Шестте лекциите на писателя (изд. „Сиела”) са изнесени в Харвард през 1967/68 г. Те са въведение в литературата, във вкуса и в миналото на самия Борхес. Прочете откъс от „Музиката на словото и преводът”.

Лекциите са публикувани близо 30 години по-късно. Първата „Загадката на поезията”, е изнесена на 24 октомври 1967 г. Лекционният стил на Борхес е необичаен, докато говори, той гледа нагоре с кротко и свенливо изражение на лицето, сякаш физически докосва света на текстовете. Тази книга е изпълнена с дълбоко лични размисли, тя съхранява моментния характер на устното му слово, неговия хумор. Така устно-писменият текст приканва читателите към неформалност и топлота. Паметта на Борхес е изключително силна, той изнася шестте лекции без записки, тъй като слабото му зрение не му позволява да чете. Всъщност за силната му памет се носят легенди,  той добре помни цитати от произведения на други автори, но твърди, че напълно е забравил написаните от него текстове. В „Това изкуство на поезията” Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги е обичал.

През есента на 1967 г., когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. „Това изкуство на поезията” е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи  към традицията на другите „велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, „Беоулф”, старонорвежките Еди, „Хиляда и една нощ”, Корана и Библията до Рабле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.

Из „За разни работи (поетическо изкуство)”
Калин-Андрей Михайлеску

Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е един от най-известните аржентински писатели и от великите автори на XX век. Започва творчеството си с поезия, но славата си дължи на своите кратки разкази и литературни есета. Роден е в Буенос Айрес, на 15 години заминава за Женева. Баща му, Хорхе Гийермо Борхес, е адвокат и преподавател по психология, а майка му, Леонор Асеведо Суарес, е преводачка. В дома им се говорело на английски и испански. В Женева бъдещият автор учи също немски, латински и френски. По-късно следва и в Испания, където се запознава с някои  съвременни поети. След 1955 г. е директор на аржентинската Национална библиотека и професор по литература. Автор е на книгите „Измислици” (1944), „Алефът” (1949), „Творецът” (1960) и други.

Xорхе Луис Борхес, „Това изкуство на поезията”, изд. „Сиела”, 2013 г., превод от английски Ангел Игов, 10 лв.

Музиката на словото и преводът

Нека уточня, че ще се огранича до проблема за стихотворния превод. Дребен проблем, но съвсем на място. Тази дискусия би трябвало да ни отведе до темата за музиката на словото (или може би магията на словото), за смисъла и звука на поезията.

Съществува едно широко разпространено суеверие, според което всеки превод е предателство към неподражаемия оригинал. То е изразено в твърде добре познатата италианска игрословица „traduttore, traditore“[1], която уж няма отговор. Щом игрословицата е толкова популярна, то някъде в нея трябва да има зрънце истина, ядка истина.

Ще се занимаем с възможностите (и невъзможностите), с успехите (и провалите) на стихотворния превод. Както си ми е навикът, ще започнем с няколко примера, защото не вярвам, че може да се поддържа дискусия без примери. Паметта ми понякога прилича по-скоро на забвение, затова ще трябва да избера кратки примери. Нито времето, нито моите способности ни позволяват да анализираме цели строфи или стихотворения.

Да започнем с „Ода за Брунанбург” и превода, който й е направил Тенисън. Тази ода (винаги нещо ми убягват датите) е съчинена в началото на десети век, за да отпразнува победата на уесекското войнство над дъблинските викинги, шотландците и уелсците. Нека разгледаме внимателно един стих и още малко. В оригинала попадаме на нещо, което звучи в общи линии така: „sunne up æt morgentid mære tungol”. Това ще рече „слънцето в часа на утрото” и после „тази известна звезда”, или „тази могъща звезда” – но „известна” е по-точен превод. По-нататък поетът говори за „Godes candel beorht” – („ярката свещ на Бог”).

Тази ода била преведена на съвременен английски в проза от сина на Тенисън и публикувана в едно списание[2]. Синът навярно е обяснил на баща си някои от основните правила на староанглийското стихосложение – ударенията, употребата на алитерация вместо рима и прочие. След това Тенисън, който много обичал да експериментира, опитал да напише староанглийски стихове на съвременен английски език. Заслужава да се отбележи, че въпреки успеха на експеримента той никога не се върнал отново към него. Тъй че, ако търсим староанглийска поезия сред творбите на лорд Алфред Тенисън, ще трябва да се задоволим с този великолепен пример, „Ода за Брунанбург”.

Двата фрагмента – „слънцето, тази известна звезда” и „слънцето, ярката свещ на Бог” („Godes candel beorht”) – са преведени от Тенисън по следния начин: „When first the great / Sun-star of morning-tide”[3]. Е, „Sun-star of morning-tide” е, по моему, доста стъписващ превод. Звучи още по-саксонски от оригинала, защото имаме две съставни германски думи: „sun-star” и „morning-tide”. И, естествено, макар че „morning-tide” може лесно да се обясни като „morning-time”, бихме могли също така да сметнем, че Тенисън е искал да ни подскаже образа на зората, която прелива и изпълва небето. Така че се получава една много странна фраза: „When first the great / Sun-star of morning-tide”. А в следващия стих, когато Тенисън стига до „ярката свещ на Бог”, превежда това като „фенерът на Господ Бог”.

Нека вземем сега друг пример, който е не само безукорен, но и много хубав превод. Този път иде реч за превод от испански. Това е чудесното стихотворение „Noche oscura del alma” („Мрачната нощ на душата”), написана през шестнайсети век от един от най-великите – можем спокойно да кажем най-великия – сред испанските поети, сред всички, които са употребявали испанския език за целите на поезията. Говоря, разбира се, за Сан Хуан де ла Крус[4]. Първата строфа гласи така:

Un una noche oscura
con ansias en amores inflamada
o dichosa ventura!
Sali sin ser notada
estando ya mi casa sosegada.[5]

Прекрасна строфа. Но ако извадим последния стих от контекста му и го разгледаме самостоятелно (това, разбира се, не ни е позволено), той звучи съвсем незабележително: „estando ya mi casa sosegada” („когато домът ми бе утихнал”). Получава се едно съскане от трите „с” в „casa sosegada”. И „sosegada” съвсем не е  някаква отличителна дума. Не се опитвам да омаловажа текста. Просто посочвам (и след малко ще разберете защо го правя), че стихът, взет сам за себе си, изваден от контекста, не е особено забележителен.

Това стихотворение е преведено на английски от Артър Саймънс в края на деветнайсети век. Преводът не е добър, но ако искате да го погледнете, можете да го намерите в „Оксфордската антология на съвременната поезия”, съставена от Йейтс. Преди не много години един голям шотландски поет, който е в същото време южноафриканец, Рой Камбъл, също опита да преведе „Мрачната нощ на душата”. Иска ми се да носех книгата със себе си, но ще се задоволим със стиха, който току-що цитирах: „estando ya mi casa sosegada”, и ще видим какво е направил с него Рой Камбъл. Превел го е така: „When all the house is hushed”.[6] Тук се говори за „цялата” къща, което добавя усещане за пространство, за обширност. И после идва красивата, прекрасната английска дума „hushed”. Тя някак ни носи самата музика на тишината.

Ще добавя към тези два много стойностни примера за изкуството на превода и трети. Него няма да го обсъждам, защото не става дума за поезия, превод на поезия, а по-скоро за проза, издигната до поезия. Сещате се за онази популярна латинска поговорка (взета, разбира се, от гръцки) „Ars longa, vita brevis” или – както май се предполага, че го произнасяме – „уита бреуис”. (Това определено звучи грозно. Нека се върнем към „вита бревис” – към Вергилий, а не към „Уиргилиус”.) Тук имаме едно чисто изявление, заявено мнение. Изказано е ясно и просто, съвсем праволинейно. Не става дума за някаква дълбока нотка. Всъщност е нещо като предзнаменование на телеграмата и произлязлата от нея литература. „Изкуството е дълго, животът е кратък”. Тази поговорка е повтаряна толкова много пъти. Но ето, че през четиринайсети век ungrandtranslateur, („голям преводач”) – господарят Джефри Чосър – се нуждаел от този стих. Разбира се, не са му се въртели медицински неща в ума, навярно си е мислил за поезия. Но навярно (не нося текста със себе си, тъй че имаме свободен избор), навярно си е мислил за любов и е искал да вмъкне този стих. Написал е: „The life so short, the craft so long to learn”[7] – или, както можете да допуснете, че го е произнасял: „The lyf so short, the craft so long to lerne”[8]. Тук получаваме не само твърдението, но и самата музика на горестта. Виждаме, че поетът не просто мисли за изнурителното изкуство и краткостта на живота, но също така го чувства. Това идва от наглед невидимата, нечута ключова дума „so”. „The lyf so short, the craft so long to lerne”.

Нека се върнем към първите два примера: известната „Ода за Брунанбург” и Тенисън, и „Noche oscura del alma” на Сан Хуан де ла Крус. Ако разгледаме двата превода, които цитирах, те не отстъпват с нищо на оригинала, но чувстваме, че разлика има. Разликата стои отвъд възможностите на преводача; тя зависи по-скоро от начина, по който четем поезия. Защото, ако погледнем отново „Ода за Брунанбург”, ще схванем, че тя произлиза от дълбока емоция. Знаем, че саксонците са били побеждавани много пъти от датчаните и че това никак не им се е нравело. И трябва да си представим радостта, която са изпитали западните саксонци, когато след целодневно сражение – битката за Брунанбург, една от най-забележителните битки в средновековната история на Англия – надвили Олаф, краля на дъблинските викинги, а с него и омразните шотландци и уелсци. Представяме си какво са чувствали, представяме си мъжа, който е написал одата. Може би е бил монах. Но монах или не, вместо да благодари на Бог (както е било общоприето), благодарил на меча на своя крал и на меча на принц Едмънд за тази победа. Той не казва, че Бог е пратил победата в техните ръце; казва, че са я извоювали „swordda edgiou” – „с остриетата на мечовете си”. Цялата поема е изпълнена с яростна, свирепа радост. Той се надсмива над победените. Толкова е щастлив, че са победени. Говори как кралят и неговият брат се връщат обратно в своя Уесекс – в своята „Западна Саксония”, както я нарича Тенисън („When to his own West-Saxonland, glad of the war”).[9] След това поетът отива далеч назад в английската история; сеща се за мъжете, които дошли от Ютландия, за Хенгист и Хорса[10]. Това е извънредно странно – едва ли много хора са имали подобно историческо съзнание през Средните векове. Значи трябва да възприемаме поемата като плод на дълбока емоция. Трябва да мислим за нея като за рукнала в порой голяма поезия.

Що се отнася до версията на Тенисън, колкото и да я харесваме (а аз я познавах, преди да се запозная със саксонския оригинал), възприемаме я като успешен експеримент, който си е направил един майстор на съвременния английски стих да пише староанглийски стихове. С други думи, контекстът е различен. Разбира се, преводачът не носи вина за това. Същото става със Сан Хуан де ла Крус и Рой Камбъл: можем да сметнем (и, струва ми се, имаме всички основания), че „when all the house is hushed” вербално – от гледна точка на чистата словесност – е по-добър стих от „estando ya mi casa sosegada”. Но това не ни помага да съдим за двете стихотворения, испанския оригинал и английския превод. В първия случай, при Сан Хуан де ла Крус, мислим, че той е достигнал най-висшето преживяване, на което е способна човешката душа – преживяването на екстаза, сливането на човешката душа с душата на божеството, на божествената същност, на Бог. След като е преминал през това неизразимо преживяване, трябвало е да го пресъздаде някак с метафори. Тогава му попаднала подръка „Песен на песните” и той (както много други мистици) взел образа на сексуалната любов като образ на мистичното единение между човека и неговия бог, и написал това стихотворение. Ето как чуваме – или, направо да кажем, подслушваме, както при саксонеца – неговите собствени думи.

Ето ни сега при превода на Рой Камбъл. Намираме го за хубав, но може би сме склонни да кажем: „Ами да, в крайна сметка този шотландец се е справил доста добре”. Това, разбира се, е друго. С други думи, разликата между превода и оригинала не е разлика между самите текстове. Предполагам, че ако знаехме кое е оригинал и кое е превод, можехме да ги оценяваме без предубеждения. Но, за съжаление, не можем да сторим това. Тъй че трудът на преводача винаги се предполага да стои по-ниско – или, още по-зле, чувстваме го като нещо по-ниско – дори ако преводът от словесна гледна точка е не по-лош от оригинала.