0
4149

Ти нямаш(е) за кого да гласуваш

Писмо до един приятел

Ти си интелигентен човек и затова на теб се надявам. Ти си човек на словото – ето, ти четеш, дори такива странни и неприложни форми на словото като това писмо. Понеже си прочел и заглавието, вече знаеш: да, за изборите става дума. Какво общо имаш ти с това, какво общо има словото с тези избори, с политиката?

Всичко мога да си представя за интелигентния човек – че би гласувал за която и да е партия, дори странна, дори провалила се, дори скандална. Може би той е намерил, казвам си, някакъв особен смисъл в това, има някаква своя програма и знае защо го прави. Но не мога да си представя едно – че интелигентният човек ще се откаже да гласува и то с аргумента, че от него нищо не зависи.

Точно в този момент той някак губи чертите си на интелигентна личност, не е вече точно интелигент – тоест, човек на словото. Само който не вярва в словото, не може да вярва в обществения живот. Нека ти кажа защо.

Само в словото всяка една дума е равна на всички останали думи. На практика само в словото има демокрация. Интелигентният човек, който идва от словото, той по природа трябва да бъде обществен човек. Не е претенциозно да се каже, че „интелигент“ е този, който говори така, както диша – за него дишането и интелектуалната дейност са едно и също. И да кажеш, че от твоето действие не зависи нищо, е все едно да кажеш, че от твоето дишане не зависи нищо. Което е очевидна безсмислица. А нима не зависи? Ако дишаш, ако живееш – ти имаш своите отговорности, както за околните, така и за себе си. Диханието ти оставя въглероден отпечатък, най-малкото. Ти заемаш място в живота, отнемаш пространството на друг живот, който би бил на твое място, ако те нямаше – как тогава да не зависи нещо от теб? Напротив, зависи толкова много.

Гласуването е част от поемането на отговорност – също като интелектуалния живот. За съжаление, имаме мнозина от нас – и може би дори сме повечето – които се страхуваме и сме загубили навик, нямаме вяра в собствените си сили да поемаме отговорност. Оттам и отговорността бива поета от друг. Тя не просто се разпилява, а бива взета от силите на хаоса. И това не са непременно човешки сили – ентропията е извънчовешки закон, някой би казал дори демоничен. И може би наистина е така. Едно от измеренията на злото е – да го наречем така – „политическото зло“. Онова, което разпуква, превръща в нищо всички усилия на градежа (построяването на ред, на свят, на отношения, на условия за по-висока ценност) и ги връща във варварство, в дивата фаза на закона за правото на по-силния. И там всяко културно натрупване може да бъде подменено, всяка стойност да бъде изпразнена от съдържание. Как? Много просто – като ѝ се отнеме правото на съществуване или като бъде разграбена.

Някои от нас – мнозина – се гнусят от политиката. И разбира се, в политиката има ужасно много мръсотия. Мнозина от нас се гнусят от обществото като цяло – е, да, в отношенията вътре в обществото има много мръсотия, също. Много е замърсена колективната среда, и тук не става дума (само) за вируси. В обществото обаче са и любимите ни хора. Как ще се откъснеш от всичко това, ако в него са твоите хора, онези, които обичаш. Не забравяй – там може би са и другите, които още не познаваш, но би могъл да обикнеш и тях, да бъдеш спасен от тях някой ден, по неочакван начин.

Възможно ли е да се изолираш от всичко ставащо? От политиката? Не че не е възможно, но не бъди така наивен. Да се изключиш от обществения процес на първо място означава да станеш отшелник. Колко от нас са способни на това? Имам предвид, способен ли си на истинско отшелничество? Преди да се изключиш от обществото чрез негласуване, чрез неучастие в изборите, първо трябва да се опиташ да се изключиш и да заживееш без да плащаш данъци, без да разчиташ на никакви социални услуги или здравна помощ в момент на нужда; без да очакваш държавата по някакъв начин да регулира живота наоколо или да носи отговорност за теб, за движенията ти в обществената среда. По-добре би било в такъв случай да спреш изобщо да се движиш. Чак тогава можеш да опиташ да твърдиш, че нямаш отношение към обществените процеси (основа на които са политическите избори) – едва когато нямаш адрес, не ползваш ток, не произвеждаш отпадъци, нямаш дом и домакинство,  не пращаш деца на училище…

Ето, разхождаме се с теб – може би всеки поотделно, но мислим за едно и също, докато прекосяваме и търсим сянката в летния пек. Мислим за объркания свят, който ни заобикаля, за проблемите си, за невъзможността да се поправи счупената машина на държавата (не сме наивници, знаем, дефектни са дори много от резервните части). Вървим и мислим върху това, дори без да си го признаваме. Светлината се процежда между дърветата. В светлината трябва да се търси надеждата, там някъде, в светлината е и зоната на любовта. Извън лъча на вълната, която свързва всяко нещо с произхода му, извън тази връзка никаква любов не е възможна, както и никакво слово, никаква свързаност. Нека ни говорят за политика и избори, но ние ще знаем, че става дума за слово и за свързаност. Тогава е не само по-лесно, но и невъзможно да се отделиш от този процес. Знаеш, в него си. Затова си интелигентен човек.

Да, разбирам – проблемът с отговорността за дадения глас… Кого подкрепяш, за какво го подкрепяш и какво ще излезе накрая от всичко това?

Ти самият можеш ли да пазиш щастието (любовта, даровете на живота, които пилеем още от деца)? Не, не успяваме. Всичко е опит. Всеки избор е опит да проверим дали сме по-готови от миналия път.

Изборите са опит. Няма как да не участваш в опита. Ти бездруго ще участваш в резултата.

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Кристо и свободната любов“ (2005), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Балкански ритуал“ (2019), „Резиденцията“ (2020), на сборника с разкази „Свещена светлина“ (2009, отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Предишна статия„Синдромът на вожда“ и изборите
Следваща статияКварталът на погрешните избори