През есента на 1963 г. Йордан Радичков е в Сибир. Авторът е единственият член на Съюза на българските писатели, който приема поканата на руски пратеник да обиколи тази необятна и непозната сурова земя и да пише текст за нея. Останалите предпочитат по-цивилизовани местности, но Радичков вдига ръка от дъното на залата. За дивото въображение на човека, който по-късно ще напише „Неосветените дворове“, няма нужда от катедрали и изложбени зали, за да се укрепи творческия си дух. Достатъчна е безкрайната шир на северната тайга, небето, облаците и всички неочаквани срещи по пътя.
Книгата „Сибирски тетрадки“ е единственият нередактиран текст на Йордан Радичков, който е запазен непокътнат в архивите на автора. По повод 90 години от рождението му издателство „Нике“ го предлагат със смиреното уточнение, че не са добавяли или премахвали нищо – това са тетрадките на Радичков от Сибир такива, каквито писателят е донесъл обратно в България. Те са своеобразна чернова на книгата „Неосветените дворове“ и съхраняват едно преживяване, белязало автора до края на живота му. Мотиви от него се забелязват и в „Прашка“, където героят Левачко изчезва от родното си село, но оставя тетрадка с емблема на Мадарския конник – досущ като тази от кориците на трите тетрадки на Радичков.
Има съкровеност и интимност в надникването в по-суровия вариант на един роман. Самата чернова се превръща в нова форма на разказ. На места „Сибирски тетрадки“ изглеждат като произведението на някой постмодернист – накъсани, пълни с бележки и липсващи думи, те очертават автентична карта на едно пътешествие в духовното. Защото Радичков не описва толкова гарите, пътниците и местностите, колкото усещанията и духовността, носеща се в студения северен въздух и в шаманските песни и предания. Често пробягват по страниците северният елен и сребърната лисица, а юртите със своите отворени върхове наподобяват небето и пазят спомена за жизнеутвърждаващото слънце. „Този север стресна душата ми.“ – пише Радичков. Но това е преди всичко едно удивление, колкото плашещо, толкова и опияняващо.
Тези негови впечатления, които карат поезията да избухне, събрана в изречения като: „Детските игри в Мирний, където дървените кози лежат върху диаманти.“ Или „Майко, студена и тъжна, аз (…) в твоя бял скут, тук се събудих и тук заспивам, след като тичах заедно с кучетата 50 години, без да замръзна, и изстисквах мляко от бедните вимета на елените.“
Те свидетелстват, че се е случило чудото – една душа до такава степен се е докоснала до нещо отвъд сетивата, че е създала неподправено и вълнуващо изкуство, божественият огън се е разпалил в сибирския студ и Радичков е станал поет.
По-късно шведското посолство пожелава писателят да напише и за тяхната страна подобна книга като „Неосветените дворове“. Но студът не е навсякъде еднакъв и вдъхновението не спохожда писателя по един и същ начин. Дали това, че по собствено желание е отишъл в Сибир, или пък близостта между народите, нещо е разчувствало дълбоко автора и дори през смеха могат да се видят замръзналите сълзи на човеколюбието. Като например, когато някакъв циганин вижда как децата му подскачат в кална локва. Вместо да ги порицае, той възкликва „лебеди мои“, а Радичков се смее на тази картина и разсъждава: „Лебеди мои! – към когото и да отнеса тази фраза, ще се почувства обиден, защото, както казваше Гогол, сега всеки човек вижда в свое лице оскърбено цялото общество“.
От накъсани фрагменти се състоят „Сибирски тетрадки“, от начупени спомени, записани в бързината. Понякога само с изречение или дума те носят някакво тайнствено, запазено единствено за писателя значение, друг път с цял пасаж, скициращ сцена или състояние, но никога описателно по онзи банален начин, който много пътеписи носят. Това е неговият Сибир, видян през неговите неповторими очи. И ние можем да бъдем единствено благодарни, че на онова събрание сърцето му е трепнало и той е вдигнал ръка, за да приеме пътуването към митичната шир на тъгата. Защото какво по-важно от това да сверяваш личния си компас със севера.
„… затова следвай пътя си в права посока, помни колко крачки си направил вляво и ги възстанови при следващата преспа надясно, възстанови пътя на собственото си равновесие.“
