Третият том от поредицата „Минало несвършено“ на Института за из­следване на близкото минало, съвместно с издателство Сиела, е панорама на времето, ви­дяно и преживяно през конкретни човешки съдби. Публикуваме въведението на съставителя проф. Ивайло Знеполски и част от изключително ценния „Дневник на един евреин в трудов лагер (1943)“ на Сабетай Моис Майер.

Създаден през есента на 2005 г., Институтът за изследване на близкото минало идва да запълни една все по-осезаема липса в академичния и в обществения ни живот. Комунистическото минало е загърбено, но не е осмислено и преодоляно, не е изживяно като манталитет и продължава да се възпроизвежда под различни форми. На фона на общественото мълчание за комунизма и сблъсъка на различни частни памети и стратегии за манипулирането им се появяват поколения без историческа памет. Ще бъде жалко, ако преминат през историята или по-точно историята премине през тях, без да разберат какво точно им се е случило. Институтът си поставя за цел насърчаването и подпомагането на изследванията в областта на съвременната българска история, както и методологическото обновяване и обогатяване на тези изследвания. Стремежът ни е да помогнем на младите хора в България и на всеки четящ и любознателен гражданин да получат адекватно познание за отминалия период. Поредицата МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО предлага резултатите от извършваните изследвания.

„Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944 – 1989), том 3, съставител Ивайло Знеполски, Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела“, 2015, 20 лв.

ДА ЧЕТЕМ ЖИТЕЙСКИТЕ РАЗКАЗИ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

Ивайло Знеполски

През 2010 г. в поредицата „Минало несвършено“ на Института за из­следване на близкото минало, съвместно с издателство Сиела, бяха публи­кувани два тома под заглавие „Това е моето минало“. Настоящата книга се явя­ва том трети със същото заглавие и доколкото няма да е последната, се очер­тава нещо като минипоредица в поредицата. Във вече установената традиция за издирване на автентични свидетелства и разкази от първо лице, през 2011-а и 2012 г. Институтът проведе поредните конкурси за спомени, дневници и жи­тейски разкази, засягащи периода 1944-1989 г. Но съвсем логично човешките съдби застъпват годините и преди 1944 г., и след 1989 г. По този начин карти­ната на времето се разшири и обогати допълнително, помагайки да се видят и разберат по-добре както процесите на радикално късане, така и на приемстве­ност. В двата конкурса, въз основа на които е изграден този том, участваха повече от 200 души. Резултатът беше впечатляваща панорама на времето, ви­дяно и преживяно през конкретни човешки съдби. В „Това е моето минало“, т. III, са включени 12 текста от 11 души, които журито на конкурса отличи като най-успешни. Останалите текстове, съдържащи значима информация и разкриващи неочаквани детайли, попълниха постоянно обогатяващия се ар­хив на Института от лични свидетелства и биографични разкази. Те са на раз­положение на изследователите.

По-голямата част от текстовете, включени в книгата, представляват па­норамни истории на отделен човек, на семейство или кръг от съмишленици, на близки по съдба хора. Други засягат отделни епизоди, които със своята изключителност са белязали съдбата на човека или семейството. В повечето случаи това са разкази за годините на открит терор непосредствено след 9 септември 1944 г. Един по-млад участник в конкурса, по онова време студент, подробно и емоционално завладяващо е предал преживяното от него в дните на нахлуването на войските на Варшавския договор през август 1968 г. в Пра­га.^[1] Спомените на проф. Стоян Атанасов от младежките му години, когато, в качеството си на официален преводач от френски на Тодор Живков, прекарва доста време с него и височайшите му чуждестранни гости, ни отвеждат в ку­лисите на голямата власт и на международната политика. „Невинен“ инци­дент в двореца „Евксиноград“, поставил преводача между първия секретар на БКП и генералния секретар на френската компартия Жорж Марше, позволява да се разкрият интересни черти от характера на двамата, както и тънки детай­ли, показващи общата идеология в светлината на културните различия.^[2] Но едва ли е необходимо да представям поотделно всички текстове от този том, ще кажа само, че без изключение, те са истински увлекателно четиво. Искам оба­че специално да насоча вниманието към един уникален документ – дневник на младеж от еврейски произход, воден по време на престоя му в трудов лагер през драматичната 1943 г.

Тъй като провеждаме конкурса вече близо десет години, забелязвам тен­денция за все по-голяма готовност на хората да се обърнат назад и да се опи­тат да възстановят случилото се през годините. Логично е да се очаква, че с времето свидетелствата или готовността да се свидетелства ще намаляват, но не е така. Много трудно се преодолява психологическата инерция, придобита по времето на комунизма – инерцията на страх да се говори и на мълчание. Първите години от промяната след 10 ноември 1989 г. минаха под знака на продължаващо мълчание, на продължаващ страх „да се разкриеш“. Два от публикуваните в тома житейски разкази засягат темата за наложеното мълча­ние. Петър Неделкин започва своя разказ така:

Озаглавих писанието си „Премълчавани истини“, защото онова, което ще опиша, са частични истории на страдания, преживени през първите две десе­тилетия на комунистическата власт от хора, жители на родното ми село Галиче, Врачанско, които, за съжаление, почти всички не са вече между живи­те. Дълги години след репресиите, разкарването по лагери и излежаването на присъди в затворите, след тяхното освобождаване оживелите не смееха да говорят и премълчаваха онова, което са преживели. Страхуваха се и мълчаха, защото знаеха, че ако споделят нещо за изпитанията си и властите научат, можеха да последват нови, още по-жестоки методи за разправа с тях и тех­ните близки. Мълчаха и се страхуваха от добре изплетената мрежа от донос­ници и агент-провокатори, които дебнеха и слухтяха, за да се хванат за нещо, дори нищожно и маловажно, след което го преувеличаваха, за да се харесат на своите покровители. ^[3]

Друг житейски разказ завършва с мотива за страха и мълчанието. След организиране на неумела младежка конспиративна група за борба с комуни­стическата власт и неуспешен опит за бягство зад граница Иван Апостолов е арестуван и преминава през спиралата на задействаната от Държавна сигур­ност репресия. По чудо отървал се сравнително леко, той променя официално своето име и потъва в нещо като симулирана нелегалност, с идеята да избегне по-нататъшно преследване:

Въпреки това целия си живот, до падането на режима през ноември 1989 г., аз и моето семейство прекарахме в страх, защото дори и след освобождава­нето ми от лагера ме задължаваха ежемесечно да се разписвам в милиция­та. Все пак съумях да организирам живота си и да се развия в професията си, като цената на всичко това беше едно голямо мълчание. Дълги години децата ми не знаеха тази история, защото се страхувах, че без да искат, ще се изпуснат да кажат неволно нещо, свързано с репресията ми, пред някои от многобройните уши на Държавна сигурност и семейството ми ще про­дължи да страда. ^[4]

Но в първите години след промяната мълчат дори и тези, които няма от какво да се страхуват. Блокирането на тяхното говорене има други причини – изгубеният през комунизма навик да се говори откровено за лични неща, да се представя житейският път без възприетото вече лицемерие и свързаните с не­го клишета. Една от най-приятните изненади е да се види преодоляването на този синдром у разказвачите на житейските си истории в томовете на „Това е моето минало“.

Казаното обяснява защо в Института смятаме, че събирането на житей­ски разкази от времето на комунизма е толкова важно и необходимо за разби­ране на близката ни история. Не само от професионалните историци и изсле­дователи на периода, но и от самите хора, от поколенията, израсли или родени след демократичната промяна. Във Въведението на „Това е моето минало“, т. I, подробно са описани и анализирани различните видове свидетелстване и са разкрити преимуществата, които имат, сравнени с други форми на информа­ция и познание.^[5] Тук ще добавя някои допълващи съображения. За да разбе­рем и оценим една обществена система, не е достатъчно нейното политическо идентифициране. Понятието тоталитаризъм е необходимо и всеки грамотен човек още от училището трябва да познава съдържанието му. Дискурсът за тоталитаризма е дискурс за характера на политическата система на комуниз­ма, разкрит в сравнителна перспектива с либералната демокрация. Но този дискурс е твърде общ, за да може да даде ясна представа за миналото, за начина, по който хората са преживели конкретните прояви и превъплъщения на тоталитарния режим. Налице е и едно друго усложнение – за разлика от наци­оналсоциализма, с който теоретично е сравняван и приравняван, комунисти­ческият тоталитаризъм трае много по-дълго и се сгромолясва не в резултат на военно поражение, а поради собствената си несъстоятелност. През полувековната си история той променя външните си форми на проява, комунизмът през 50-те и 80-те години действа по различен начин – отказва се от първона­чалното насилие (макар че то винаги е под ръка при необходимост), властва чрез пропагандно манипулиране в условията на изолация от света, на тотална мобилизация и контрол върху публичната сфера и личния живот Нещо пове­че, успява да симулира дори нормализиране на живота, което за мнозина заме­ства липсата на свобода.

Ето защо, за да разберем пълноценно близкото минало, е необходимо да го видим и през очите и преживяванията на конкретни хора, хора от кръв и плът, през които историята е преминала. Ще припомня една мисъл на Стефан Бочев, вече цитирана в „Това е моето минало“, т. I: „Аз не пиша за това, което може да се намери в архивите, а само и единствено за това, което се е запеча­тало в архива на моята душа.“^[6] Хората имат един живот и трябва да го изжи­веят, да създадат семейство, да се реализират професионално, да осигурят подслон на децата си… Те възприемат времето на комунизма през това, което им се е случило, което лично са преживели. Налице е труден за преодоляване синдром на отъждествяване на миналото на страната и режима с миналото на индивида. А за младите хора – миналото на режима с миналото на семейст­вото.

Именно поради ясното съзнание, че неизбежно съжителстват различни картини за комунистическото минало, конкурсът „Това е моето минало“ е от­ворен за всички. Награждавани са и са публикувани в досегашните томове не само спомените и разказите на жертвите, на тези, чиято съдба датата 9 сеп­тември 1944 г. е пречупила по жесток и невъзвратим начин, но и житейските истории на хора, пред които са се открили неочаквани възможности, които комунистическият режим е облагодетелствал, които са част от усърдно из­гражданата негова социална база. Резонен е въпросът, няма ли тази равнопо­ставеност на разказите за миналото да изкриви картината, да скрие истината за епохата. Напротив, точно тя дава възможност за една сравнителна перспек­тива, за същностното, човешко измерение на истината. Възприемаме житей­ските разкази на хората, чийто личен възход съвпада с налагането на комуни­стическата система, не като свидетелства на подсъдими, а като такива, с чиято помощ може да обясним две неща: защо комунизмът продължи толкова дълго време и защо днес все още в обществото ни тлеят огнища на носталгия по него.

Публикуването на едно място на тези различни разкази, на тези толкова противоречиви картини от миналото, поради самия факт на съжителството си повишават информационната им стойност. Редица аналогии се налагат от са­мо себе си. Така внимателните и заинтересувани читатели се превръщат в един вид спонтанни компаративисти. Ще се позова на един пример от този том, в който сравнителното четене на два, поместени един след друг, текста надхвърля елементарното сравнение и отпраща не само към различни съдби, но дава опор­ни точки за сравняване и характеризиране на две различни политически систе­ми, за ценностите им и за начините им на упражняване на властта. В началото на настоящия том на „Това е моето минало“ са публикувани „Дневник на един евреин в трудов лагер (1943)“ и автобиографичният разказ на млада жена, за­ради убежденията си попаднала в лагерите на комунистическата държава, на­ричани като че по ирония „Трудово-възпитателни общежития“ (ТВО).^[7]

Това е повод да прибавя и някои необходими обяснения за дневника на Майер, без които не би могъл да бъде разбран неговият смисъл и неговата ценност. Първо, това е изключително рядко, дори уникално свидетелство от първо лице за ситуацията на българските евреи в дните на най-голямо изпита­ние за тях.^[8] Дневникът е воден между началото на април и началото на юли 1943 г. Това са месеци, решаващи за съдбата на българските евреи. По силата на приетия под натиска на немците през 1941 г. Закон за защита на нацията, останал известно време без особени последствия, Комисията по еврейските въпроси подготвя първата група от български евреи за изпращане в нацистки­те лагери на смъртта. На 9 март 1943 г. е издадено нареждане за това и дори една част от хората са били натоварени във вагоните с направление лагера „Треблинка“ (Полша). В този момент се активизира и гражданската съпроти­ва срещу изпращането на българските евреи на смърт. Протестите на депута­ти, на висшия клир на православната църква, на интелектуалци, на дворцови сановници и обикновени граждани дава повод на цар Борис III да спре изпра­щането. Един от аргументите му пред настояването на нацистите е бил, че еврейската работна ръка е необходима на държавата. Така Майер, заедно с голяма група евреи от Плевен, са „мобилизирани“ и се озовават на трудов лагер край Ихтиман. В тези трудови лагери са изпращани всички еврейски мъже на възраст между 21 и 40 години и са оставали там от април до края на октомври. През зимата „мобилизираните“ са освобождавани и се връщат по домовете си. Сабетай Майер прекарва три години в тези трудови лагери – 1942, 1943 и 1944 г. Девети септември 1944 г. го заварва като част от група, работеща по изграждането на мост над река Искър, недалеч от София.

Майер води подробен дневник за престоя си в трудовия лагер през 1943 г. През този период са някои от най-драматичните моменти от съдбата на бъл­гарските евреи. Единият е решението на правителството от 25 май 1943 г. за изселване на всички евреи от София и концентрирането им в няколко града. Другият е новината за десанта на съюзниците в Сицилия през юли 1943 г. По този повод в лагера избухват вълнения и ръководството засилва контрола. Наказва лагерниците с изземане на вещи, книги и др. Така той остава без тет­радката, на която води дневника, и това обяснява липсата на втория момент. Впоследствие Майер продължава да пише на някаква по-малка тетрадка. При разпускането на лагера през есента му връщат тетрадката с дневника. Общо през престоя му в трудовите лагери е записвал в три тетрадки. През 1960 г. несправедливо е обвинен в шпионаж в полза на Израел^[9] и при обиск в дома му, заедно с цялата му кореспонденция, са иззети и дневниците от трудовия лагер, а самият той по-късно е осъден и изпратен в затвора. Всичко, взето от Дър­жавна сигурност, е загубено безвъзвратно, по чудо само първата тетрадка с дневника от пролетта на 1943 г. остава незабелязана и така запазена.^[10]

Другият текст е житейският разказ на Цветана Джерманова, момиче на възраст приблизително колкото Сабетай Майер, левичарка, антифашистка, при­върженичка на социалистическите идеи, свързана с анархистични кръгове. Аре­стувана е на 16 декември 1948 г. при провеждането на обща акция срещу анар­хистите в цялата страна преди откриването на Петия конгрес на БКП. Преми­нава през повечето от съществуващите по това време женски лагери – от Ножарево до остров Щурчето край Белене. Условията в комунистическите лаге­ри не позволяват водене на дневник, но тя очевидно притежава добра памет и възстановява престоя си там с впечатляващи детайли. В трите тома на „Това е моето минало“ са публикувани и разкази за мъжките концлагери, за жестоките условия и за смъртта, която витае над въдворените. Не един лагерист цитира стандартната реплика на надзирателите от Белене: „Вие сте тук не да ви лекува­ме, а да мрете“. Но сравняването на отразеното в дневника и този тип свидетел­ства би изглеждало прекалено драстично и тенденциозно. Сравнителното чете­не на дневника на Сабетай Майер и предадените без краен драматизъм спомени на Цветана Джерманова дават по-добра възможност да се откроят принципните разлики не само по отношение на порядките и отношенията в двата вида трудо­ви лагери, но и относно характера на властта и широкия социален контекст, които стоят зад тях. Ще цитирам няколко пасажа от двата разказа: Сабетай Моис Майер:

Нашият подофицер се казва Петър Савов (…) Добродушен старик, който изглежда, е неспособен да извърши никому зло. Открито лице, ясни сини очи. Някои от нашето ядро постоянно го тормозят и майтапят (…) Фелдфебелът, изглежда, че е единственият от всички в нашия лагер, който разбира много добре от работата си. И той изглежда добър човек, макар че днес на обяд здравата натупа с лопатата Монито. Но всички дадоха право на фелдфебела (…) След туй нашият поручик. Този офицер ми е извънредно симпати­чен. Малко измъчено, остаряващо лице, но излъчващо справедливост. Аз съм сигурен, че никому нарочно не ще направи зло…

Самите тези характеристики показват начина, по който Майер и негови­те другари усещат отношението на ръководителите към тях. Но най-изненадващ е самият тон на дневника, в него нито за момент не е отразен драматиз­мът на момента, не намира място чувството за реална заплаха. Причината е, че „мобилизираните“ получават конкретни доказателства за искрената загри­женост за съдбата им. След решението на Комисарството по еврейските въпро­си за изселване на евреите от София възникват нови опасения. О. з. капитан Хаджиев, командир на IV група, заминава спешно за София, за да се осведоми каква е ситуацията. Завръщайки се, той се обръща към мобилизираните със следните думи:

Както знаете, момчета, със самото научаване за решението на Комисар­ството заминах за София да видя с какво мога да ви бъда полезен. Тичах по много неща, ходих при много хора, влиятелни личности, мои добри приятели и ето какво казаха. Всички евреи от София ще бъдат изселени в следните градо­ве, определени засега: Плевен, Айтос, Карнобат и Враца (…) Накарах много лица да издействат отпуск за вас, нещо, което, вярвам, всички ще сторят. От вас се иска само едно. Със спокойствие да понесете тези събития и да не предприемате нищо, защото това само ще утежни вашето положение.

На изказваните от един мобилизиран евреин благодарности Хаджиев от­говорил: Всичко, което направих, аз трябваше да направя. Изпълних един човешки дълг.

Цветана Джерманова:

За възпитанието ни и промяната на политическите ни убеждения се гри­жеха две възпитателки – Касабова и Славчева. Те бяха прости, подли и же­стоки, но определяха живота ни (…), изготвяха характеристики за освобож­даване или ново превъдворяване. Ерменка Славчева беше по-груба, жестока и явно изразяваше ненавистта си към нас. Касабова беше мазна, подла и държе­ше около себе си една групичка от въдворени, които и донасяха всичко, което ставаше в общежитието, и въз основа на тези доноси изготвяше характери­стиките ни. Охраняваше ни бай Кольо и четири милиционерки от съседните на Босна села. Произхождаха от бедни семейства и тук изкарваха прехраната си. Към нас бяха враждебно настроени (…) Най-лошо се държеше милиционерката Здравка. Тя стреля срещу мен и приятелката ми Аделина, защото оти­вахме за вода, без да искаме разрешението й (…) Шеф на целия милиционерски състав беше поручик Николов. Седалището му беше в с. Ножарево и при нас идваше един или два пъти в месеца за затягане на дисциплината. С надменно­то си държане, кръвожадния поглед и камшика, който не изпускаше от ръце­те си, направо ни стряскаше. Пристигаше винаги на кон, дебнеше ни от заса­да и при най-малкото отклонение от неговия правилник следваше наказание. През зимата марширувахме в снега и пеехме „Пред нас са блеснали житата“, а през лятото стояхме прави под жаркото слънце до припадък и наказанията завършваха с карцер за една седмица.

Сабетай Моис Майер:

Дойде полковникът. Мина гратис, без да ни поздрави и да ни обърне каквото и да било внимание. Скара се само на нашия подофицер и на доктора. Когато отмина полковникът, всички се постарахме да научим защо полковникът се скара с най-добрите началници в лагера. Научихме, че началникът доложил за доктора, че ходил в града и пил в компанията на мобилизирани евреи, а наши­ят подофицер ял агне с нас. Полковникът доста остро им се скарал и им обяс­нил, че е забранено всякакво общуване с лица от еврейски произход. Както и да е, но позицията на нашия началник ни направи много лошо впечатление! Ни­кой не очакваше от този старик такава постъпка, още повече, че изглеждаше много добър човек.

Цветана Джерманова:

В „Черната рота“ три месеца живяхме в глад, мръсотия, въшки, болести (…) Отслабнахме, на някои зъбите започнаха да кървят, други се оплакваха от влошено зрение, аз се разболях и развих воден плеврит. Вдигнах висока темпе­ратура, не можех да вървя сама, жените ме придържаха, докато стигна до нивата, и вечер ме връщаха по същия начин. Цял ден лежах под сянката на побит житен сноп. Не можех да се храня, спрях и да говоря. С всеки изминат ден здравето ми ставаше по-зле. Започнах да се унасям и бълнувам. Имам смъ­тен спомен от последния ми ден в „Черната рота“. Пак бях на нивата, лежах на земята. Редуваха се висока температура и студ и тогава, като на сън, ви­дях управителя. Не помня дали ми говореше. Не помня и аз дали съм отгова­ряла.

Първата разлика, която се откроява, е в мотивите за въдворяването: из­пращането на младите евреи в трудови лагери не е било мярка за изолирането им, а начин, макар и принудителен, за запазването им. Никой не се стреми да ги превъзпитава, в дневника нито за момент не се появява и намек за антисе­митизъм в отношението на управата на лагера към „мобилизираните“ (а зна­ем, че основен белег на фашистката идеология е расизмът, респективно анти­семитизмът). Отношенията се базират на взаимното зачитане и човещината. Комунистическите трудови лагери са замислени и осъществени именно като форма на крайно изолиране на класов и на идеологически принцип, като за удобство на организаторите идеологическият поглъща класовия. На въдворе­ните се гледа като на врагове, като на лишени от права „други“.

Оставям приведените пасажи без допълнителни коментари. Те са подка­на за активно и заинтересувано четене, което, надявам се, ще увеличи не само съществуващите аналогии между различните разкази, но и възможността за изводи, които да обогатят картината на разглежданата епоха, тъй като оценка­та и не може да бъде извършена, без да премине през вътрешната преценка на всеки от нас.

 

Дневник на един евреин в трудов лагер (1943)

 

Сабетай Моис Майер

13 април,вторник

Втората вечер прекарах сравнително по-спокойно, макар и студеният вя­тър да не бе преставал да духа. От 7 часа тръгнахме на „учение“. А какво било то: наляво, надясно и кръгом! Това до втръсване.

На обяд идва поручикът, нашият командир. И той изказа недоволството си, но между другото каза думи, които зарадваха на всички сърцата: „Вие сте младежи, интелигентни, принадлежащи на една умна и енергична раса. Във вас, каза той, имаме пълно доверие!“ Думи, рядко казвани от кой да е начал­ник. Чудно нещо. Днес Викито не напусна паметта ми. Нейният образ неспир­но сновеше от кътче на кътче и колчем се замислех за нещо друго, нейният образ пак неволно се появяваше в паметта ми. Какво става с мен? Вчера водих с Мони интересен разговор и той ми каза умни неща. И ако съм умен, би трябвало да се вслушам в думите му. Но… какво става с мен? Защо ме трево­жи този образ постоянно? Да не съм нещо прегрешил? Впрочем чувствам, че с мен стават неща, които ще определят пътя на живота ми за дълго време.

Целият следобед мина в учение. Просто ми беше жал да гледам възраст­ни хора, бащи на деца, да се въртят наляво и надясно като ученици, постъпили в IV клас!

14 април, сряда

Днес, сутринта, като стана, Лазар поиска хартия, за да се изчисти. Бил се е понамокрил нещо и то значително. И как не би се намокрил, като такова съблазнително момче като Цико спи до него! Тази вечер пак не спах спокойно. Защо, не зная, но целия ден ме боля глава и не се чувствах на себе си. Исках час по-скоро да получа писмо от Плевен, било от нашите, било от Викито, защото зная, че това би ме поуспокоило малко. Снощи, като си лягах, си ка­зах: „Минаха два дена от службата, кога ли ще минат всичките?“

Днес, на обяд, идва майорът. Той ни описа работата, която ни предстои. От думите му разбрахме, че и той е добър. Убеждение заседна във всички ни, че началството ни е добро.

Следобедът пак мина в поредното учение. Само: наляво, надясно, кръ­гом и т. н.

Започнахме да правим разходки вечер като в Плевен. Хайде, Цико, че Викито напуща работа. Да идем да я вземем и след туй ще чакаме Зелма. Уви! Кога ли ще дойде време! Знаят ли тия момичета как копнеем за това? Знаят ли те с какво нетърпение очакваме деня на срещата ни? Знаят ли те, че ден ни се вижда година? Не! Защото в писмата от страх не можем да напишем туй, което ни измъчва.

15 април, четвъртък

Днес, сутринта, се паднах в група, която трябваше да поправя пътя. До 11 часа работих дотолкова, доколкото ми позволяваха силите. Мускулите на ръ­цете здраво ме заболяха, но радвам се, че направих една хубава гимнастика, макар и не по желание.

Писах вече трето писмо на Викито, а отговор не съм получил досега на нито едно писмо. Тази неизвестност страшно ме измъчва. Защо ли не пише това момиче! Не се замислям за нашите, за брат си, а за нея! Нима това не доказва колко тя ми е станала близка, мила, колко много се привързах към това дете?

О, с какво ли вълнение ще прочета отговора на някое мое писмо! Снощи раздаваха писма. Пак не получих и това още повече усили съмненията ми. Какво става? Ето въпроси, чиито отговори не мога да намеря. Хиляди неща се въртят в главата ми, едно от друго по-страшни, и разбира се, неприемливи. Впрочем става нещо, но какво?

16 април, петък

Целият ден мина пак в учение. Това учение омръзна на всички, но няма що. Денят мина, без да се случи нещо особено. Ще запълня листа с едно опи­сание на лагера ни.

Паднахме се в 5-та група и всички плевенци в едно ядро – II, групата ни има 4 ядра, разполагащи се в 4 палатки, разположени една до друга в една извънредно красива местност. Равно поле, на което биха завидели и добруджанците, обградено навсякъде от високи планини. От една страна вечно зас­нежената Рила, от друга – високият Черни връх, от друга – Средна гора със своите характерни нискостеблени гори и Стара планина с големите си чукари. Но гледката е само в обсега на човешкото око. Тя затваря погледа. Дразни волния човек, защото той иска да погледне и зад тези планини, знаейки още повече, че зад тях се намират близките му. Мястото безводно, сухо, една от най-големите злини. Неведнъж бяхме принудени да пращаме деца за вода, пла­щайки за манерка по 3-4 лева, защото нам изрично забраниха да напущаме пределите на лагера. По-късно изкопаха две помпи, които отначало изкарваха мътна вода, негодна дори за миене. А за прането!

Нашата палатка е втора поред. Ядрото ни се състои от 81 човека и сме принудени да спим по 7 души на една преграда, като Правилникът позволява само 6. Тегло, което се стоварва с всичка сила на главите ни. Нарове няма, а само сламеници, които не позволяват под тях да се пъхне каквото и да било. Багажа подреждаме пред леглата, оставяйки много малка пътека и сме прину­дени да се удряме в него винаги, когато минаваме на тъмно. Но впрочем без светлина не можеше да се мине. Обектът ни се намира на няколко метра от палатките – по пътя на международното шосе. Голямо неудобство, защото всеки ден ще минава началство.

17 април,събота

Не им ли омръзна на началниците да командват: наляво, надясно и кръ­гом? И това цял ден! Не бих искал да изпълвам пак тези листа с негодувание, с яда, който бе обзел всички!

Нашият подофицер се казва Петър Савов. Дядо, защото е най-малко на 59-60 години. Добродушен старик, който, изглежда, е неспособен да извърши някому зло. Открито лице, ясни сини очи. Някои от нашето ядро постоянно го тормозят и майтапят. Особено с поздравите. На 60 години човек, а често го карат да се движи напред-назад пред групата. Всички се смеят пред неговите бързи старешки движения.

Фелдфебелът, изглежда, че е единственият от всички в нашия лагер, кой­то разбира много добре от работата си. Но и той изглежда добър човек, макар че днес на обяд здравата натупа с лопатата Монито. Но всички дадоха право на фелдфебела.

Ротният е запасен подпоручик, стар човек, който, изглежда, е в пълния смисъл на думата буквоядец. Всички се страхуваме от него, защото той ще се придържа извънредно много към правилника. А за нашите плевенци трябва някой тарикат човек.

След туй нашият поручик. Този офицер ми е извънредно симпатичен. Малко измъчено, остаряващо лице, но изразяващо справедливост. Аз съм си­гурен, че никому нарочно не ще направи зло. Майорът – прототип на поручи­ка. Много млад за звездичките си. Изглежда някой способен офицер, който бързо се е издигнал. Той ни обеща, че щом свършим обекта, веднага ще ни пусне. Но ако би трябвало, би ни държал и до Коледа, но пак обектът ще бъде свършен, още повече, че ние костваме всекидневно на държавата по 30 000 лв. Другите по-висши началници не познаваме и дано хич да не им виждаме ли­цето.

До дочакването на вечерната проверка пред палатката на нашето ядро Аврамак с Графа засвириха. А нашата компания запя след тях. Много исках да им изпеем и химна. Но още не сме го научили. Жак не му знае още мело­дията, а останалите винаги забравят първия ред от шестия стих.

Звездната нощ, приятните мелодии ни накараха да се замислим пак за скъпите ни, намиращи се зад тези планини. Ако оставаше до мен, аз бих искал веднага да свършим с работата и съгласно обещанието на майора да заминем веднага за Плевен, където ще видя Викито. Какво ли прави тя сега? Къде ли е? Ето въпроси, на които никога няма да получа отговори, колкото и настоятел­но да го изисквам. Дали пък няма да ме забрави в тези дълги промеждутъци от време?

Утре е неделя, почивка. Пък и какво ли сме работили досега? Но поне няма да има това проклето наляво, надясно и кръгом.

18 април, неделя

Въпреки че спахме 1 час повече от обикновено, на сутринта на всички очите бяха зачервени и ясно личеше жаждата им за сън.

Първата ни работа след закуската бе да извадим всичко навън, за да се проветри. Някои основно направиха това проветряване, но ние се задоволих­ме само със завивките, възглавниците, без сламениците. Веднага след туй всич­ки наредиха каретата. Много лошо впечатление прави този комар! Тази жажда на всички да играят. Сигурен съм, че не е жаждата за печалба, за пари, но в последните години се забелязва едно масово увличане на всички народни сло­еве в играене на комар. От нашата група само Исак и аз се въздържахме от тази проклета страст, а някои други загубиха чувствителни суми.

След обяд седнахме да отговорим на получените писма. Обадих се и на Викито с едно доста дълго писмо. Писах и много неща и с нетърпение очак­вам отговора й.

Целия ден не ни закачаха. Радвам се, че е приета тази практика. Поне празничните дни да бъдем напълно спокойни.

След обяд между Арон и Исак се завърза интересен спор върху любовта. Арон застъпваше идеалистичното схващане, а пък Исак – практичното. Мен ми се струваше, слушайки с внимание спора им, че и двамата не бяха прави, защото защитаваха тезите си едностранчиво. Точно като конете, на които са поставени капаци на очите. Гледат само пред себе си, без да се вслушват в думите на противника си. И двамата трябва да заимстват един от друг, за да имат ясно разбиране за любовта.

На вечерната проверка някои изявиха желание да изпеят молитвата. Те­зи два дни било Песах. За пръв път на този толкова голям празник няма да бъда вкъщи. Но няма що. Мислено всяка вечер съм при домашните си. Ще им напиша едно писмо с най-хубави благопожелания.

19 април, понеделник

Става вече два дена не съм писал нищо в тази тетрадка. Сигурен съм, че не е от нежелание или пък от мързел. Но от началото на тази седмица започ­нахме усилена работа. Работа, извънредно тежка за несвикналите ни ръце. Но радвам се, че поне няма още акорд.

В понеделник сутринта започнахме работата пред лагера, копане и из­хвърляне на пръстта. Още на тръгване в Плевен си бях дал обещание, че няма да манкирам в работата и че ще работя дотолкова, доколкото ми позволяват силите. Ето защо работех както никога досега. Лазар пък точно обратно. Гле­даше колкото може повече да манкира и при всеки сполучлив опит самодовол­но се усмихваше, бръкнал с ръце в джоба.

След обяд ни вдигнаха на около 2 км и половина да чукаме камъни. Не зная дали съм писал вече в тетрадката, но от самото начало нашето ядро беше определено да чука чакъл. Първите няколко часа работата ми беше при­ятна, предпочитах я пред сутрешната. Седнал на един камък, чукаш толкова, колкото можеш, далеч от бдителното око на началника. Вечерта с песни оти­дохме в лагера.

Получих от Викито честитка за Песах. Колко много ме зарадваха нейни­те думи. За пръв път през живота си празнувах Песах – един от най-големите празници, далеч от къщи. Спомням си с умиление вечерта преди Песах, всич­ки наредени около покритата с нова покривка маса, очаквайки с нетърпение идването на старите от черквата. След туй четенето на Алахманята. Колко приятни бяха тези минути, очаквани с нетърпение цяла година. А и песните след Алахманята. О, защо не съм тази вечер вкъщи? Да целуна ръце на мили­те ми родители, да се видя и с най-милите ми, да им честитя празника. Чувст­вам как ме обзема слабост, слабост, неприсъща на един младеж на моите го­дини, пълен с живот, сила и енергия.

Бързам по-скоро да си легна, защото съм уморен от дългия работен ден. Ще затворя скоро очи и ще забравя мизерията.

20 април,вторник

Днес е първият ден на Песах! Веднага, щом свирката на подофицера ни събуди – свирка, предизвикваща във всички ни едно неприятно до болезне­ност чувство. „Защо, о, Боже, измъчваш така твоя народ? С какво е заслужил твоето така тежко наказание? Нима трябва на тия толкова светли за евреина дни да се работи? О, дано свършат скоро тези теглила! Дано видим разпръсна­ти тежките буреносни облаци, надвесили се над еврейството, и по-специално над еврейската младеж! Дано ни огрее силно слънце, за което толкова дълго мечтаем.“

Точно в този момент, когато пиша тези редове, лека кола силно профуча­ва край нас, вдигаща облаци от прах. И аз, седналият край шосето, вдишвам дълбоко от този проклет прах, по-голямата част от него се полепва по изто­щените ми гърди. А вода за миене почти няма, защото постоянно се източва от помиите за баките и миене на канчетата.

От непосилната работа на двете ми ръце излязоха големи пришки, които ужасно ме тормозят. А и мухите не ни дават покой и мир дори и през обедните почивки. Принуден съм да превържа ръката си с марля, за да закрия пришки- те, които все повече набъбват. На Лазар първите пришки се спукаха вече, но моите докога ли ще ме тормозят.

На връщане в бивака на моста ни причака поручикът. Минахме велико­лепно пред него и той ни каза „Отлично“, весело усмихнат. Дано имаме поне неговото благоволение.

На вечерята ни се представи новият подначалник. Според думите му би трябвало да съдя за него като за много строг човек, но струва ми се, че си е и такъв. Получих от брат ми картичка, с която ми честити Песах, но на отвъдна­та страна е написано: „Честити великденски празници. Изпращам ти я, за да не забравиш тяхното весело време.“ Колко мило от негова страна! Би трябва­ло горещо да му благодарим. Викито и аз.

21 април, сряда

Нашите сламеници не са никак удобни и не може да се спи спокойно вечер един над друг! Яко над мен, а аз над Арон. Какво да ги правя, като никой не се вслушва в молбите ми да оправим сламениците. В резултат на всичко това днес съм неразположен още при самото ставане. Главоболие, а и цялото ми тяло е разтракано.

Целия ден чукаме чакъл на определеното място. С Бенц се разбираме много добре. В една група чукаме заедно и цял ден си задаваме въпроси и се мъчим да намираме правилния им отговор. За да убием скуката на дългите дни, залагахме върху номерата на минаващите автомобили – чифт или тек – или върху броя на колите, минаващи често покрай нас. Дори научихме номе­рата на често минаващите автомобили – 4043 на инженера и 763 на камиона, пренасящ камъни за нашия обект. Разбира се, че залаганията са на шега. Само да мине по-скоро дългият ден!

На вечерята Исак получи препоръчаното писмо с честитките на прияте­лите. Великолепна изненада и всеки остана много доволен! В най-скоро вре­ме ще им отговорим с обширно колективно писмо!

Получих и две писма от Викито – нещо, което извънредно много ме за­радва. Едно препоръчано, в което ми пише, че досега няколко писма е пуснала за мен, а аз и се оплаквам, че не съм получил нито едно. Недоразумение, за­щото в същия ден, в който и писах, че не съм получил писмо от нея, получих две писма. Радва ме, че така се грижи за мен. Успокоен, притискам до гърдите си талисманчето. Скоро се унесох в сладък сън.