Не само изборът на предстоятеля на Синода, тази църковна държава,
не само той се насочва от Духа. Всеки ден е избор и всеки един избор е свободен.
„Негово Светейшество“
Може да е медийна мода, може да е временна вълна, но така или иначе фигурите на Патриарха и на останалите български митрополити ни станаха напоследък по-познати.
Започнаха да се появяват по-често в разговорите ни. Герои са на очакванията, на споровете ни, на теориите, които развиваме един пред друг. Допълваме загадката. Предоставяме в нашия личен и колективен свят някакво ново, по-широко място на висшите духовници – както никога до днес не сме го правили. Поне не във времето, което сегашните поколения помнят. Това „ново начало“ ме връща към една история, литературна, от преди осем години.
Припомних си моя разказ „Негово Светейшество“. Там ме вълнуваше както изборът на патриарх, така и въпросът за изборите, пред които самият той бива поставен:
„Патриархът от десетилетия, и не от едно и две десетилетия, е предал важните решения на невидимото. Но не само изборът на предстоятеля на Синода, тази църковна държава, не само той се насочва от Духа. Всеки ден е избор и всеки един избор е свободен. Негово Светейшество е монах от достатъчно много години. Той не просто е чувал или чел, той сам е бил свидетел на това как невидимото води хората. Както възрастен повежда дете за ръка и го праща я на игра, я на училище. И играта, и училището, както знае възрастният, са форми на учене.“
И преди, и сега, Патриархът от разказа „Негово Светейшество“ е герой на художествено произведение, а всяка прилика с реални лица и събития е случайна. Но и преди, и сега – не съвсем. Заради това свойство на литературата да търси свои пътища към реалността. Тя задава въпроси, на които другаде не може да се даде отговор.
Хората са се залутали в своя път към висшето си призвание. Затова и им се изпраща помощ, по различни начини. Един от тези начини, навярно, е чрез тайнствено насочване на избора на свещенослужителите. В него има духовно действие, не само демократичен сбор на частни мнения. Не е механичен резултат на конгрес или отчетно-изборно събрание.
По същия начин и нататък – след избора на патриарх не започва служба, а служение. Не следва изпълняване на задължения, а живот.
Патриархът не просто върви пред народа и го води – по-скоро, той върви срещу него, идва насреща му. Той е като пратеник, идващ от вярната посока, който призовава и насочва хората в движението им. Ориентир в търсенето на точната посока. Затова той винаги е обърнат с лице към народа си, независимо че го води. Той е едновременно на прага и пред прага, той е мост, който не просто свързва, той е физически почти, мост, ПО КОЙТО се минава.
На много места и в много жития на първосвещеници в църковната история е описана
физическата тежест, която това служение представлява. Патриархът понякога е единственото възможно място, сигурният брод за преминаване от едно състояние в друго, като самотно дърво над река, по която трябва да пристъпим, за да излезем на другия бряг, а този мост не бива да ни подведе. Такива задачи не са по силите на човек, очевидно. Не на човек САМО.
„Обикновено Патриархът пребивава в паузата между чувства и мисли. Там някъде е мястото за молитвата. От години ритъмът е утвърден и ненарушаван от нищо. Благодарение на този ритъм патриархът е успявал да вижда и да разбира много добре всичко, прикритите новини, официалните адреси, прошенията, донесенията и сплетните, които бушуват край стените на Синодалната палата, в коридорите на митрополитския дом. И въпреки това е успявал да не реагира с жест или дума, всичко се е потапяло в молитвата. Докато завърши целия цикъл от мълчаливи молитви, е станало вече обед и той може да си отдъхне, че и този ден е преполовен. Обяснения, ходатайства, искрени и лъжливи благопожелания, молби за благословия, за назначения и разрешаване на спорове, прения по финансови, административни и канонически и най-вече по имотни въпроси, приветствия на сменящи се политици – всички те държат да имат представителни и интензивни отношения с патриаршеския престол, по възможност и снимки заедно с Негово Светейшество, – и ето че следобедът е запълнен. И началникът на Комисията по вероизповеданията, съвместните заседания в президентството, с главния мюфтия, равините… Седмичният списък на патриарха е дълъг, двамата му секретари не се оплакват от липса на работа. За негова огромна радост има вечерна служба, която е приел да не пропуска, освен ако не е на път. И Негово Светейшество към пет и трийсет следобед се отправя към храма. „Ние допуснахме да се счупи света, да се провали държавата ни – така се моли Негово Светейшество, моли се тихо, приседнал вътре в олтара на стола, отделен за него вдясно от дверите. – Недостойно е да се носи униформа днес. Военните се срамуват да служат, полицаите знаят за какви ги смята народът. Хората са намразили всяка власт. Не са вече народ, а почти тълпа, никому незадължена с нищо.“ Умилението на вечерните служби е изчезнало от сърцето му. Молитвата му е обзета от тъга и почти от разочарование.“
„В едни свои младежки пориви, той искаше да е пътникът, скитникът из градовете. Да бъде помагащият непознат. Да се отдаде на случайността и на хората, да предостави силите си на този или онзи, на всеки, който има нужда от него. Енергията на младежките си мускули да впрегне в нещо просто, като това да подкрепи някоя старческа ръка. Да преведе баба или дядо, кретащи по леда, жена с тежки пазарски чанти, впити в изтръпналата ѝ длан. Да бъде случайният срещнат, който ти влива сили точно когато сили не са ти останали. Да употребява в името на света и за света тези свои часове, времето между четири и шест вечерта. И това всеки ден, какъвто и да е останалият му делник, независимо от другите планове. Два часа не за себе си, два часа за самия свят, за всемира, така би го казал. Мечтаеше, както мечтаят младежите.“
(цитатите са от „Негово Светейшество“, разказ от сборника „Жената на писателя“,
изд. „Колибри“, 2017)
