Силвиу Пуркарете разбива лесно всеки въпрос, проправяйки си умело път към изхода от една ситуация, която изобщо не му допада – не обича да дава интервюта.

Име: Силвиу Пуркарете

Дата и място на раждане: 5 април 1950 г., Букурещ

Образование:  режисура в Института за театрално и филмово изкуство, Букурещ – 1974 г.

Спектакли: Ромео и Жулиета, MilesGloriosus, Джуджето от лятната градина, UbuRex със сцени от Макбет, Тит Андроник, Федра, Данаиди, Орестия, Както ви се харесва, Мяра за Мяра, Фауст и др.

Живее във: Франция

През юни 2012 г. Пуркарете дойде във Варна – на театралния фестивал бе представена постановката му Буря от Шекспир, с която по-рано бе открит международният Шекспиров фестивал в Крайова. През 2006 г. на „Варненско лято” гостува постановката му Дванайста нощ.

Един персонаж от филма Ви Някъде из Палилула[1] е преследван от вълк и около два километра бяга и стиска между зъбите си псувнята, докато стигне до дома си. Когато се усеща в безопасност, отваря вратата и почва да псува вълка.  Метафората се разкрива моментално – това е форма на бунт срещу системата. Вие псувал ли сте системата?

Не знам какво да отговоря на това, защото е метафора, която никога не ми е минавала през ума.

Но на вашите персонажи им е минавала, защото през вратата влиза Троцки, в изпълнението на Константин Кириак и пита: „Защо ме псуваш на вълк, другарю Илие?” А Сорин Леовяну допълва: „Ама какво правиш ти, Илие, псуваш партията на вълк, а?”

Това е една напълно реална история, която цитирах; анекдот свързан с един реален човек, без никаква метафорична препратка. Наистина ситуацията е абсурдна и е очарователна именно с наивността и невинната си глупост. Дали навремето съм псувал? Ами да, всички псувахме режима – тайно, зад вратата и никога в лицето. Така бяхме нaучени.

В Секуритате имало ли е досие на ваши име?  Има ли докладни писани по ваш адрес?

Нямам представа, никога не съм се интересувал. Засега нищо подобно не съм чул.

Сега псувате ли партиите, които идват и си отиват? Или е безполезно?

От доста години вече не живея в Румъния. Наистина, идвам си доста често и не съм напълно откъснат от ситуацията тук, но по отношение на тези въпроси съм хормонално балансиран. Тоест не съм в ситуацията да псувам и да се гневя. Защото за жалост политическият пейзаж в Румъния е изключително тъжен и не може да провокира нищо друго освен дистанцирано отвращение у всички, които са навън, и болезнено отвращение у тези, които са свързани с този свят и това общество. Това е нашата съдба.

Но политиците не са по-достойни за отвращение от нас. Нашето общество не узря и никога не успя да достигне един що годе приемлив праг на цивилизация. Преживя на принципа на детинското подражание всички политически формули и философии на Европа. Наистина, ситуацията изглежда страшна, а отвън изглежда по-страшна отвсякога. Но още можем да се гордеем, все пак, че сме на опашката на Европа. Тоест не сме по средата. Последни сме! Дори българите са преди нас.

Казвали сте, че румънската култура е второстепенна култура…

Не съм го казал аз! …. Цитирах и постоянно ме връщат към това… Това е общоприето мнение, че има големи и малки култури… Вярно, не е много точно обобщение, защото никое обобщение не е точно. Но така е! Румънската култура е второстепенна култура. Ние сме нация, която съществува от по-малко от 200 години, която никога не се е ограмотила напълно, която е създала, съгласен съм, неочаквано много ценности за кратък период от време, но която остава второстепенна култура, каквото и да правим!

Има ли някаква надежда да преодолеем тази ситуация? Какво можем да направим?

Чакайте малко, това интервю го взимате от мен, а не от Господ Бог! Откъде да знам аз какво трябва да се направи?! На първо място не трябва постоянно да се питаме: „какво трябва да направим?” Нашата обсесия е да си хабим енергията в мислене какво да направим, че да изглеждаме добре. Аз мисля, че усилието трябва да се насочи към подобряване на Румъния, а не на образа на Румъния! Защото хабим енергия и страсти за повърхностни неща. Бих се радвал да имаме чудесна страна с лош имидж, отколкото сметище с бляскав имидж. Това изобщо не помага. Това са комплексите на малките култури – какво да направим, та да станем голяма култура! Ама никой не ни принуждава бе, братя!

В последно време бяхте зает с постановката на Артаксеркс в Нанси – барокова опера на Леонардо Винчи. Как  изглежда крайният продукт?

Спектакълът се игра пет пъти, такъв беше замисълът от самото начало. Вече се изигра, тоест проектът приключи. Последният спектакъл се излъчи по TVMezzo, може да има и повторение. Това е барокова опера, написана в началото на XVIII век в Италия от известния тогава композитор Леонардо Винчи, който, разбира се, няма нищо общо с Леонардо да Винчи. Навремето той е бил нещо като звезда и е починал млад, веднага след премиерата на Артаксеркс, във време, когато операта в Рим и Неапол е била доминирана от кастрати. С папска забрана жените нямали право да се появяват на сцената. Нашата постановка имаше за цел да възпроизведе донякъде тази атмосфера. Така че всички роли се изпълняваха от мъже – петима контратенори и един тенор, все звезди. За любителите на операта това беше голяма провокация. Записахме и диск. Жалко, че се игра само пет пъти, но така е на Запад, проектите се реализират в стриктно определен период от време.

Храната и храненето заемат важно място във вашите спектакли….

За това питайте критиците! Аз не смятам, че е толкова очевидно. В Пантагрюел става въпрос за човешкото тяло и неговите функции, една от които е храненето. А в Гъливер[2] сцената, в която се готви бебето, сме я взели от Суифт – става дума за текста му Скромно предложение[3]. Aвторът предлага да се готвят деца от бедни семейства и да се поднасят в ресторантите в Ирландия. Идеята не е кулинарна, а по-скоро социална. Единствените спектакли, в които е изведена темата за храната, са тези, вдъхновени от 1001 нощи – там наистина има сцени, посветени на пира.

Мисля че наблюденията, свързани с кулинарните ексцесии, в моите спектакли е някакво клише, което се повтаря от хора, които ме познават и виждайки че съм дебел, задължително правят тази логична връзка.

Интервю на Дан Бойчя, публикувано в adevarul.ro

Превод от румънски със съкращения: Аглика Олтеан