато отдавна смърчовете са отсечени, а аз не съм дете, спомените ми се връщат върху онова пусто място от снимките. След 30 години аварията в съветската АЕЦ продължава да е в мислите ми.
Но защо е толкова важно, би се запитал някой?
Разсъждавайки толкова години защо Чернобил има такова силно смислово значение, си отговорих, че аварията синтезирано показа как хората са живели в лъжа, която може да гръмне (и тя гръмва!) всеки момент, а белезите остават завинаги. Аварията не просто разкрива умиращата система, а показва докъде може да стигне човека, когато е дехуманизиран. За мен Чернобил е и алегория на обезчовечения индивид – тоталитарния човек.
Трагедия?
Уви да, всеки път го чувам от хората, които са манифестирали, без да подозират нищо под радиоактивния майски дъжд. За някой тази трагедия има конкретни измерения – хилядите хора, които се разболяват и ще се разболяват от рак. За други, като мен, катастрофата придобива екзистенциалиен смисъл, защото бележи началото (абсурдът?).
Днес от всичко най-плашещото е, че хората масово не са о-смислили трагедията на Чернобил. Кой иначе би искал атомни централи и ядрени отпадъци? Може би само тези, чиито деца така или иначе не бяха засегнати (поне не толкова пряко) от катастрофата, защото бяха на по-безопасни места в Западна Европа и САЩ? Или онези хора, които никога не са имали нищо освен двете си ръце (твърде често връзвани и извивани) и които вярват на софизма и демагогията за светлото атомно бъдеще, която щедро прелива от телевизорите?
Въпросът за вината не е решен в историческото преосмисляне. Вината и нейната липса са (както винаги) размити. Имам предвид вината на отказалия се от рефлексия човек, който пребивава единствено в едномерното време-пространство тук и сега. Бъдещето не е дошло (и няма как да дойде, щом е бъдеще), а миналото не ни интересува.
Не-мисленето винаги е изгодно и съблазняващо. Ще използвам метафора (да, философия с метафори не се прави) – винаги може да утолим „глада“ за познание с готови и набързо приготвени лозунги. Ето един: „Мирният атом – във всеки дом!“ („Работническо дело“, 1974 година по повод откриването на 1 блок на АЕЦ „Козлодуй“).
След аварията в Чернобил този „мирен атом“ (все пак става дума за АЕЦ, не за бомба) със сигурност е във всеки дом (вече не метафорично) и то не само в призрачния град Припят.
30 години по-късно, твърде много все още остава премълчано, но както се казва, мъртвите Бог да ги прости, а за живите остават размислите и онкологичните заболявания. Остава и тегнещата тишина в обществото ни за случилото се в Чернобил през май 1986 г.
