Публикуваното есе е от сборника „Дзен в изкуството да пишеш“ (изд. „Сиела“, 2017) с текстове на Рей Бредбъри, посветени на писането, който излиза за първи път на български.
„Дзен в изкуството да пишеш“ съдържа 12 есета на американския майстор на перото, писани през последните 40 години от живота му. Сред тях има текстове, посветени на емблематични негови творби – „451 градуса по Фаренхайт“, „Вино от глухарчета“ и „Марсиански хроники“.
Първият разказ на Рей Бредбъри е публикуван, когато той е на двайсет години. Впоследствие са издадени около 27 негови книги – романи, разкази, пиеси, есета и поезия. Започва да пише за филмовата индустрия през 1952 г., когато създава сценария за „Чудовището от 20 000 фатома дълбочина“, базиран на негов разказ. На следващата година пише сценария на „То дойде от дълбокия Космос“ и „Моби Дик“, а през 1961 г. пише текста за гласа зад кадър на Орсън Уелс във филма „Цар на царете“. По неговите произведения „Пикасово лято“, „Илюстрираният човек“, „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“ и „Нещо зло се задава“ са създадени филми. „Икар, Монголфие, Райт“, кратък анимационен филм по разказа на Бредбъри за историята на летенето, е номиниран за Оскар. От 1985 г. адаптира разказите си за тв-предаването Театърът на Рей Бредбъри.
Рей Бредбъри, „Дзен в изкуството да пишеш“, изд. „Сиела“, 2017 г., превод от английски Христо Димитров, художник на корицата Дамян Дамянов.
Току до Византион: Вино от глухарчета
„Вино от глухарчета“, като повечето ми книги и разкази, беше изненада. Слава Богу, започнах да изучавам природата на такива изненади още като доста млад автор. Преди това като всеки начинаещ си въобразявах, че с повече натиск, разтърсване и усилия е възможно да накараш идеята да се материализира. Но разбира се, при такова отношение повечето от читавите ми идеи подвиваха лапи, лягаха по гръб, втренчваха се във вечността и умираха.
В началото на двайсетте си години с голямо облекчение открих процеса с асоциациите между думите. Всяка сутрин ставах от леглото, отивах до бюрото и записвах някаква дума или поредица от думи, които се носеха из главата ми.
След това вдигах оръжие срещу думата или в нейна защита и призовавах различни герои, за да я преценят и да ми покажат какво е значението ѝ в собствения ми живот. За мое удивление, час или два по-късно разполагах със завършен нов разказ. Изненадата беше пълна и много приятна. Скоро осъзнах, че ще трябва да работя така до края на живота си.
Първо тършувах из ума си за думи, които биха могли да опишат личните ми кошмари, страха от нощта, детството ми и да оформят разкази.
След това се вглеждах продължително в зелените ябълкови дървета, в старата къща, където съм роден, в къщата до нашата, където живееха баба ми и дядо ми, във всички летни поляни, по които израснах, и започвах да пробвам думи, описващи всичко това.
Във „Вино от глухарчета“ са събраните глухарчета от всички онези години. Метафората с виното, която се появява отново и отново в тези страници, е чудно уместна. Събирах образи от целия си живот, оставях ги на съхранение и ги забравях. Трябваше някак да се пратя сам назад във времето, а думите бяха катализаторът, който отключваше спомените и виждах какво можеха да ми предложат.
И така във времето от двайсет и четвъртата до трийсет и шестата ми година почти не минаваше ден, без да се сетя за тревата на баба ми и дядо ми в Северен Илинойс, да я разровя с върха на обувката с надежда да открия полуизгорял фойерверк, ръждясала играчка или откъс от писмо, написано до самия мен в някакъв момент от младостта ми с надеждата да достигне възрастния човек, който бях станал, и да му напомни за неговото минало, живот, приятели и роднини, за радостите му и за покъртителните му мъки.
Това се превърна в игра, с която се захванах с огромно удоволствие – да видя колко ясно мога да си спомня за глухарчетата, как с баща ми и брат ми беряхме диво грозде, как преоткривах развъдника на комари в бъчвата с дъждовна вода до страничния прозорец или как се стараех да доловя миризмата на натежалите от златен прашец пчели, които се въртяха около асмата над задната ни веранда. Да знаете, че пчелите имат свое ухание, а ако нямат, би трябвало да имат, тъй като крачетата им са наръсени с подправките на хиляди цветя.
Тогава исках да извикам и образа на дерето, особено в нощите, когато се връщах пеша у дома и прекосявах целия град, след като бях изпитал приятния страх от „Фантомът от операта“ с Лон Чейни. Брат ми Скип тичаше напред и се криеше под мостчето над потока в дерето също като Лон Чейни, изскачаше, сграбчваше ме и пищеше, а аз побягвах, падах, ставах и бягах, без да спирам, като ломотех несвързано чак до нас. Това беше страхотно.
В процеса на асоциации с думи се натъквах и се блъсках в проверени от времето стари приятелства. Взех назаем моя приятел Джон Хъф от детството ми в Аризона и го пратих на изток до Грийн Таун, за да мога да се сбогувам с него истински.
В процеса сядах да закусвам, обядвам и вечерям с отдавна починали обичани хора. Защото като малък наистина обичах родителите си, баба си и дядо си, брат си, дори и когато той ми погаждаше номера.
В процеса се озовавах в мазето, въртях пресата за вино вместо татко или излизах на предната веранда вечерта на Четвърти юли, за да помогна на чичо ми Байън да зареди самоделното пиринчено оръдие и да стреля с него.
Така се изненадвах. Мога да добавя, че никой не ми беше казвал да изненадвам сам себе си. Поех по старите и най-хубави пътища на писането чрез невежество и експериментиране и бях поразен, когато истините започнаха да излитат от храстите като пъдпъдъци, преди да бъдат простреляни. Блъсках се в творчеството почти на сляпо – като дете, което се учи да върви и да гледа. Научих се как да оставям сетивата и Миналото да ми казват всичко, в което има поне зрънце истина.
Така се превърнах в момче, което тича да донесе чаша чиста дъждовна вода от бъчвата до къщата. И разбира се, колкото повече вода изгребваш, толкова повече се влива. Водата никога не спираше да тече. Щом се научих да се връщам отново и отново в онези времена, вече имах безброй спомени и впечатления, с които да играя. Не да работя с тях, а да играя. „Вино от глухарчета“ би било просто едно нищо, ако скритото в мъжа момче не играе по зелената трева на господните поляни през всички месеци август, докато започва да израства, да остарява и да чувства тъмнината под дърветата, която очаква то да засее кръвта.
Преди няколко години останах развълнуван и донякъде удивен от статия от критик, който анализираше „Вино от глухарчета“ и по-реалистичните творби на Синклер Луис. Почудих се как е възможно да съм роден и израснал в Уокиган, който в романа прекръстих на Грийн Таун, и да не съм забелязал колко грозно е пристанището и колко депресиращи са доковете за разтоварване на въглища и железопътните линии под града.
Но аз, разбира се, ги бях забелязал и понеже съм роден да омагьосвам, бях запленен от красотата им. За децата влаковете, вагоните и миризмата на въглища и огън не са грозни. Грозотата е концепция, с която се срещаме и опознаваме по-късно. Броенето на вагоните в една композиция е основно занимание за момчетата. Възрастните се дразнят, ядосват се и подхвърлят шеги за влака, който ги буди или не им дава да заспят, но момчетата с удоволствие броят вагоните и крещят изписаните по тях имена, прелитащи покрай тях по пътя си от далечни места.
По онези уж грозни релси пристигаха панаирите и цирковете със слоновете, които в пет преди разсъмване миеха паважа с мощни струи киселинна течност, от която се вдигаше пара. Що се отнася до въглищата от доковете, всяка есен слизах в мазето и очаквах идването на камиона, поставянето на металния улей, по който с трополене се спускаше цял тон прекрасни метеорити. Те падаха в мазето от Космоса и заплашваха да ме погребат жив под черните си съкровища.
С други думи, ако момчето ви е поет, то ще вижда конските фъшкии като цветя. Разбира се, конските фъшкии винаги са били свързани с цветята.
Може би едно мое ново стихотворение ще обясни по-ясно от този предговор[i] как летата на живота ми прераснаха в този роман.
Започва така:
Не съм аз родом от Византион,
от друго време идвам и от друго място,
със хора истински, обикновени.
Като момче
избрах да се родя във Илинойс.
Градчето без любов и благодат
бе Уокиган. Оттам съм аз,
приятели добри, а не от Византион.
Стихотворението продължава, като описва доживотната ми връзка с родния ми град:
Погледна ли назад сега, аз виждам
от върха на чезнещи в далечината дървеса
земята тъй обичана, синееща, красива,
че и на Йейтс тя би се сторила правдива.
Оттогава често съм се връщал в Уокиган – не е станал нито по-уютен, нито по-красив от който и да е градец в Средния запад. Тъне в зеленина. Короните на дърветата се събират по средата над улиците. Паважът на улицата пред стария ми дом все още е от червени тухли. Какво тогава прави този град така специален? Ами, там съм се родил. Това е животът ми. Трябваше да го опиша така, както го помнех:
Израснахме с митични мъртъвци,
ядяхме хляба на Средния запад,
намазан с мармалада на стари богове,
засищахме глада си с фъстъчено масло
и си представяхме, че там, под нашето небе,
е проснато бедро на Афродита…
Седеше дядо на верандата,
словата му – изящна мъдрост, с поглед златен.
Той, моят дядо, бе самият мит,
готов да замени дори и Платон.
А баба ми в люлеещ стол
все кърпеше на грижата продрания ръкав.
И дупчици забридваше като снежинки бели,
да донесат прохлада в лятната ни нощ.
А чичовците, сбрали се с лули,
пуфтяха мъдрости, облечени като шеги.
А лелите със мъдрост на делфийски жрици
наливаха митични лимонади
на хлапетиите послушно свити
пред гръцкия олтар във лятна нощ.
А после лягаха в леглата си, разкаяни
заради сторено в невинността им зло.
В ушите им жужаха дребни грехове,
признати в нощен час и през годините.
Не беше Илинойс, не бе и Уокиган,
а палещото слънце насред палещо небе.
Макар и най-обикновени по съдба,
а кметът да не беше умен като Йейтс,
все пак наясно бяхме ние. А изводът?
Византион.
Византион.
Уокиган/Грийн Таун/Византион.
Значи Грийн Таун наистина е съществувал.
Да и пак да.
Имало ли е истинско момче, наречено Джон Хъф?
Имаше. И то наистина се казваше така. Не то си тръгна от мен, аз си тръгнах от него. Но краят е щастлив, той е жив и четиресет и две години по-късно още помни нашата обич.
Имаше ли Самотник?
Имаше и името му наистина бе такова. Когато бях на шест, той обикаляше нощем из родния ми град, плашеше всички, но никога не го хванаха.
Най-важното е дали наистина е съществувала голямата къща с Дядо и Баба, лелите и чичовците? Вече отговорих на този въпрос.
Истинско ли е дерето, дълбоко ли е, черно ли е през нощта? Беше и е. Преди няколко години заведох дъщерите си там, уплашен, че с времето може да е станало по-плитко. С облекчение и радост мога да ви кажа, че дерето е по-дълбоко, по-тъмно и по-тайнствено от всякога. Дори и сега не бих се прибрал по този път, след като съм гледал „Фантомът от операта“.
Това е. Уокиган беше Грийн Таун и Византион с цялото им щастие и цялата тъга, които таят в себе си. Хората там бяха богове и джуджета, знаеха, че са смъртни, и затова джуджетата вървяха гордо изправени и високи, за да не смущават боговете, а боговете пък се привеждаха, за да не се чувстват ниските неудобно. В крайна сметка нима това не е самият живот – способността да минеш през задния вход, да се появиш в нечия глава, да погледнеш проклетото глупаво чудо и да кажеш: „А, значи така го виждаш?! Е, сега ще го запомня“.
Това е моята възхвала на смъртта и на живота, на мрака и на светлината, на старите и на младите, на умните и на глупавите, на чистата радост и на пълния ужас, написана от момче, което някога е висяло с главата надолу от дърветата, облечено в костюма си на прилеп, с вампирски зъби от бонбони. Когато беше на дванайсет, се спусна от дървото, намери първата си пишеща машина-играчка и написа първия си „роман“.
Един последен спомен.
Летящите фенери.
В наши дни те са рядкост, но съм чувал, че в някои страни все още ги правят и те се издигат благодарение на запаления под тях пламък.
През 1925 г. в Илинойс те бяха популярни и един от последните ми спомени с дядо ми е от последния час на нощта на Четвърти юли преди четиресет и осем години, когато двамата с него излязохме на моравата, запалихме малък огън и напълнихме с горещ въздух крушообразния хартиен балон, оцветен в червено, бяло и синьо.
За миг задържахме блещукащото ангелче в ръце пред верандата, на която се бяха събрали чичовците, лелите, братовчедите, майките и бащите, и много внимателно и нежно оставихме фенера, събрал в себе си живот, светлина и тайнство, да се отдели от пръстите ни, да се издигне в летния въздух високо над полузаспалите къщи, сред звездите – крехък, прекрасен и уязвим, красив като самия живот.
Виждам как дядо ми гледа нагоре към странната носеща се светлинка, вглъбен в собствените си спокойни мисли. Виждам себе си, очите ми са пълни със сълзи, защото всичко беше свършило, нощта бе към края си, а знаех, че никога няма да има друга като нея.
Всички мълчаха. Гледахме към небето, вдишвахме, издишвахме и мислехме за едно и също, но никой не каза и дума. Но накрая все някой трябваше да проговори, нали така? И този някой бях аз.
Виното все още ме чака в мазето.
Обичното ми семейство все още седи на верандата в мрака.
Фенерът с горещ въздух все още се носи и гори в нощното небе на едно все още непогребано лято.
Защо и как?
Защото аз казвам така.
1974 г.
[i] Текстът е в оригиналния предговор на „Вино от глухарчета“, но не е включен в българското издание. – Б. пр.
