Изложбата на Красимир Русев в галерия „Райко Алексиев“ в София е панорамна метафора на противоречивите образи, които идеята за Новия свят предизвиква днес. Идеята за невъобразимите образи от завладяването на целия свят сякаш продължава да преследва изкуството като постоянен синдром, свързан с разширяващите се последици на модерността като систематична колонизация. Заглавието на изложбата „Това не е Америка“, което Красимир Русев е избрал за своя проект, е всъщност метафора на непознатата територия на бъдещето и призрачните представи за това, което ни предстои. От прочутите думи на Джон Лок в неговия „Втори трактат за управлението“, че „в началото целият свят беше Америка“, до скандалната книга „Америка“ на Жан Бодрияр, посветена на критичното пресичане на границата между илюзия и реалност, това, което ни предстои на всички нас, е именно „завладяването“ и най-вече ни предстои това, от което ще бъдем „завладени“.
Днешната епоха, в която създаването на информация за изкуството, по думите на Борис Гройс, е станало много по-важно от самото създаване на изкуство, ни изправя пред ситуация, в която изкуството сякаш за първи път започва да разсъждава и да тематизира възможните начини, с които развитието на самото изкуство заплашва своето собствено бъдеще.
Изложбата на Красимир Русев е замислена като огромна реторична инсталация. Творбите в залата са конструирани като широкоформатни въпроси, които се движат със стремителна неизбежност към нас. Ускорените възприятия не скриват, а изострят критичната сила на тези устремени към нас въпроси. Какви са осъзнатите очертания на настъпилата културна хибридизация? Възможно ли е днес амбивалентната същност на художествените рефлексии да преодолее своя иманентен културен империализъм, който се съдържа във всички постконцептуални форми на съвременно изкуство?
Красимир Русев заема позиция, която е отвъд комфорта на иронията и отрицанието. Всяка една от творбите е анимирана като предизвикателство, което живее чрез своите жестове. В това отношение мой фаворит в изложбата е една голяма дървена конструкция, която държи електронен дисплей с преминаващ червен надпис „Аз съм дървен, аз не съм черен, не ме хвърляйте в огъня“. Работа, която с пленителната си комуникативност ни напомня, че нашият живот е изпълнен с действия, а не не със значения, позиционирани под формата на артефакти. Всяко позициониране в рамките на съвременната история трудно се поддава на четене на по-дълбоко ниво. Отрицанията са паралелни и се случват едновременно с възможните утвърждавания.
Унищожаването на един свят не винаги е свързано с неговото заличаване, а по-лошо, със самонараняванията по повърхностите на неговата собствена история и действията на оскверняване, които служат като начин за деконструкция на една система от вярвания, неусетно преминала в режим на нерегулирано плячкосване. По този начин бих описал големите картини на Красимир Русев, които не започват и не свършват с края на живописта, а се случват едновременно с този край. Светещите неонови апликации върху големите живописни платна от серията „Портали“ ми напомнят за лъжливите врати на древноегипетските гробници, които може би имат за цел да утвърждават недвусмислено мястото на бъдещия живот на човека, но всъщност ни изправят пред загадъчните механизми, от които възниква всяка нова кетегория. В случая с изложбата на Красимир Русев възобновяването на ефекта за края се смесва с механизмите, които имитират завладяването на нашия свят като категория, която все по-често заместваме със стереотипните представи за глобалното и виртуалното, но знаем, че това, което реално се случва, ни предстои, дори и като начини и нови формули на виждане, които ни предстои да измислим.
Изложбата може да бъде видяна в галерия „Райко Алексиев“ до 12 април 2016 г.
