„Мумията“ на Алекс Кърцман е по-малко смешен и повече хорър. Концепцията на сюжета е подчинена на темата „за да пребориш едно чудовище, се нуждаеш от друго, по-голямо“.
През 2008 г. 40-годишният Брендън Фрейзър прецени, че е твърде стар за Главен авантюрист и отстъпи централната роля в „Мумията: Гробницата на императора дракон“ на сина на Рик О’Конъл. Очевидно подобен проблем не стои пред „безсмъртния“ Том Круз – на 55 години той поема щафетата в търсене на „белята“ и отваря чисто нова страница в сагата за неумиращото зло, което дебне в древен саркофаг. В отсъствието на режисьора Стивън Зомърс начинанието с наследника не се увенча с успех и египетските (му)мистерии се „умълчаха“ за десетина година. Сега зад камерата застава сценаристът Алекс Кърцман, кален във фантасмагорични авантюри от всякакъв характер: от „Трансформърс“ и „Стар трек“ до тв сериалите „Наричана още“ и „Експериментът“.
Интригата общо взето е стандартна. Някъде по света (не)случайно се открива древна гробница, задължително свързана с проклятие. Нейният обитател бива събуден по невнимание и през остатъка от филма той се опитва да си отмъсти и/или да си върне нещо, което му е принадлежало преди хиляди години. Новата мумия, „дремеща“ в земите на древна Месопотамия, е на египетската принцеса Аманет, която не могла да понесе обезнаследяването си и сключила сделка с бог Сет. В наши дни „злосторникът“ Ник Мортън попада на гробницата й, докато търси съкровище във военната зона в Ирак, и се оказва… прокълнат. В паралелната линия ученият Хенри Джекил и помощничката му Джени издирват и обезвреждат прояви на злото и неговите носители. После Ник, Хенри и Аманет „случайно“ се засичат в лондонски изследователски център…
За разлика от двете серии на Стивън Зомърс, в които приключенският екшън беше гарниран с подобаваща доза комизъм, а Брендън Фрейзър бе усвоил уроците по самоирония на самия Индиана Джоунс, „Мумията“ на Алекс Кърцман е по-малко смешен и повече хорър. Концепцията на сюжета, подчинена на темата „за да пребориш едно чудовище, се нуждаеш от друго (по-голямо) чудовище“, сама по себе си е успешна, но филмът прекалява в две посоки: пълчищата зомбитата и потребността да се усложни максимално контекстът на приключението (в търсене на претоварваща за жанра оригиналност).
„Живите мъртъвци“ са неотменна част от свитата на всяка интрига с възкръснали владетели, но те никога досега не са извирали буквално от всеки камък в приключенския жанр – вероятно това е стратегията на сценарния екип да направи филма, по-мрачен и по` за възрастни. Волно или не, този подход може да постигне и обратен ефект: ако тоновете зомбита ви дойдат в повече в рамките на такъв тип история, спирате да ги приемате на сериозно и всичко се обръща на пародия. В такъв случай чувството за хумор на Кърцман ще да е доста перверзно, което само по себе си не е проблем. Но съчетано с леко пресилената романтична история на Мортън и Джени, се получава малко бутафорен ефект. Особено като се има предвид, че въпросните напъни за романтика в даден момент се оказват от ключово значение за развоя на фабулата…
Линията на авантюриста, който открива древно зло, съчетана с биографични препратки отпреди хилядолетия, явно вече не е достатъчна за поддържане на зрителския интерес. Необходимо е да се включи още една „инстанция”, при това с подозрителни мотиви, за да се получи триъгълник от типа „лошия, злия и чудовището”, в който всички страни си оспорват злодейското първенство – къде юмручно, къде по-философски – за радост на публиката. Дотук добре, но идеята да се въвлече в този триъгълник персонаж от трета епоха, какъвто е доктор Джекил на Робърт Луис Стивънсън, вече намирисва на завист към комикс-парадите. Заимстването на архетип, който максимално да илюстрира борбата на светлината и мрака у конкретния индивид, е откровена проява на творческа безпомощност, характерна за много аспекти на „Мумията“ (2017).
Мястото на зомбитата е в друг жанр, но винаги може да се експериментира (за справка – „Игра на тронове“). Образът на доктор Джекил е клише, но пък безпроблемно онагледява с присъствието си (и е по-шик от Хълк) тезата за дуалистичната природа на човека (или потенциала му за шизофрения). Но как се вписва Том Круз в тази авантюра? Откак навърши определена възраст суперзвездата сякаш целенасочено търси все по-екшън превъплъщения, скачайки от едно на друго ниво в комерсиалните жанрове (и май не е правил смислена роля от „Операция Валкирия“ (2008) насам). Може би няма интересни персонажи за зрели мъже в Холивуд или пък го е страх от старостта, но опънатото му лице и екранното присъствие тип „нонстоп на макс“ често пренавива пружината на ситуациите, в които участва. Пък и всякак е по-логично рестартът на една поредица да разчита на „свежа кръв“. Докато в случая с „Мумията“ (2017) сякаш филмовата митология работи за Том Круз, а не обратното. Да не говорим, че изглежда малко глуповато насред океана от древни и скорошни мъртъвци…
Един приключенски екшън няма претенции за дълбокомислено кино, но това не му пречи да притежава класа, каквато липсва на филма на Алекс Кърцман. Остава ви да се позабавлявате с раздвоението на невъзмутимия професор Ръсел „Джекил“ Кроу.
