Във всеобщо настъпление е убеждението – светът ни се е (п)объркал. Имаше навремето такъв американски филм, „Този луд, луд свят“ (1963, реж. Стенли Крамър), излязъл на екраните само година след Карибската криза, изправила косите на човечеството; мнозина са на мнение, че е време за негов римейк – „Този луд, луд свят ІІ“. Планетарното зашеметяване е сякаш най-осезаемо в политиката, където не можеш да разбереш кой е ляв, кой е десен, кой е крив, кой е прав, кой е лош, кой е добър. Демаркационните линии са размити, идеологическите конструкти – срутени, стратегическите предпочитания – разбишкани. Доналд Тръмп ругае Европейския съюз и НАТО, но с удоволствие се ръкува с Ким Чен Ун и се подмазва на Путин; Борис Джонсън от своя страна се кара както на ЕС, така и на Русия; Путин пък под сурдинка воюва с Реджеб Таип Ердоган в Сирия, а същевременно строи „Турски поток“ и го уверява в най-искреното си приятелство… В България уж десни и най-десни се съюзиха негласно с леви и най-леви в изборите за София; реториката и гласуванията им съвпадат по удивителен начин, а на протестните си шествия издигат сходни по крайните си послания лозунги… Нищо вече не е същото, нищо вече не се вразумява, навсякъде хаос и неразбория, крясъци и хейтове: политическото се е овъртолило по един почти невъобразим начин, не можеш му хвана края…

Но дали е така наистина? Дали все пак няма някаква нишка, която да изтеглим, че да се ориентираме в Този луд, луд свят ІІ?

Струва ми се все пак, че такава нишка има и тя се намира в една италианска книга, излязла през 90-те, а на български през 2001 г. под заглавието „Дясно и ляво. Основания и значение на едно политическо разграничение“ („Destra e sinistra. Ragioni e significati di una distinzione politica“, 1994). Неин автор е Норберто Боббио (1909–2004), политически философ, приятел на Умберто Еко, който го смята за свой пример, за истински учител по скромност, и с уважение го нарича „просветител песимист“.

Боббио е толкова озадачен от объркването на понятията „ляво–дясно“ след 1989 г., че им посвещава това специално изследване. Защото тогава се възцари мнението, че в Източна Европа политическите полюси са полудели: „левите“ социалисти, които би трябвало да се радикални и революционни, действаха консервативно, съхранително, да не кажа „охранно“ (определението е на Цветан Стоянов, характеризира отношенията между Ф. М. Достоевски и Константин Победоносцев, използва го в „Геният и неговият наставник“), докато „десните“ демократи, които би трябвало да са внимателни и консервативни, се явяваха революционни преобразователи и системо(на)рушители. Дезориентиращите обстоятелства избиха в търсенето на по-особени названия за процеса: Тимоти Гардън Аш например изкова за прехода термина „рефолюции“, тоест нещо средно между революция и реформа. Но най-популярното название, влязло трайно в политическо-историческия речник, се оказа като че ли „нежна революция“, създадено във вече бившата Чехословакия (на чешки: Sametová revoluce, на словашки: Nežná revolúcia). Обаче всичката тази безредица довежда до това, посочва Норберто Боббио, че както след Втората световна война никой не желаел и категорично отказвал да бъде припознаван като десен, така и след източноевропейските „рефолюции“ никой не желаел и отказвал да бъде припознаван като ляв; през 90-те лявото бе определено демоде:

До неотдавна все още можеше да се чуе въпросът: „А какво, десните още ли са живи?“ След краха на комунистическите режими все по-често и с не по-малко ехидност се раздава противоположният въпрос: „А какво, левите още ли са живи?

За да си пробие път в този понятиен лабиринт, Боббио въвежда едно друго разграничение, различно от лявото и дясното – разграничението между екстремизма и умереността; между радикалното политическо действие и уравновесеното такова:

При внимателно разглеждане това, което обединява революцията и контрареволюцията, не зависи от принадлежността към двата противоположни лагера, които традиционно се наричат „десни“ и „леви“. […] Общото, което откриваме в революционните и контрареволюционните автори, е принадлежността им в рамките на съответния лагер към екстремисткото крило, противостоящо на умереното крило. Опозицията екстремизъм-умереност не съвпада с опозицията десни-леви, доколкото, както ще видим, се подчинява в политическия универсум на критерий за противопоставяне, различен от разграничението „десни-леви“.

Според Боббио критерият, отличаващ умерените от крайните, „жирондистите“ от „якобинците“, „меншевиките“ от „болшевиките“, „широките социалисти“ от „тесняците“, е антидемократизмът: „левия и десния екстремист ги обединява антидемократизмът (общата омраза, ако не общата любов)“. Ще трябва обаче малко да трансформираме неговата мисъл, за да сме в съответствие с лудия свят, в който ни се е паднало да живеем: не толкова прицелеността на омразата, сиреч антидемократизмът (макар че и него го има в изобилие), колкото естеството на политическото действие е, което характеризира политическите специфики днес: от едната страна на чертата стоят тези, които настояват за внимателни, търпеливи, промислени, добре обосновани промени; от другата – онези, които настояват за промени тутакси; които нямат търпение нито да чакат, нито пък им трябва време да премислят. Всичко или нищо, но всичкото го искат сега и веднага! Като това всичко може да бъде желано и в името на демократични, но и в името на недемократични перспективи. Независимо че понякога перспективите са мъгляви и даже не чак дотам съществени: въпросът е просто да се постави нароченият за противник на колене било със санкции, било със „зелени човечета“, било с боен дрон, било със снемане на доверие, било с протести за оставка, било с палаткови лагери, същински творения в черно (по Маргьорит Юрсенар)… 

Това е според мен разделителната линия, която пресича целия наш днешен Този луд, луд свят ІІ, и разлъчва човечеството на две половини – умерени и радикални. В известна степен същото изрича и Цветан Тодоров, когато коментира в книгата-интервю „Дълг и наслада“ (въпросите задава журналистката Катрин Портвен) възгледите на Монтескьо за доброто политическо устройство:

Добрият режим, казва Монтескьо, не е задължително републикански или монархически, но той задължително е „умерен“. Какво значи това? По същество умерен е всеки режим, при който властта не е неограничена, а е споделена. „Умерен“ се противопоставя на „тираничен“: тиранинът съсредоточава всичката власт в свои ръце.

На тази нагласа за „умереност“ Тодоров срещуполага т.нар. от него „манихейски мироглед“, характерен за тоталитарните общества, „разделящ човечеството на приятели и врагове: едните трябва да браним при всякакви обстоятелства, другите – да премахваме на всяка цена“. Сложете обаче в по-горния цитат вместо думата „власт“ думата „истина“ и вместо определението „тиранин“ определението „радикалист“ и ще получите днешното политическо противоборство и в международен, и във вътрешен план: радикалистът е убеден, че цялата истина без остатък е само негово притежание, отрича с всичката категоричност на света на своя опонент всякаква близост с нея и на тази основа скандира, манифестира, крещи и претендира, че единствено той е правият; а всеки друг, дори на милиметър различаващ се в мнението си от него, е не просто заблуден, той е продажник, тъпанар, тиквеник. Ако влезете в някой форум или във фейсбук, ще видите тези словоизлияния на тотално отрицание твърденията на другомислещия; на цялостното им зачеркване и обругаване. Прочее, троленето е точно това – екстремизъм на речта, манихейство на изказването, което не признава различна истина освен собствената… И тук не иде приказка за ляво или дясно, тук иде приказка за радикализъм и умереност: затова понякога става така, че уж едните десни, другите леви, а в действията и думите си – едни и същи.

В едно от италианските издания на книгата на Норберто Боббио на корицата ѝ е изобразена гигантска двуглава змия, извила тялото си в три пръстена във вид на буквата омега (ω), като всяка от главите тегли в противоположна посока – лявата наляво, дясната надясно. Струва ми се обаче, че точно за нашия Този луд, луд свят ІІ емблемата трябва да е друга, а именно: уроборосът, змията, която е захапала и поглъща опашката си. Лявото и дясното вече са се стопили, няма ги; останал е само екстремизмът, който се самоизяжда, но и нас изяжда с отровата на своите послания. Тъкмо тази е причината днес светът да ни се струва все по-откачен, все по-(п)объркан и дезориентиран – защото не престава да отрича и да плюе злостно връз умереността, хвърляйки се доброволно в питоновата прегръдка на радикализма…