Четох внимателно Истанбулската конвенция. Няма никакво узаконяване на „третия пол“, първо са споменати правата на човека, насилието над жени, но и насилието над мъже. Следват мерките и препоръките, равенството между половете, определения, международното сътрудничество, закрилата и пр. Стандартна и ключова рамка на документ, договорен през 2011 г. в Истанбул. Конвенцията е подписана от 44 държави и Европейския съюз. Досега е ратифицирана от 28 държави. България подписа Конвенцията на 24 април 2016 г. Не разбирам къде е проблемът. Няма никакви „тоалетни за транссексуални“, няма задължителни гей-бракове, както и противопоставяне на традиционните ценности.
Конвенцията не задължава децата ни да учат за транссексуални и хомосексуалисти. Обаче и сега това се прави (по някакъв начин) в часовете по литература, философия и психология, заради специфичния свят на тези предмети. В гимназиите младежите знаят, че старогръцката поетеса Сафо вероятно е живяла на остров Лесбос и е имала школа за млади девойки, които е обучавала на различни изкуства и ги е подготвяла за встъпване в брак. Да не говорим, че Едип е бил по погрешка с майка си. Човешкият устрем към непознатото е изконен. Малко е да се каже, че Едип прониква в непозната територия, той завинаги загубва интерес към живота и се самоослепява. Да припомням ли христоматийния пример от учебниците и думите на самия Флобер: „Мадам Бовари, това съм аз“. Ами Шекспир, който посвещава свои сонети на млад мъж, освен на смуглата дама, към която отношението му на места е снизходително! Ренесансът идва с поглед към Античността, където любовното чувство има конкретни, но и всеобхватни изражения… Което пък ни напомня, че литературата е фундаментално изкуство, което борави с една дълбока и неподправена искреност, наречена автентичност на ниво текст.
Дискусията за половете е и от времето на Симон дьо Бовоар, жената до Сартр, която пише „Вторият пол“, книга, превърнала се в емблема на феминизма. Спомних си и за съпругата на покойния световноизвестен учен Цветан Тодоров, Нанси Хюстън и нейния „Дневник на сътворението“. Тази книга преминава тънката червена линия и спира преекспонирането на темата: „мъж-дух; жена-бит“. Нанси Хюстън не се опира на противопоставяния. Просто предлага да обсъдим различията си. В духа на Истанбулската конвенция, това направо си е актуално.
Съвместният живот между двама души (мъж и жена) днес е въпрос на баланс, а не на истерия и непрестанно надмощие. Животът на Нанси Хюстън с М. (инициалът на Цветан Тодоров в книгата), мисля, че го доказва. Поне малкото дневникови бележки по темата говорят именно за това.
Нанси Хюстън представя свои лични преживявания, обособени в няколко плана на повествование: описание на физическото и душевното ѝ състояние по време на втората ѝ бременност и фрагменти от личните ѝ дневници (единият описва заболяването на гръбначния ѝ стълб и приковаването ѝ на легло, а другият, период на психическа преумора и безсъние). Тези лични повествования резонират със ситуации от живота на анкетирани двойки творци: Силвия Плат и Тед Хюс, Зелда и Скот Фицджералд, Колет Пеньо и Жорж Батай, Симон дьо Бовоар и Сартр и др.
Стоян Атанасов в предговора на „Дневник на сътворението“ казва, че е нужно интелектуално усилие и честност за подобна откритост и искреност. Откритост, която граничи с търсенето на „своето“ като жена-творец. Нещо, което не въвежда жената днес в неистови борби и преходи, а по-скоро определя мястото ѝ. Просто нейното място. И защо е нужно изобщо да разсъждаваме дали е равностойно на това на мъжа? С тази позиция Нанси Хюстън е еднакво далеч от крайния феминизъм и традиционния мачизъм. Брачното съжителство и майчинството са ситуации и уловени мигове, които могат да се използват в създаването на „своето“ – картина, книга…
Впечатляващи са страниците за възприятието. Т.е. усещанията на бременната Нанси Хюстън за света, книгите и историите на другите. Бременността е особено състояние на духа и тялото. Изострена чувствителност и емоционалност, които преобръщат всичко, а хаосът е събирателен образ на подредеността. „Дневник на сътворението“ е книга, писана върху корема на една жена: присъстват фотьойлът, подутите крака, оттоците, умората, трепването на някого вътре в „мен“… Няма как да знаят за тази опитност мъжете, вмята между другото канадката. И задава въпроса: „Защо трябва да се лишаваме от всичко това?“. Многообразието на живота е много по-ценно от съзерцанието и търсенето на мъгляв смисъл, надмощие и мнимо равенство.
Нанси Хюстън чисто по човешки развива тезата за приемането на другия (мъжа) и неговото тяло и навици, които са различни от тези на жената. В тези редове се усеща и едно леко снизхождение, за да не кажа ирония, спрямо другия пол. Във взаимоотношенията между мъжа и жената, а и между хората, е важна дискретността и зачитането.
Днешната дискусия у нас, около Конвенцията, се разви недискретно и мелодраматично, без някой да каже как и кои точно традиционни ценности се пренебрегват. В крайна сметка всеки избира какъв да бъде и каква завера и религия да носи в сърцето и ума си, а и с кого да бъде (освен, ако няма драматичната съдба на Едип или Антигона).
Нанси Хюстън не скрива за своя делириум, психическо заболяване, безсъние, но и не афишира фактите. Това са болести на духа и тялото, през които тя преминава и ги преодолява. Някои от великите ѝ предшественички не успяват да се справят. Самоубийствата им недвусмислено говорят затова.
Към днешна дата предлагам да не бъркаме „риалитито“ с реалното време. Както и да не злоупотребяваме с редните числа – първи, втори… Добре е да се водят дискусии, без да се колективизира по стар обичай личният избор.
Между впрочем, полът е ясен и има значение. Това и Сартр го знае. Със сигурност.
