0
3555

Той

Човекът с обикновеното име Иван Петров днес имаше почивен ден и реши да излезе на разходка. Не беше излизал на разходка не знам откога. Хвана тролея и слезе в центъра. И започна да се разхожда. Направи му впечатление ненормалното количество полицаи, които се бяха изсипали на всяка от пресечките на голямата улица. На всяка от пресечките имаше поне по пет-шест души, които скучаеха, защото нямаха особена работа. Човекът с обикновеното име Иван Петров напрегна мозъка си да се сети за причината за толкова много полиция, но мозъкът му също си беше взел почивен ден и не му подаваше никаква информация, а просто се рееше като някоя медуза на два метра височина от тротоара. Струпването на толкова много полиция в началото на всяка от пресечките обърка плановете на човека с обикновеното име Иван Петров за разходката. Той беше принуден да върви все по голямата улица, което лично на него не му се нравеше особено много. Изведнъж се появи пресечка без полицаи и човекът с обикновеното име Иван Петров бързо се шмугна в нея. Уличката беше сенчеста и потта, която беше започнала да капе от веждите на човека с обикновеното име Иван Петров право върху стъклата на очилата му и да размазва гледката на света спря да капе. Човекът с обикновеното име Иван Петров вървеше устремено по малката уличка, която на всичкото отгоре носеше името на неговата рождена дата и това му послужи вече като категоричен знак на съдбата, че всичко е трябвало да стане така, както стана. След като повървя така доста време, а уличката не свършваше, човекът с обикновеното име Иван Петров се поумори и забави крачка, търсейки някъде кафене, където да поседне. И както се оглеждаше, зърна на другия тротоар табела с надпис „Антиквариат”. Човекът с обикновеното име Иван Петров обичаше старите вещи, защото те носеха в себе си отпечатък от изтеклото време, което ги одухотворяваше и веднага се запъти натам. Пресече улицата, натисна дръжката на вратата и влезе. Очакваше да види всички онези вещи, които му бяха познати от други подобни антиквариати, но го посрещна празно помещение. Той извика два-три пъти „ало”, „ало” и от вътрешното помещение едновременно с ехото наистина се появи един човек. Най-забележителното нещо в появилия се човек беше това, че беше облечен в униформа, нещо средно между униформите на пощенски служител и на железопътен деятел, по начало униформата му беше черна, но беше толкова посивяла и направо охлузена, че не само не вдъхваше респект, каквато е целта на една униформа, ами будеше направо сподавен кикот. Добре че бяха копчетата, те бяха наистина сериозни, големи и бронзови и донякъде възвръщаха печата на уважението.
– Здравейте. Добър ден! – поздрави човекът с обикновеното име Иван Петров.
– Добър ден – отвърна човекът с плътен като излязъл от меден духов инструмент глас.
– Какво продавате? – попита човекът с обикновеното име Иван Петров. – Аз не виждам нищо.
– Продавам стари истории – отвърна човекът.
– Това е интересно – каза човекът с обикновеното име Иван Петров. – Какви например?
– Зависи от цената.
Човекът с обикновеното име Иван Петров се помъчи да се сети колко пари има в джоба си. Със сигурност имаше две двайсетолевки и една десетолевка.
– За десет лева – каза той.
– Добре – каза продавачът. И започна без никакво предисловие.
– Имало едно царство, което се управлявало дълги години от един владетел. Хората толкова били свикнали с владетеля си, че даже не го наричали с име, а с „той”. Навикът бил унищожил представата им за това дали живеят добре или зле. В началото на всеки месец владетелят, който изпитвал голяма жажда да го обичат, се качвал на двуколката си, населението се нареждало в шпалир от двете страни на пътя и владетелят хвърлял монети със собствения си лик от ковчежето пред него. Но веднъж, след поредния дъжд от монети, когато се прибрал в покоите си, владетелят извикал ковчежника си.
– Парите в хазната свършиха. Другия месец няма да има за хвърляне. Какво ще правим?
Ковчежникът станал син от напъване да измисли нещо и накрая дал съвет да се извика началникът на стражите.
Дошъл началникът на стражите.
Така и така, обяснил положението владетелят. И забарабанил с пръсти върху брокатеното си коляно в очакване на отговор.
Началникът на стражите също потънал в размисъл и дори станал кривоглед от усилието. Но накрая изпъшкал шумно.
– Ще приберем отново парите, които са попаднали у хората.
– А на какво основание? – зачудил се владетелят, макар че идеята много му харесала.
– Основанието е много просто. Че хората са настъпвали вашия лик, докато са събирали в суматохата монетите по земята.
Това наистина било достатъчно основание и владетелят закимал с глава.
– Само че това да става нощем – разпоредил се той. – За да не се разваля празникът на хората.
Началникът на стражите разперил ръце, в смисъл, че това било съвсем ясно.
Продавачът млъкна. Човекът с обикновеното име Иван Петров бръкна в джоба на панталона си. Отдели десетте лева и ги подаде.
– Когато получа заплатата, пак ще дойда – добави той.
– Добре – каза продавачът. – Има още много истории.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБез илюзии и самозабрави
Следваща статияНе мога без свободата, без човещината