0
2431

Това, което не можеш да не напишеш

„Китайската стена или с Биг Брадър от двете страни на времето – хей-хоп роман“, Румен Шомов, изд. „Карина М“, 2020 г.

Някъде по средата на книгата приятелят на главния герой от ученическите му години получава съвет от един редактор: „Пиши за това, което не можеш да не напишеш!“.

Затова мисля, че Румен Шомов не можеше да не напише тази книга. Този роман не можеше да не бъде написан. Защото то те раздира отвътре. Това е като съдба, като предопределение, като предчувствие, което дълго си носил в себе си. Това, което трябва да излезе от теб.

Долавяме нестандартността на романа още в самото начало. Написан като его-документ в първо лице, текстът често прави реминисценции към миналото на героя. Отказът от строга линеарност на наратива го прави в голяма степен драматургичен и кинематографичен. А неореализмът на детството от 60-те години на миналия век ни позволява да го видим сякаш на черно-бяла кинолента. Нещо, което наричам синдрома Амаркорд. Румен Шомов има свое обяснение: „Когато човек загуби въображението си, тича към спомените – стара хитрост“.

От друга страна, в романа има и един невидим герой – Биг Брадър, който понякога като суфльор подава реплика, а понякога напомня Deus ex machinа от гръцка трагедия, който… аха да разреши, спускайки се от небето, ситуацията.

Честите прорязвания на текста със словесните еквилибристики: Хей, хоп! Хоп, троп, друс, тагадък!, са сполучливи препратки към Кърт Вонегът и може би към една циркова еквилибристика, за която ще стане дума по-нататък.

Романът започва с един драматичен акорд – една почти започваща да ражда млада жена и една акушерка, която е на път да реши и оповести, че плодът е мъртъв. Но съдбата е пожелала и отсъдила друго. Плодът се проявява като новородено бебе и изплаква. Тази одисея може би бележи и по-нататъшния житейски път на детето. И името му е като на някой възкръснал – Лазар. Това не е случайна съдба. Идва ми наум казаното от голямата френска психотерапевтка Франсоаз Долто, сподвижница на Жак Лакан, за непредвидените и нежелани бебета. Да, тук може би не е точно такъв случаят, но е близо и можем да направим аналогия. За тези неочаквани деца тя казва: „Именно неочакваното дете, детето-изненада е прототипът на същество с най-силна витална енергия…“[1].

Може би и затова житейският път на главния герой е белязан с такава жизненост и страст към живота, живеенето, случването, с такава вкопченост да се заявиш на света с: „Аз съм“.

Историите от детството носят една приглушена топлота и интимност. Детството, прекарано при баба, е специален период. Честото необщуване с родителите прави преминаването на Едиповия комплекс по-специфично. Това любознателно и впечатлително петгодишно момче, което расте на воля с приятелите си, ще види как уличните подивели кучета разкъсват едно бяло пиле и кръвта обагря снега, ще хвърли камък по циганчето, мислейки, че така отмъщава за петвековното турско робство, ще научи за секса от животните.

Тези първи детски опознавания на живота са изпълнени с много фантазии и страхове. А играта на гробището възбужда сетивата до ръба живот-смърт. Тази енигма да се докоснеш до необяснимото тайнство още в детските години те бележи с това, което и до края не ни е дадено да разгадаем. Със своя оскъден житейски детски опит се опитваш да преподредиш света на възрастните. Пълната свобода в детските игри те прави упорит и е гаранция, че ще се изправиш с една особена жизнелюбивост и устойчивост срещу по-късните житейски тегоби. Детската игра компенсира нашата зависимост от възрастните в детските години. Тъкмо играейки, сме най-спонтанни и креативни. Дете, което тича из прахта на тогавашния софийски пейзаж с дървена пушка и иска да стане войник – това неминуемо те подготвя да бъдеш боец в живота.

Бащата на психоанализата ни учи и друго: „Психоанализата ни дава и знанието, че на четири или пет години малкият човек често е завършен и оттам нататък само постепенно проявява онова, което вече се съдържа у него“[2].

Неслучайно и в романа си Румен Шомов нееднократно ще възкликва: „Чичко, чичко Фройд!“.

С особена носталгичност и емпатия се чете тази част от романа, описваща детството на героя. За хора на моята и авторовата възраст тези реминисценции са като живителна струя в романа на живота ни.

За детството знаем още, че: „От две до четири години децата се намират основно в тета-състояние, характеризиращо се с богато въображение и с усещане за нереалност на ставащото. Подобно състояние в зряла възраст изпитваме в моменти на полусън. Около шестгодишна възраст при децата започва да доминира алфа-честотата на мозъчните вълни. Това е състояние на покой, подпомагащо творчеството и усвояването на нови неща“[3].

И ето идва разширяването на социалния атом и социализирането – ученичеството. Това живо и будно дете Лазар ще разбере постепенно, че приятелството е избор. Ще дойдат и първите любовни трепети. И Румен Шомов ще каже: „А щом сексът веднъж влезе някъде, детството си отива“.

Когато си на седемдесет години и се впускаш в обратното летоброене на живота си, това си е една своеобразна равносметка. Неслучайно и мотото в началото на романа е: „… само хората, чиято история е разказана, продължават да съществуват“ (Зюлфю Ливанели).

Тази равносметка, особено връщането в детските години, е съпътствана от оня сладостно-болезнен спазъм, който свива гърлото и сърцето. Сладостен, защото те връща в неповторимото царство на детството, където сме най-близо до несъзнаваното, болезнен, защото то никога вече няма да се върне.

Този романов монолог е близо и до свободните асоциации, които правим на класическата Фройдова кушетка. Нещо като психотерапевтична сесия, която ни дава повече самопознание и самоприемане.

И тогава се случва срещата с театъра. Другият силен и формиращ фактор в живота на героя. Румен Шомов ще сподели мъдро, следвайки изживяното: „В детството, като в театъра, понякога нещо дребно ти дава по-добър поглед към нещата, отколкото техният истински образ“. Магията на театъра ще го упои още като дете, когато майка му, бивша циркова акробатка, го завежда в залата: „…Залата беше огромна и празна. По стените имаше варакосани в златно фигури…. Членовете на комисията, седнали зад постланата с дебела червена покривка маса като на Тайна вечеря… С лъча на прожекторите, осветили отново сцената, усетих как от мен се отделя едно малко невидимо същество. То бавно и незабележимо пресече салона и се качи на сцената… Вирусът на театъра вече беше в кръвта ми… До последната клетка“.

Тези връщания в миналото са прорязани със сцените от сегашния живот и отношенията с дъщеря му Ана. Ана, която се обръща като почти всички съвременни млади хора към баща си с: „Готин!“ или „Баща ми“. За тях двамата Румен Шомов ще каже лаконично: „Вървим двамата с Ана. Аз съм пълен със спомени, тя с надежди. Край нас кипи някакъв неин и вероятно все още мой тлеещ живот“. Ана, която като младо момиче, дете на нашето съвремие, има съвсем други усети за живота и съвсем различна ценностна система от тази, с която сме израснали ние и която сме култивирали като наше житейско, гражданско и творческо кредо. Неслучайно тя, дете на писател и драматург, получил образованието си в годините на соца в Държавния институт за театрално изкуство, сега иска да прави по телевизията кулинарно предаване и шоу. Понякога, в ролята си на баща, героят се пита има ли коректорска програма за грешките на един баща, докато детето му расте?

Романът на Румен Шомов е всъщност една много богата и пъстра панорама на живота ни през социализма. Порастването е мъчителен процес, при който трябва да минеш през не една инициация. А първото ти напиване като ученик е бойното ти кръщение в порастването. Колко точни са думите на Фройд отново. В книгата „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише: „… Нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“[4]. Отношенията със съучениците ти, приятелствата само дооформят онова, което носиш от малък, а и са като огледала на нашите личностни черти. По някакви странни обстоятелства по-късно в живота ни се случва отново да общуваме с тези хора от юношеството.

Автентизмът на романа ни пленява с целия социо-културен контекст, в който са положени преживяванията на протагониста. С нищо не могат да се сравнят страниците, които описват спектакъла „Пугачов“ по Есенин на театър „Таганка“ с недостижимия и незабравим Владимир Висоцки в ролята на Хлопуша. Това е пиршество за сетивата, екстаз, който може да бъде описан само от онзи, който го е преживял. Висоцки, който не играе, а живее и се раздава на сцената и то така, сякаш следващият момент ще бъде неживот! И тези незаменими интелектуални възторзи са още по-дълбоки, защото се случват на фона на една студентска любов. Какво е да преживееш с любовта си от студентство спектакъл на емблематичния режисьор от тези години Юрий Любимов?!

Румен Шомов ни приобщава към този екстаз, описвайки любовната сцена с Ксения след спектакъла:

Легнахме. Телата ни силно се притискаха.
За повече нямахме сили.
Нито желание.
Чувствахме се изкъпани отвътре.
Нахранени отвътре.
Заситени отвътре.
Изтощени до краен предел.
Не изпитваха нужда от друга храна… Телата ни.
Енергията на урагана Висоцки беше в тях.

Не сам чела по-въздействаща любовна сцена! По-силна страст. Страст на ръба на живота и смъртта. Страст, одухотворена от изкуството. Сцена, която разкрива такова общение на духа и тялото. И над тях – облагородяващата сила на изкуството! Това ти стига за цял живот.

Много силни моменти от младостта на Лазар ще ни върнат и към собствената ни младост. Например какво е да те открие отново голямата ти любов и от това да последва едно вълшебно лято на морето, сред пясъците на Иракли. За това думите не достигат. То се изживява само с кожата – като пясъка и солените морски вълни. Една любов, заради която ще зарежеш колегите-кинаджии: „… момчета ще трябва да монтирате без моя милост. Аз потъвам!“ Това са „мигове на глухота и чуване с отвъдното, своето място на сбъдване!“

Докато четях романа на Румен Шомов, се влюбих в стила му. Точен и същевременно деликатен, силен и същевременно приглушен, ярък и същевременно нежен. Нежен, с оная нежност, която те кара да се довериш и да се почувстваш защитен.

Освен това този роман е един от малкото подчертано интелектуални романи, които бяха издадени през последните години. Едно повествование за Голготата на нашето поколение, което бе от двете страни на времето. Роман-явление. Роман, който размества душевните ни пластове, като ни връща фино-носталгично в отминалите детски и младежки години, рисува реалистично зрелостта и мъдро ни насочва надолу, към дните, превалящи склона на живота.

Особено силно гражданско звучене добива романът с онези страници, които описват възторзите ни с раждането на Демокрацията на жълтите павета в София. Възторзите и паденията на духа в ранните години на прехода, когато оставаш без работа, чакаш сутрин часове за две кисели млека и не можеш да си платиш парното. На фона на тези битовизми Румен Шомов разгръща и панорамата на културните митарства на родните интелектуалци. Като човек работил двадесет години в Телевизията, авторът безпощадно, но и с голяма болка проследява котерийните борби за постове и лично облагодетелстване и крушенията, през които минава един творец, чието истинско кредо е честност, висок професионализъм и радетелство за истинска култура.

„Китайската стена“ е роман-сеизмограф на разтърсващите катаклизми в българската култура през дългите години на прехода, когато се чудиш дали се е родила истинска демокрация, или запъртък. В сумрака на полудемокрацията се раждат „призраците на нощта“, както в картините на Гоя.

И предупреждението: „… Знай, че театърът носи голяма радост, голямо удовлетворение и много болка… Разочарованията са повече от радостите“, като че ли се е сбъднало.

Фабулата на романа на Румен Шомов интригува читателя и с непредвидимите си ходове. След години Ксения, любовта от студентство и настояща съпруга на героя, заминава да търси своето щастие в Китай. Друг възлов символ в романа са соцпанелките, в които живеем и които жаргонът е нарекъл „китайската стена“. Не се ли сблъскаме ежедневно с една бетонна, непроменима, неразрушима китайска стена, която опасва живота ни. Авторът ни води дълбоко в настоящето: „Погледнете „китайската стена“ и няма нужда да се напрягате да следите дебатите, боричканията, властовите игри. Театърът, който масмедиите не млъкват да коментират…“

И не сме ли подложени на скритото воайорство на окото на Биг Брадър. Румен Шомов не се побоява да изнесе на показ доста нелицеприятни страни от ежедневието ни. Така „от двете страни на времето“ този Биг Брадър ни наблюдава, наблюдаваше ни някога, наблюдава ни и сега.

С какво жонглираме – къде по-сполучливо, къде не – всеки ден? Хей, хоп! Тези чести възклицания в романа ни насочват фино и иронично-игриво към клоунадата и буфонадата житейска. Неслучайно подзаглавието на книгата е „Хей-хоп роман“.

Особено запомнящи се са последните страници на романа – главният герой Лазар е отвратен от арогантността на свой бивш съученик, нагаждач към всяка промяна, който се опитва да го унижи и купи, като помогне на дъщеря му да осъществи своя проект. И тогава си готов да платиш дори с живота си, за да покажеш на тези след нас, нашите деца, че в името на това, което сме изживели, творили, защитавали като наша ценностна система, си струва дори с последни сили да се противопоставиш на цинизма и арогантността.

Някъде по страниците на романа авторът ще възкликне: „Дали пък едно от имената на мъдростта не е умора?“. Романът „Китайската стена“ е талантлив разказ за живота на един български интелектуалец, минал през социализма и постдемокрацията, роман за ценностите в живота и за това, което чувствителният и интелигентен човек ревностно ще отстоява до края. Героят сякаш сумира съдбата на цялата българска интелигенция. Авторът предлага един изключително находчив и нестандартен поглед към житейските ни смисли, а книгата му е написана с много топлота, емпатия и леко намигване към човешкото. Философският и артистичен привкус на текста идват най-вече от това, че събитията се пречупват през призмата на литературата и изкуството, през душевността и чувствителността на интелектуалеца – човека, през чието сърце минава светът. Писането на този роман продължава, с прекъсвания, от 2003 до 2020 г. Време достатъчно, за да го превърнеш в книгата на живота си.

Може би най-същностното послание на тази книга е следното: „Животът е една неразгадаема кавалкада от изненадващи обрати, биг брадър!“

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

––––––––-

[1] Франсоаз Долто, Каузата на децата, изд. Колибри, 2018, с. 151–152.
[2] Зигмунд Фройд, Въведение в психоанализата, изд. Наука и изкуство, 1990, с. 342.
[3] Маргарет Руби, Излекувай своята ДНК, изд. „Хомо Футурус“, 2017, с. 55.
[4] Зигмунд Фройд, Детската душа, София, 1993, с. 129.