С мексиканския сценарист и режисьор Гилермо Ариага за неговия проект „Думи към боговете” разговаря Лора Трайкова. А филма предстои да видим на Киномания 2014.
Гилермо Ариага – сценаристът на „Любовта е кучка” (2000, номинация за Оскар за чуждоезичен филм), „21 грама” (2003, номинация за БАФТА за сценарий), „Трите погребения на Мелкиадес Естрада” (2005, награда за най-добър сценарий в Кан), „Вавилон” (2006, номинации за сценарий за Оскар, Златен глобус, БАФТА), представи своя нов проект „Думи към боговете” в Рио де Жанейро. След световната премиера на филма на фестивала във Венеция, създателите му избраха за първата си среща с латиноамериканската публика едно от най-големите и реномирани киносъбития на континента – 16-ото издание на Международния филмов фестивал в Рио (24 септември – 8 октомври 2014). А у нас ще го гледаме в рамките на Киномания 2014.
Вдъхновен от размишления върху религиите в контекста на бушуващите днес конфликти по света, „Думи към боговете” обединява погледите към различни монотеистични, политеистични религии, анимистични вярвания и атеизма на деветима режисьори. Това са бразилският режисьор Ектор Бабенко, испанецът Алекс де ла Иглесия, австралиецът Уоруик Торнтън, японецът Хидео Наката, индийката Мира Наир, израелецът Амос Гитай, босненецът Емир Кустурица, кюрдът Бахман Гобади и самият Ариага, мексиканец. Всеки е заснел късометражен филм, в който представя по личен за себе си начин своята религия. Куратор на проекта е световноизвестният писател Марио Варгас Льоса.
Наситена с усещане за себеотрицание и суровост, новелата на Кустурица директно ни насочва към православието и дори присъствието на симпатично козле не олекотява особено нещата. Амос Гитай пресъздава пластично и с театрална драматичност старозаветната книга на пророк Амос с повтарящия се нееднократно въпрос: „Може ли бедствие да сполети град и да не го е направил Господ?” Мелодрама лъха от търсещите утеха за своите герои японска (будизъм) и бразилска (умбанда) новела, а австралийската (аборигенски вярвания) е поетична импресия. Най-освободено – едновременно с уважение към религията си, но и с ирония към изповядващите или по-скоро експлоатиращите я, – подхождат Мира Наир (хиндуизъм), Алекс де ла Иглесия (католицизъм) и Бахман Гобади (ислям), като създават завършени в драматургично отношение кратки филми, в които религиозната нишка е една от характеристиките на техните твърде човешки образи. Сред всички политически коректни новели, тази на Гобади изпъква със смелостта си, защото улавя с човечност и намигване живота, какъвто е, а не цитира само строгите постулати, които живеят между четирите стени на храма. Любопитна с алегоричността и двусмислеността си е и идеята на самия Гилермо Ариага, който третира атеизма.
Сценаристът и все по-често режисьор Ариага беше специален гост на фестивала в Рио, където получи Наградата за латиноамериканска личност на годината на ФИПРЕССИ. Той даде интервю специално за „Портал Култура”.
Предишните ви филми „Любовта е кучка”, „21 грама” и „Вавилон” показват интереса ви към взаимообвързаността между хора с различен социален, културен, етнически, религиозен произход. Затова не се изненадах, че сте в основата на „Думи към боговете”. Но пък твърдите, че сте атеист. Защо тогава решихте да направите филм, който подтиква към диалог между религиите?
„Думи към боговете” е част от по-голям проект – антологията Heartbeat of the World (буквален превод от английски – Пулсът на света). Тя ще разгледа теми, които не смеем да обсъждаме по време на вечеря, за да не се скараме помежду си. Замислените четири филма ще са посветени на религията, секса, политиката и упойващите вещества (алкохол, наркотици, цигари). Човекът и състоянието на човечеството днес ме вълнуват силно, до степен на обсебеност. И понеже съм атеист, аз не гледам нагоре, към небето, за да търся отговорите на своите въпроси, а в очите на другите хора.
Мисля, че дори атеистът не може да избяга от темата за религиите, защото тя е фундаментална. В наше време, когато толкова много липсва толерантност между религиите, ние се нуждаем от диалог между тях. Глобализацията ни сближи по начин, който не сме си представяли, че е възможен, и това е една добра изходна точка за диалог.
Когато бях дете, например, у нас не се говореше за хомосексуалните. Те бяха скрити от очите на всички. А днес стават равноправни членове на обществото. Ходим на техните сватби, приемаме гей двойките като всяка друга двойка. Ако проследите историята на Европа, ще видите, че много от страните в нея векове наред са били много тясно обвързани с определена религия. А днес, например, в Испания живее голяма мюсюлманска общност. Нещата се променят.
Защо се концентрирахте само върху девет религии? Как подбрахте тях и режисьорите на отделните късометражни филми?
На първо място искахме да работим с режисьори, на които се възхищаваме, с такива, които имат оригинален поглед и солидна кариера зад гърба си. Когато един филм идва с името на Кустурица, това говори много. Филмите на Кустурица винаги носят неговия почерк, те са много лични и той им се отдава изцяло. Търсехме режисьори, които се сливат с работата си. Разговаряхме с много хора, изповядващи най-различни религии. С някои от тях, да речем азиатски режисьори, беше невъзможно да се работи заради езиковата бариера. Други пък отказваха да обсъждат по този начин религията си. Трети изпитваха страх да говорят за религията си, защото смятаха, че ако го направят, може да им се случи нещо лошо, а това е ужасно. Търсех режисьори, които са вярващи или които са близки до религията, за която ще правят филм. Кустурица и Бахман Гобади са силно вярващи хора. Ектор Бабенко не вярва в умбанда, но е близък до нея, защото живее в Бразилия.
Част от деветимата режисьори, които заснеха по една новела, са добри мои приятели – като Кустурица, Алекс де ла Иглесия, Ектор Бабенко, Уоруик Торнтън, Бахман Гобади.
Вие също сте сред режисьорите – автор сте на новелата, посветена на атеизма. Като атеист, за мен тя беше особено любопитна, но ме обърка силно. Помислих си, че чрез смъртта на Господ, някак си вие искате да накажете героя и хората около него.
Не съм искал да наказвам никого! Моята идея беше съвсем друга. Исках филмът ми да е толкова двусмислен, че всеки да има различна интерпретация. Например, според Амос Гитай, случващото се е метафора, илюзия в главата на сина, който губи баща си. За атеистите няма значение дали някой казва, че Бог съществува, или не съществува. За тях животът просто продължава и трябва да продължи, тук и сега, каквото и да се случи. Но аз не обичам да отправям ясни послания с филмите си.
Явно забележимо е отсъствието на Алехандро Гонзалес Иняриту сред имената на режисьорите, защото двамата сте си сътрудничили неведнъж.
Обяснението е съвсем просто – имаше само едно място за режисьор от Мексико и аз го заех.
Какво наложи нуждата „Думи към боговете” да има куратор?
Исках някой, който със своята мъдрост, дълбочина и интелект да придаде на отделните новели възможно най-подходящия ред. Възхищавам се на Марио Варгас Льоса и за мен той беше най-добрият избор. Той свърши чудесна работа с предложението филмите да бъдат подредени по хронологичен ред според появата на религиите в света. За всеки следващ филм ще имаме различен куратор. Сега, впрочем, работим върху следващия омнибус, посветен на темата за секса. Търсим финансиране и разговаряме с различни режисьори.
Как бихте коментирали мисълта, че ако хората разговаряха повече помежду си, вместо със своите богове, може би в света щеше да има повече разбирателство?
Това всъщност е идеята на филма. Не бива да дефинираме в религиозен смисъл постъпките си един на друг с етикети: „Това е правилно.” или „Това е грешно.” Иска ми се да живеем с мисълта, че и вие, и аз сме прави в мненията си. Можем да разговаряме. Вие ще споделите защо смятате, че сте права, аз ще ви кажа, защо аз смятам, че съм прав. И може би ще намерим начин да се сближим, да се обединим и да превърнем света в по-добро място за живеене. Не бих искал хората да ме заплашват, за да приема идеите им. Ако искат да ме убедят в своята идея, нека ме поканят мирно да се запозная с нея. Да ми покажат, че става дума за нещо толкова специално, голямо и важно, че ако не съм част от него, губя много. Не искам да чувам насреща си: „Ако не вярваш в моето, ще те убия.”, а „Заповядай, виж какво имам предвид. Говоря ти за нещо чудесно! Но дори да не го приемеш – няма проблем.”
Такава толерантност възможна ли е днес?
Според мен, единственият ни възможен избор е да й помогнем непременно да се случи. Нашето чисто човешко задължение тук и сега е да създадем култура на толерантност и уважение. Религията не бива да е повод за битки между хората. Нито пък сексуалните предпочитания.
Доколко бяхте обвързан с развитието на сценариите на останалите късометражни филми?
Координирах историите, разговарях с всички автори. Наложи се да отхвърля няколко сценария, защото те излизаха от зададените рамки на филма и нарушаваха баланса му. Не става дума, че са били по-радикални, например. Не, просто не бяха подходящите. Приемахме, че можем да имаме съвпадения, да речем, на теми в някои от филмите, но искахме да избегнем буквалните повторения и молехме режисьорите да преработват сценариите си, ако се налага.
Напоследък все по-често режисирате своите сценарии. Преди няколко години гледахме „Горящата равнина”, а сега предстои да видим ваша новела и в друг омнибус – „Рио, обичам те”(той също е включен в програмата на Киномания 2014). С какво Ви привлича режисурата?
Много е забавно! В режисурата ми харесват най-много екипната работа, сътрудничеството. Когато пишете – а това е доста трудна работа, сте изолиран. Когато режисирате, имате право да изберете хората, с които искате да работите. Това е привилегия. Режисирам, не защото искам да упражнявам контрол, а защото обичам работата в екип. Ако дойдете на някоя от моите снимачни площадки, ще видите, че ние се забавляваме и работим спокойно, без напрежение.
Фотографиите са на Agencia FEBRE, Festival do Rio 2014.
