Какво си мислите, че ви е нужно, за да участвате в спор за членуването на едно съществително в конкретно изречение? Да знаете правилото и да имате свободна една минута, в която да го приложите нагледно – това си помислихте, нали? Но не сте прави. На мен ми отне три часа, много нерви и накрая останах със съмнението, че нещо фатално се е случило с правилото, след като толкова хора настървено го оспорват.

Изречението беше заблуждаващо невинно: „Къде ти е телефона/ът?“ С кратък или пълен член трябва да е думата телефон в това изречение – попита някой. Първи отговор: Щом е в края на изречението, значи с кратък. Втори отговор: А ако изречението беше „Телефона/ът ти къде е?“ с пълен член ли трябваше са е? В дискусията се спомена думата „подлог“ и това е наченка на сериозност. Постепенно се включва и думата „допълнение“. Но тогава пък започва спор как да се разпознае кой е подлогът и кое допълнението в едно изречение. Сложен въпрос, учено е в трети-четвърти клас, кой да ти помни? Следват съвети как да се прилага правилото по най-простия възможен начин: опитвате се да замените съответното съществително с „той“ или „него“, ако се заменя с „той“ – поставя се пълен член, ако се заменя с „него“ – непълен. Но и това не може да убеди застъпниците на тезата, че съществителните се членуват по усет. Това е правилото, което Мечо Пух прилага по отношение на главните букви, всяка дума, която му изглежда важна, той я пише с главна буква. Точно така правят и доста репортери и водещи от национални телевизии – ако говорят за някой директор, областен управител, министър, кмет или друг високоплатен служител, те за всеки случай го членуват с пълен член, защото така изглежда някак по-уважен. Но да се върнем към нашето скромно изречение, по което вече се спори около час, а консенсус не е постигнат. Напротив, появяват се съвсем нови предположения като това, че одушевените предмети се членуват с пълен, а неживите с кратък член.

За какъв консенсус изобщо става дума? Толкова ли не е ясно, че си има правило, това правило трябва да се знае и да се приложи – и толкова. А тези, които не знаят правилото? – ще попитате. Ами те ще чуят тези, които го знаят – толкова е просто.  Не, изобщо не е просто вече. Може някога и да е било, но вече не е. По много причини. 1) Грамотността не е на уважение и значимостта ѝ намалява с всеки ден. 2) Появата на фейсбук (най-вече, но и на останалите социални мрежи) успя да внуши на ползващите ги, че всички сме равни в компетентността по всякакви въпроси, че всяко едно мнение, може да бъде ликвидирано от обратното на него, независимо дали първото мнение е изказано от експерт, а второто от невежа. 3) Наложи се политкоректната теза, че за всяко нещо трябва да се даде глас и на „другото мнение“, „другата гледна точка“, като при поголовното му прилагане не се взема предвид, че конкретен факт си е просто конкретен факт, 1 + 1 е 2 и никакво право на друго мнение не може да победи тази реалност. 4) В споровете отдавна не се участва, за да се стигне до истината, тъй като истината вече няма значение. Спори се, за да се победи. 5) По нашите географски ширини никога не сме се славили с внимателно, активно слушане, но сега надминахме и себе си – докато някой говори, ние просто репетираме как да го опровергаем или пробваме да го надвикаме. Гениалната народна формулировка е „Ти му говориш, то ти приказва.“

Това беше най-семплият пример за спор (разбирай раздор, а след него разлом), улеснен от  технологичните постижения в съчетания с някои особености на националния ни характер. При това не много свиреп спор, защото все пак има граматическо правило, което все още респектира някои професионални любители на раздора. И докато грамотността е все по-малко, а раздорите все повече на почит, нищо чудно, че те са взети на въоръжение в хибридните войни. У нас истинската хибридна война започна с бомбата Истанбулска конвенция.

Нищо бомбастично няма в тази конвенция. Нито на български, още по-малко на английски, ако си наясно със значението на думата джендър. Ето тук е заложена бомбата – във факта, че не всички могат да прочетат и разберат оригиналния текст, значи могат да бъдат излъгани за значението на дума, която е доста еластична и не се покрива едно към едно с думи от българския език. Ние можем успешно да се сбием за пълния член, макар за него да има ясно и точно правило, камо ли за някаква чуждица, с каквато бе замервана ошашавената българска глава безброй пъти на ден. Не че подпис под Истанбулската конвенция щеше да премахне насилието над жени у нас. То си е в традициите ни, вид гордо наследство. Но поне щеше да принуди държавата да изгради защитени жилища за жени, подложени на заплахи и тормоз. Щеше да промени някои правни норми, свързани с преследването на жени (тук се сещам веднага за няколко случаи, в които жени бяха убити, след като са подавали напразно жалби в полицията, че са подложени на преследване, заплахи и тормоз).

Само че хората, които водят хибридните войни, са много наясно с националните ценности и хорските предразсъдъци, а в случая и с митовете и легендите на древните българи. А също така с гордостта на българските мъже, че те може да са невежи, некадърни, пияници и несретници, но поне са мъже, а не меки китки. Докъде могат да стигнат пораженията, които хибридната бомба Истанбулска конвенция нанася? Моят нагледен пример е жена, която в разгара на раздорите за конвенцията ми се обади със следния въпрос: „Кажете ми да изпратя ли внучето на детска градина? Синът и снахата работят в Испания, аз гледам внучето, ще му сменят ли пола, ако го изпратя в детската градина?“ Невежеството е блажено, казват. Не, невежеството е тежък товар. И този товар ние го мъкнем с извратено чувство за достойнство от поколение на поколение.

Изстрелването на заплахата „джендър“ дойде отвън, но употребата на неясни думи в битките един срещу друг бе майсторски усвоено и в нашата си вътрешна, гражданска хибридна война. Последният пример за това е взривяването с думичката „код“. „Вий оттеглете подкрепата за хартиените бюлетини и аз ще ви дам кода.“ Това монументално по своята глупост изречение беше произнесено от най-високата трибуна в парламентарната република България като доказателство, че изборите се манипулират. Казал го бил един на един друг и това го чул трети… Не че не е възможно да го е казал, само че то нищо не значи. Най-малко пък значи, че ако имаш някакъв код (какъвто впрочем можеш много лесно да имаш като си го вземеш от ЦИК), ще си в състояние да манипулираш 12-те хиляди машини в избирателните секции с едно натракване на поредица от цифри и букви…къде впрочем? – на смартфона, на банкомата или на контролната везна в Кауфланд?

Така е, г-н Айнщайн – две неща са безкрайни, вселената и хорската глупост, като за първото не е толкова сигурно. И да, г-н Оруел, невежеството е сила. Специално тук и сега: преобладаващата сила.