0
2663

„Ти уби човека, но спаси любовта!“

Интервю с Тодор Костадинов, автор на четири книги, сред които и романа „Софийско жителство“, написан през 1984 г. и останал непубликуван до Десети ноември.

ВТОРА ЧАСТ

Всичките рецензенти дават изключително положителни отзиви за романа. Те са до един именити писатели и литератори, ти си изброил имената им и в първото, и във второто издание. Само в споменатата от теб рецензия има тази лъжица катран. Би ли съобщил кой е авторът?

Не, Деяне, не бих го нарекъл „лъжица катран“. И не бих искал да споменавам името на автора. Трябва да призная, че дори и тази рецензия, с позоваването на писмото на др. Тодор Живков, беше по-скоро положителна, само със забележката да се редуцира това, дето в нашето развито социалистическо общество имало бедни и богати. А всички останали рецензии, доколкото си спомням, общо 12, наистина бяха от сдържано положителни до нескрито възторжени.

След време, когато през 2004 година издадох сам романа „Софийско жителство“, написах имената на всичките рецензенти, които си спомнях и чиито рецензии имах. За съжаление, май повечето от тях не са вече между живите. Отпечатах книгата в 2000 тираж и всичките ги подарих на приятели и познати. Днес от това издание имам само една бройка.

Ще кажете, защо толкова много рецензенти и рецензии. Тогава, аз го разбрах много по-късно, това си било бизнес. Издателствата давали книги на т.нар. външни рецензенти. (Щото техните редактори са много претоварени с работното си време от 14 до 16 ч.). Та тия външни рецензенти пишат рецензия за дадена книга и издателството им плаща сума, равна на една месечна заплата. Та ако си редактор в издателство, значи и ти си в играта. Ти от издателство А даваш за рецензия на колегата от издателство Б, а той пък дава на теб. Така и двамата хем не четете ръкописите на досадните автори, хем си осигурявате по още една заплата за 1–2 дни четене, хем осигурявате на писателя безпристрастно мнение от външен рецензент. Пък и двамата играете с колегата от издателство В, той пък ви свързва с приятел от издателство Г…

Това го разбрах след години, когато един писател ми каза, че от едно издателство му дали за рецензия четвъртата ми книга „Признай, че мислиш за мен“ и му казали „да я отреже“, но той харесал книгата и щял да напише положителна рецензия. Книгата така и не излезе, но този писател пусна една повест от нея в най-авторитетното тогава литературно списание, което беше даже повече от издаване на книга.

Без да знам всичко това обаче, все още 24–25-годишен, аз давах книгата и на хора, чието мнение ценях, също и на моите злополучни поръчители за СБП и те съвестно и напълно безплатно четяха книгата ми и ми даваха писменото си мнение. Сега разбирам, че с моя злополучен роман съм им отнемал време да напишат някоя външна рецензия и да изкарат по една заплата за ден-два. Разбира се, ако са в играта с външните рецензии. 

Романът „Софийско жителство“ претърпя 2 издания. По случай 20-годишнината от написването му – през 2004 г. и по случай 30-годишнината му – второто издание на СИЕЛА през 2012 г. Но животът върви и на нас със „Софийско жителство“ ни предстои нов юбилей…

Романът, между другото, по онова време, докато чака да бъде издаден, се разпространява в над 30 циклостилни копия и много хора го прочитат. Усети ли край себе си дългата ръка на Държавна сигурност покрай тази самиздатска епопея?

Не, не съм усетил нищо такова. Даже в началото на 90-те ходих в Комисията по досиетата да искам справка за себе си и се оказа, че името ми не фигурира в архивите на ДС. Явно на никого не съм бил интересен. Имах проблеми с милицията и дори веднъж ме изгониха от София, но то беше заради жителството и от кварталната майор Николова, както вече споменах. По-интересното беше, че на другия ден трябваше да участвам в среща на Тодор Живков с младите писатели, пък аз изгонен и изселен и багажа ми в Пловдив. Та облякох един костюм, качих се на влака и от гарата отидох направо в резиденция Бояна за срещата. Дори самият Живков се приближи до нас и попита: Как живеете, момчета, добре ли  живеете?

Разбира се, всички добре живеехме… По-късно някой ми каза, че това било момент да се уредиш я с жилище, я с добра служба, ама аз откъде да знам.

Що се отнася до циклостилните копия на романа, те не бяха самиздатска епопея. Аз съм направил не повече от 3–4 от тях. След това са ги копирали други хора. По едно време дочух, че са станали над 30. Но никой никого не е преследвал за това, поне аз не знам. Просто явно хората са харесвали романа и са го копирали за свои приятели. Впрочем все още си мисля, че ако тази книга беше излязла през 80-те години на миналия век, щеше да стане бестселър. Може би точно това не са искали да допуснат всичките редактори и рецензенти. Просто не го издаваха, получаваха си парите за вътрешните рецензии, а аз спрях да пиша. Никой не ми е виновен, можех да продължа, но не продължих.

Впрочем с тези циклостилни копия е свързана и една смешна история.

Преди няколко години подарих второто издание на „Софийско жителство“ на Антон Дончев. Той ми звъни след два-три дни и вика:

– Тодоре, ами аз тая книга съм я чел на времето бе! Що ми я пробутваш пак? Напиши нещо ново бе, момче !
– Че откъде ще я имаш – викам – тя излезе миналата година.
– Като ти казвам, че съм я чел на времето, чел съм я!

Качил се човека на тавана, разровил и намерил едно от онези циклостилни копия, които през 80-те обикаляха из София. Аз бях забравил, а той помни. Ами да, сетих се, нали и той беше един от моите безплатни рецензенти. Обеща да ми я приготви и да мина през тях да ми я даде.

Че аз нямам такова копие много отдавна. И все не ми остава време, на!

В предговора към „Софийско жителство” пише: „Тодор Костадинов няколко години по-късно спря да пише книги, обиден, отчаян и обезверен от случилото се”. Роденият писател, особено с такъв силен старт като твоя, не се отказва лесно от писането. Какво се случи при теб?

Не е защото намерих по-интересно поприще. Макар че и така може да се каже. Както стана дума, направих фирма и трябваше да спечеля пари, за да си купя една гарсониера, в която на спокойствие да си пиша книгите. Но бизнеса се оказа много увлекателно нещо.

В бизнеса срещнах много интересни, честни и достойни хора. За съжаление, много от тях фалираха, а мнозина други едва оцеляват, в това число и аз самият. Така се случиха нещата. С такива хора се свързах и сприятелих – честни и достойни… Пък и, съгласи се, много по-лесно е да пишеш оферти, договори, фактури, платежни нареждания… отколкото роман.

Писането на роман е изключително трудно нещо. Особено когато е за пръв път. Отначало изпитваш чувството, че си бог. Измисляш герои, ковеш характери, променяш съдби, създаваш цял един свят, в който ти си бог и можеш да решиш какво ще стане с всеки герой, кой ще успее и кой не, кой ще живее и кой не. Но това е само първоначалното усещане. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнаваш как тези герои започват да живеят свой живот, да проявяват своите характери, да следват логиката на житейската правда. И ти все по-малко можеш да ги управляваш. Поне с мен беше така. А бях на 24 години. Аз не исках моята героиня Силвия, хубавицата от софийския хайлайф, да умре. Но тяхната любов с Филип нямаше продължение, те бяха от два различни свята, които никога нямаше да се разберат един друг. Трябваше да избирам – или да се разделят или… Най-точната оценка, която и на мен самия не ми беше хрумвала, даде за тази книга един мой съученик от Пловдив, търговец на желязо и други метали. Беше прочел книгата за една нощ и ми звъни в 8 часа сутринта.

Тодоре, вика, ти уби човека, но спаси любовта! При трийсетина редактори и рецензенти на този роман, по-точна, кратка и ясна оценка не съм получавал. Ще сложа в това число и самия себе си. Търговецът на желязо ми обясни защо Силвия трябваше да умре. Защото иначе щеше да умре любовта. А това е по-страшно от самата смърт!

А може би тези превратности на литературната ти съдба наистина са ти направили добра услуга в чисто житейски план. Как един писател става бизнесмен?

Както казах, в бизнеса срещнах много честни и достойни хора. На такива им е все по-трудно, наистина вече е въпрос на оцеляване.

И все пак – какво ми даде бизнеса?

Първо – свобода! Никога от никого да не завися. Никога да не бързам за  работа. Никога да не ставам с будилник. Никога да не искам разрешение дали да отсъствам и колко. Никога на никого за нищо да не дължа обяснение в работата. Винаги да нося цялата отговорност.

Разбира се, като казвам свобода, и това е относително. Първите години работех по 14–16–18 часа в денонощието. Тръгвал съм си от офиса в 3 часа през нощта и съм се връщал в 8 сутринта. Но това е защото аз съм го искал, не защото някой ме е принуждавал. С времето се научих да разпределям работата между хората си, аз да работя все по-малко, но да имам все повече време за най-важното – вземането на решения. В бизнеса 90% от нещата могат да се свършат от всекиго, когото си обучил. Но има едни 10%, които можеш да свършиш само ти – вземането на важните решения и носенето на генералната отговорност. Другите отговарят пред теб, ти отговаряш пред държавата.

Второ – пътуването! За последните 30 години с Божията помощ обиколих света. Бил съм в над 50 страни, вече не ги броя. Все по-често като стане дума за някоя страна, се оказва, че съм бил и все по-рядко, че не съм бил. Наскоро четох в интернет един списък – 100-те най-значими градове в света, броих ги, бил съм в 69 от тях. Да пътуваш за мен е голямо богатство, едно от малкото неща, които си струват. Знам, ще ме попиташ дали съм написал нещо за пътешествията си по света. Не, не съм. Според мен от пътешествия не стават разкази. Но има доста истории, които обичам да разказвам. На маса, с приятели, повечето са смешни, разбира се.

Не те ли засърбяха ръцете все пак през тези трийсет години. Не написа ли поне нещичко?

Да, колкото и да е странно. През последните месеци написах няколко разказа. За моя изненада, много се харесаха. Оказа се, че не съм загубил тренинг. Май се оказва, че писането на разкази е като карането на колело. Виж, писането на роман е като вдигането на тежести. Това не са мои думи, а на Вера Мутафчиева. И според мен е така.

Но честно да ти кажа, това ме накара да се замисля – къде писателите публикуват разказите си днес? И могат ли да живеят от това?

Признавам ти, изпитах известна радост от това, че вече не съм по професия писател. Че не се налага да живея от разказите си, в случай че това изобщо е възможно? Май има в България един автор, който живее от книгите си, четох две-три от тях, не са нищо особено.

Явно за това се изискват други умения, които аз не само че не притежавам, дори не знам какви са те.

Може би не знаеш, но моята фирма е и издателство. Правим по 30–40–50 заглавия годишно. Така че и в издателския бизнес доста неща са ми ясни.

Онзи ден ми писа една жена, която не познавам. Чела някакъв мой разказ, заинтересувала се и си купила от някакъв сайт две мои книги.

Иска да сме се срещнели, да сме си говорели и т.н. Намерих сайта, влязох в него, там се продават всичките ми книги и поне 20 копия на „Софийско жителство“ – всичките – с автограф от автора. А на първото издание пише на 1-ва страница: „Тази книга не се продава. Нека всеки, който я притежава, независимо от начина, по който е попаднала от него, знае, че тя е скромен подарък от автора“. А второто издание се продава по 17–18 лв., има и няколко броя по 20 лв. заради автографа от автора. При цена на корицата 12 лв. Представяш ли си?

Признавам, радвам се, че не съм в положение да живея от това дали ще се харесат и ще се купят текстовете ми. Дано не съм те засегнал.

Понеже я споменах вече, ще цитирам последните думи от последния ми разговор с Вера Мутафчиева: „Тодор, изключително съм щастлива да чуя, че вече сте се отказал от срамната професия „български писател“. Бог ми е свидетел, че го каза!

Забравих да ти благодаря за автографа, които ми написа на титулната страница на „Софийско жителство”. Позволи ми да го цитирам: „На Деян! Един ненужен спомен за едно излишно време от един бивш писател!” 5 юли, 2021 г. , София. Горчив автограф, който казва много за времето, в което живяхме. Нека с това да завършим.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРазединеното общество – митове и проблеми
Следваща статияОтиде си Джони Пенков