Докато самодейните литературни четения, които обсъждах досега, ечаха и кънтяха из целия Софийски университет, че и околовръст, през първата половина на 60-те в същия университет битуваше легендарният стенвестник „Трън“. Между двете начинания имаше както прилики, така и различия. Тези прилики са симптоматични за политическата система с целия ѝ скрит и явен тоталитаризъм – симптоматични са и различията. Тъкмо тази многозначна симптоматичност буди интереса ми – макар и на закодиран език, тя говори много за абсурдите и труизмите на света, в който живеехме и линеехме цяла една студентска младост. Подобни, много подобни са си литературните рецитали и кадастроненият стенвестник – много са си и безподобни.  

Докато, огласяни от нашите нестихващи овации, самодейните литературни четения в 65-а и 272-ра аудитория кънтяха и ечаха по цели вечери и нощи, „Трън“ придружаваше техния триумф далеч по-незабележимо и безшумно. И декламиращите поети, и ние, техните многобройни слушатели, търсехме и нищехме чрез рециталите смисъла и безсмислието на битието. Далеч не всички издекламирани стихотворения бяха стойностни литературно – рециталите бяха демократични, катедрите на двете аудитории бяха общодостъпни, липсваше всякаква цензура както на имената, така и на заглавията. Сиреч всеки беше добре дошъл на събитието – и като слушател, и като автор, и като провокатор дори. Обстоятелство, поради което наред с многото талантливи се декламираха и немалко посредствени, а и откровено бездарни творби. Онова, което обединяваше и сродяваше таланти, посредственици и бездария, беше непримиримостта, бунтарският дух на споделените текстове. Като примиренчеството, бунтарството също може да се превърне в конюнктура – и рециталите правеха тази възможност достъпна за всеки. Така че всички се бунтуваха на висок глас – и дарования, и бездария, и ние, слушателите, дори. А атмосферата в двете аудитории вреше и кипеше.

В същото време самодейният като литературните четения стенвестник „Трън“ също иронизираше и имитираше тоталитарната система. Но за разлика от двете аудитории, го правеше тихо, кротко, почти незабележимо. Тихо, кротко и незабележимо, както подобава на един вестник, но за острото и бдително око на бойците от Тихия фронт – видимо.

„Трън“ беше разперил криле във фоайето над мензата, чийто вход тогава се намираше на бул. „Толбухин“, срещу Художествената академия. Стенвестникът бе разположил картоненото си тяло по огромни дървени стативи и бе списван с едри букви – така че да може да бъде четен и от разстояние. „Трън“ наподобяваше маоисткия дадзъбао, но за разлика от азиатския си събрат, не четеше един, а мнозина да слушат. В отличие от братята китайци и маоисти, ние бяхме грамотни, така че всеки четеше за себе си. Четеше стиховете и халосванията на Трендафил Акациев – друго стенвестникът не предлагаше. Но и това не беше малко. Защото под този колоритен псевдоним се криеха десетина от най-значимите ни хумористи, много от които представяха свои творби и в самодейните литературни четения. Ето и част от най-редовните сътрудници на „Трън“: Недялко Йорданов, Марко Ганчев, Давид Овадия, Иван Коларов, Добри Жотев, Александър Миланов, Николай Заяков, Тодор Климентов и разбира се, Радой Ралин – закъде без Радой.

Както споменах, докато литературните рецитали търсеха смисъла, „Трън“ иронизираше и пародираше – „Трън“ търсеше безсмислието. Но безсмислието е също смисъл – смисъл с обратен знак. Ето и някои бисери на стенвестника, които старата ми памет е съхранила и до днес:

Вятър тихо дърветата клати.
Ние ги гледаме с бати.
Егати!

Или:

От водопада
вода пада,
вода пада –
става вада.

„Трън“ публикуваше и политизирани строфи, но все в същия вятърничав дух. Имаше нейде през 60-те един местен конгоански вожд, с когото ние, държавите от Съветската империя, не се спогаждахме. Той се казваше Мориз Чомбе. Спомням си, че „Трън“ отпразнува неговото детрониране със строфите:

Смъкнаха вече Чомбе
от власт.
Хак му е,
щом бе
контра на нас!

Това съвсем не беше единствената политическа (или поне политизирана) пародия на стенвестника.

Нейде през 60-те (сиреч през разцвета на „Трън“) стартира Международната колоездачна обиколка на НР България, която бе спечелена от чеха Иржи Хава. Всяка тоталитарна държава идеологизира и политизира и спорта. Така беше в СССР, така беше при олимпийските игри в нацистки Берлин, така беше и в НР България. Където спортът беше по-скоро партийна политика и идеология, отколкото физкултура. Победата на Иржи Хава бе третирана от официална (тогава друга нямаше) България като класово-партийна победа, като победа на прогресивните сили над империализма. На шампиона Хава българските медии гледаха като на герой. Е, за съжаление на народната власт той не бе българин или руснак, но все пак бе представител на социалистическия лагер, а през Студената война това значеше много. Партийно-правителствените почести и чествания, възторзи, награди и признания нямаха край – ликът на Иржи Хава грейна и на телевизионния екран, и по страниците на периодичния печат. В надвикванията на тържествената церемония се включи и „Трън“, но се включи по своему – стихотворният му принос в кампанията беше много съмнителен, много нездрав от идейна гледна точка. Ще го цитирам така, както отколешният ми студентски спомен го е съхранил чак до днес:

Нам се пада чест такава
да посрещнем този Хава!
Браво, Хава –
слава, слава!

Лично за мен най-нелепо (а оттам и най-смехотворно) бе обстоятелството, че с толкова възторжена показност посрещаме не ОНЗИ, а ТОЗИ Хава – един Хава, който етап след етап изпревари и победи всичките си съперници – значи комунизмът капитализма победи, прогресивните сили надделяха над англоамериканския империализъм! В бойките строфи намекът за глупотевините и скудоумието на партийната пропаганда беше ясно доловим. Ние четяхме и се смеехме от сърце, но благодарение на тези и други подобни иронии един неочакван ден останахме без любимия си стенвестник. Закриха го, свалиха го безвъзвратно от сцената заедно с литературните четения – премахнаха го също толкова внезапно, а в нашите читателски очи – и вероломно.

Така университетската администрация, която уж трябваше да защитава студентските ни интереси, лиши наше студентско нищожество от оскъдния, от единствения останал самиздат на родна земя – „Трън“

Въпросът, който всичко споделено дотук подсказва, е: защо Партията-ръководителка свали и тези безобидни халосвания на стенвестника от дневния ред, защо заедно с университетските литературни четения ни отне и фарсовете на Трендафил Акациев?

Вероятно всеки си има свой отговор на въпроса. Ето го моя: каламбурите на стенвестника не подкопаваха, не тръгнаха да свалят народната власт – и с „Трън“, и без „Трън“, тя си оставаше все така непоклатима. Ако стенвестникът беше унищожен, това стана поради властната, поради всевластната природа на еднопартийната цензура. Тази цензура беше като държавната власт тоталитарна и вездесъща, като държавната власт тя искаше, тя беше решена да владее с еднаква неумолимост и смисъла на прозвучалата в 65-а и 272-ра аудитория литература, и безсмислията на Трендафил Акациев. Който, както свидетелства партийната саморазправа с него, съвсем не ще да е бил чак толкова безсмислен. Под откритото, под демонстративното, под преднамерено търсеното безсмислие на „Трън“ явно е дебнел един не по-малко преднамерен, макар и скрит, доловим само за отровеното от тоталитаризма гражданско съзнание, смисъл. Смисълът на двусмислието, на езоповския, на енигматичния език, смисъл, неразгадан вероятно и от много читатели на стенвестника, но разгадан безпогрешно и санкциониран подобаващо от безкомпромисните бойци на Тихия фронт.

А за дирите, които самодейните литературни четения и самодейният стенвестник „Трън“ оставиха в нашия светоглед, ще разкажа в следващото мемоарно есе.